Джефри Дивър
Обект №522 (12)

12.

Ето нещо неочаквано.

Имайки предвид адреса в Горен Ийст Сайд и факта, че Робърт Йоргенсен е хирург-ортопед, Амелия Сакс очакваше „Хендерсън Хаус Резидънс“, хотелът от бележката, да е много по-изискано място от това, което беше всъщност.

Алеята отпред беше отвратителна, свърталище на наркомани и пияници. Нацвъканото от мухи фоайе, пълно с разнородни вехти мебели, смърдеше на чесън, евтин препарат за миене, безполезен ароматизатор и пот. Повечето приюти за бездомници бяха по-уютни.

Тя спря на мрачния вход и се обърна. Все още изнервена от лекотата, с която престъпникът бе изпратил федералните агенти да я арестуват в Бруклин, много внимателно огледа улицата. Никой не й обръщаше внимание, но все пак убиецът е бил около къщата на Леон Уилямс, а тя изобщо не го беше забелязала. Огледа една изоставена постройка отсреща. Дали някой я наблюдаваше от прашните прозорци?

Или там! На втория етаж един голям прозорец бе счупен и тя почти със сигурност видя нещо да се движи в тъмното. Дали беше лице? Или светлина от дупка в покрива?

Сакс се приближи и внимателно огледа сградата. Не видя никого и реши, че е било халюцинация. Отново се приближи към хотела и влезе. Показа служебната си карта на невъзможно дебелия служител на рецепцията. Той не показа изненада или безпокойство, че го посещават полицаи. Посочи й асансьора. Вратата се отвори — вътре вонеше ужасно. По-добре да се качи по стълбите.

С присвити очи заради болките от артрита Сакс бутна вратата към коридора на шестия етаж и намери апартамент 672. Почука и се отдръпна встрани.

— Полиция. Господин Йоргенсен? Моля, отворете вратата.

Не знаеше каква връзка има този човек с убиеца, затова държеше ръката си върху ръкохватката на верния си глок.

Никой не отговори, но й се чу шум от поместване на металното капаче на шпионката.

— Полиция — повтори тя.

— Пъхнете картата си под вратата.

Тя го направи.

След кратка пауза се чу тракане от откачването на няколко вериги. После изщрака резето. Вратата леко се отвори, ограничена от предпазен лост. Пролуката бе по-голяма, отколкото ако беше закачена с верига, но недостатъчно, за да мине човек.

Показа се главата на възрастен мъж. Косата му беше дълга и мръсна, чертите му — загрозени от рошава брада. Очите му — неспокойни.

— Вие ли сте Робърт Йоргенсен?

Той се вгледа в лицето й, после отново погледна служебната й карта, вдигна я към светлината, макар че не беше прозрачна. Върна я на Сакс и отключи застопоряващия лост. Вратата се отвори. Той огледа коридора зад полицайката, кимна й да влезе. Тя го последва предпазливо, все още с ръка на оръжието. Провери стаята и гардеробите. Мъжът бе сам и невъоръжен.

— Вие ли сте Робърт Йоргенсен? — повтори.

Той кимна.

Сакс огледа по-внимателно мизерната стая. Имаше легло, бюро и стол, кресло и разкривен диван. Тъмносивият килим беше целият в петна. Помещението се осветяваше само от една стояща лампа, щорите бяха спуснати. Всичките му вещи изглежда се побираха в четири големи куфара и един спортен сак. Нямаше кухня, но в единия ъгъл на хола имаше хладилник и две микровълнови печки. Също и кафеварка. Изхранваше се главно със супа и фиде. Стотина хартиени папки бяха грижливо подредени до едната стена.

Дрехите му бяха от друг период в живота му, от по-добро време. Изглеждаха скъпи, но бяха опърпани и мръсни. Токовете на скъпите му обувки бяха износени. „Изгубил е правото да практикува заради наркотици или алкохол“ — опита се да отгатне Сакс.

В момента беше зает със странно занимание: дисекция на дебел учебник с твърди корици. На бюрото имаше очукано увеличително стъкло на стойка и Йоргенсен бе нарязал много от страниците на ивици.

Може би някакво душевно заболяване го беше докарало до това падение.

— За писмата ли идвате? Крайно време беше.

— Какви писма?

Той я огледа подозрително.

— Не идвате ли за писмата?

— Не знам за никакви писма.

— Изпращах ги до Вашингтон. Ама вие обичате да приказвате, нали? Всички вие, ченгетата. Пазителите на реда. И още как. Няма друг начин. Всички говорят. Криминалните архиви и така нататък…

— Не разбирам за какво говорите.

Той като че ли й повярва.

— Е, тогава… — Изведнъж се ококори и се втренчи в ханша й. — Чакайте, телефонът включен ли е?

— Ами, да.

— Боже всемогъщи на небесата! Луда ли сте?

— Аз…

— Защо не изскочите гола на улицата да крещите на всеки непознат адреса си? Извадете батерията. Не е достатъчно просто да го изключите. Батерията!

— Няма да го направя.

— Извадете я. Или веднага се махайте. Изключете и джобния си компютър. И пейджъра.

Сакс заяви решително:

— Няма да рискувам да изтрия паметта на джобния си компютър. Телефонът и пейджъра ще ги изгася.

— Добре — изръмжа той и се наведе да гледа, докато тя извади батериите от двете устройства и изгаси компютърчето.

След това Сакс поиска документите му за самоличност. Той се поколеба, но извади шофьорска книжка. Адресът беше Гринич, Кънектикът, един от най-лъскавите градове в околността на Ню Йорк.

— Не съм дошла във връзка с писмата ви, господин Йоргенсен. Искам само да ви задам няколко въпроса. Няма да ви отнемам много време.

Той й махна към вехтия диван и седна на един скърцащ стол до бюрото. Сякаш не можеше да се сдържи, обърна се към книгата и отряза ивица от гърба й с ножа, който бе оставен наблизо. Работеше с острието като специалист — бързо и точно. Сакс се зарадва, че бюрото ги дели и пистолетът й е подръка.

— Господин Йоргенсен, идвам във връзка с едно убийство, което бе извършено тази сутрин.

— А, да, разбира се. — Той наду бузи и я погледна с изражение на примирение и отвращение. — И какво твърдите, че съм направил този път?

Този път?

— Става дума за изнасилване и убийство, но знаем, че не сте замесен. Били сте тук.

Той се ухили ехидно:

— Аха, следите ме. Разбира се. — Намръщи се. — По дяволите!

Това беше реакция на нещо, което намери или не успя да намери в парченцето от книгата, която разфасоваше. Хвърли го в боклука. Сакс забеляза полуотворени найлонови пликове, съдържащи останки от дрехи, книги, вестници и кутийки, всичките нарязани на парчета. После надникна в по-голямата микровълнова фурна и видя, че и там има книга.

„Човекът има фобия от микроби“ — помисли си.

Той забеляза накъде гледа и обясни:

— Микровълните са най-доброто средство за унищожаването им.

— На бактериите ли? На вирусите?

Той се изсмя на въпроса й, сякаш го прие за шега. Кимна към учебника на бюрото.

— Понякога обаче много трудно се откриват. Но трябва да ги намеря. Човек трябва да познава врага си. — Кимна към микровълновата печка. — А много скоро ще започнат да правят такива, дето не можеш да ги унищожиш и с атомна бомба. Вярвайте ми.

Те… тях… Сакс бе работила няколко години като патрулиращ полицай. Районът й беше около Таймс Скуеър — е, преди да го преименуват на „Дисниленд Норт“. Полицай Сакс имаше богат опит с бездомници и емоционално разстроени. Разпознаваше симптомите на параноята, може би дори и на шизофренията.

— Познавате ли Леон Уилямс?

— Не.

Тя му каза имената на убитите и на изкупителните жертви, включително на братовчеда на Райм.

— Не, не съм чувал никое от тези имена.

Изглеждаше, че говори истината. За половин минута книгата погълна цялото му внимание. Откъсна една страница, вдигна я и пак се намръщи. Захвърли я настрани.

— Господин Йоргенсен, номерът на тази стая бе записан на бележка, която намерихме близо до местопрестъплението днес.

Ръката, с която държеше ножа, застина във въздуха. Йоргенсен я погледна уплашено. Попита задъхано:

— Къде? Къде, по дяволите, я намерихте?

— В една кофа за боклук в Бруклин. Беше залепнала за някои улики. Възможно е убиецът да я е изхвърлил.

— Знаете ли името му? — зловещо попита той. — Как изглежда? Кажете ми!

Надигна се от стола и лицето му стана яркочервено. Устните му затрепериха.

— Успокойте се, господин Йоргенсен. Спокойно. Не сме сигурни, че той е оставил бележката.

— О, той я е оставил. Мога да се обзаложа. Това копеле! — Наведе се напред. — Знаете ли името му?

— Не.

— Кажете ми, по дяволите! Поне веднъж ми помогнете с нещо. След всичко, което ми причинихте!

— Ако мога да ви помогна, ще го направя — твърдо заяви тя. — Но сега се успокойте. За кого говорите?

Той остави ножа и се облегна назад, отпусна рамене. Тъжно се усмихна.

— Кой? Кой? Ами, Бог, разбира се, кой друг?

— Бог ли?

— Аз съм Йов. Знаете ли за Йов? Невинният човек, когото Бог измъчвал. Всички изпитания, на които го подложил? Това е нищо в сравнение с това, което аз съм преживял… О, да, той е. Открил е къде се крия и е записал адреса на вашата бележка. Мислех си, че съм се измъкнал. Но той пак ме намери.

На Сакс й се стори, че видя сълзи.

— За какво става дума? — попита тя. — Моля ви, разкажете ми, господин Йоргенсен.

Мъжът потърка лицето си.

— Добре… Преди няколко години бях практикуващ лекар. Живеех в Кънектикът. Имах жена и две прекрасни деца. Пари в банката, пенсионна осигуровка, вила. Живеех добре. Бях щастлив. Един ден обаче се случи нещо странно. Дребно неудобство, поне в началото. Подадох молба за нова кредитна карта — за да натрупам летателни километри в абонамента ми за редовен клиент. Печелех по триста хиляди годишно. Не бях пропускал плащане по кредит или ипотека. Но ме отхвърлиха. Помислих си, че е грешка. От компанията обаче казаха, че съм рисков клиент, защото съм се местил три пъти през последните шест месеца. Само че това не беше вярно. Някой бе използвал името, осигурителния ми номер и кредитните ми данни, за да наема апартаменти за моя сметка. После престанал да плаща наема. Но преди това купил стоки за близо сто хиляди долара с доставка на тези адреси.

— Кражба на самоличност?

— О, колосална кражба на самоличност. Бог изваждаше кредитни карти на мое име, трупаше огромни сметки, даваше различни адреси за изпращане на извлеченията. Нищо не плащаше, разбира се. Оправях една поразия, а той забъркваше друга. И получаваше всякаква информация за мен. Бог знаеше всичко! Моминското име на майка ми, рождения й ден, името на първото ми куче, първата ми кола — всички тези неща, които фирмите те карат да слагаш като парола. Натрупа телефонна сметка за десет хиляди долара. Как? Обаждаше се на точно време или на метеорологична прогноза в Москва, в Сингапур или в Сидни и оставяше телефона отворен с часове.

— Защо?

— Защото той е Бог. А аз съм Йов… Кучият син купи къща на мое име! Цяла къща! После просрочил ипотеката. Научих, когато един частен съдия-изпълнител дойде в клиниката ми и поиска да платя триста и седемдесет хиляди долара, които съм дължал. Бог натрупа дългове за четвърт милион от залагания по Интернет. Подаде фалшиво заявление за изплащане на застраховка от мое име и Комисията за професионална етика ме отряза. Не можех да работя без осигуровка, а никой не искаше да сключи договор с мен. Наложи се да продадем къщата и, разбира се, всеки цент отиваше за покриване на дълговете, натрупани на мое име, които бяха достигнали около два милиона долара.

— Два милиона?

Йоргенсен затвори очи за момент.

— После стана още по-лошо. До този момент жена ми се държеше. Беше трудно, но тя бе до мен… докато Бог не започна да изпраща подаръци — скъпи подаръци — от мое име, купени с моята кредитна карта, на някои от бившите сестри в клиниката. Изпращаше им и бележки с предложения и покани. Една от жените бе оставила съобщение, в което казваше, че с огромно удоволствие ще прекара уикенда с мен. Дъщеря ми го чула първа. Плакала неутешимо, когато казала на жена ми. Мислех, че вярва в невинността ми, но след четири месеца ме напусна и отиде да живее при сестра си в Колорадо.

— Съжалявам…

— Съжалявате? О, много благодаря. Но още не съм свършил. О, не. Малко след като жена ми ме напусна, започнаха арестите. Изглежда, че пистолети, купени с моята кредитна карта, и фалшива шофьорска книжка на мое име са били използвани във въоръжени грабежи в Източен Ню Йорк, Ню Хейвън и Йонкърс. Един служител бил тежко ранен. От ФБР ме арестуваха. Накрая ме пуснаха, но информацията е в досието ми. Белязан съм завинаги. После ме арестуваха от Бюрото по наркотиците, защото чек на мое име бил използван за купуване на нелегално внесени забранени лекарства. О, да не забравя — лежал съм и в затвора за известно време. Е, не лично аз, а някой, на когото Бог беше продал фалшива кредитна карта и шофьорска книжка на мое име. Разбира се, затворникът беше съвсем друг човек. Кой знае истинското му име? Но във всички официални документи е записано, че Робърт Самюел Йоргенсен, социалноосигурителен номер девет-две-три, шест-седем, четири-едно-осем-две, бивш жител на Еринидж, Кънектикът, е лежал в затвора. Това също ще остане в досието ми. Завинаги.

— Трябваше да изясните случая. Да се обадите в полицията.

Той се изсмя:

— Ох, моля ви се! Вие сте полицай. Знаете с какъв приоритет се гледат такива случаи. Малко по-голям, отколкото пресичанията на червено.

— Вие сам научихте ли нещо, което би могло да ни помогне? Нещо за него? Възраст, раса, образование, местожителство?

— Не, нищо. Навсякъде, където търсех, попадах само на един човек — на себе си. Той ми открадна живота… О, казват, че имало защитни механизми, предпазни мерки. Глупости. Да, ако си изгубиш кредитната карта, може би до известна степен си защитен. Но ако някой иска да разруши живота ти, нищо не можеш да направиш. Хората вярват на онова, което ни казват компютрите. Ако казват, че дължиш пари, значи дължиш пари. Ако казват, че има кредитен риск, значи има кредитен риск. Ако в досието ти пише, че нямаш кредит, значи нямаш, дори да си мултимилионер. Ние вярваме на данните, не се интересуваме от истината… О, искате ли да видите какво работех за последно?

Той стана, отвори гардероба и й показа униформа от заведение за бързо хранене. После се върна на бюрото и отново се зае да разфасова книгата, като мърмореше:

— Ще те пипна, негоднико. — Погледна Сакс. — Искате ли да ви кажа най-лошото?

Тя кимна.

— Бог не беше стъпвал в апартаментите, които бе наел на мое име. Не беше пипнал нелегалните медикаменти. Не се беше докосвал до стоките, чиято доставка бе поръчал. Полицията иззе всичко. Не беше живял дори един ден в луксозната къща, която бе купил. Схващате ли? Единствената му цел беше да ме измъчва. Той е Бог, аз съм Йов.

Сакс забеляза една снимка на бюрото му. Беше на Йоргенсен с руса жена на неговата възраст, прегърнали две деца: момиче на гимназиална възраст и по-малко момченце. Къщата, която се виждаше зад тях, беше много хубава. Тя се почуди защо обект 522 е положил толкова усилия да съсипе живота на този човек. Дали с него е изпробвал методите, чрез които сега се добираше до жертвите си. Дали Робърт Йоргенсен е бил неговото опитно зайче?

Или обект 522 беше жесток социопат? Онова, което бе сторил на Йоргенсен, можеше да се нарече несексуално изнасилване.

— Мисля, че трябва да си потърсите друго място за живеене, господин Йоргенсен.

Той се усмихна мрачно:

— Знам. Така винаги е по-безопасно. Винаги добре скрит.

Сакс си спомни един израз, който баща й бе използвал. Виждаше в тези думи отражение и на собствения си живот. „Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Йоргенсен кимна към книгата:

— Знаете ли как ме откри тук? Имам предчувствие за това. Всичко започна да се разпада наскоро, след като я купих. Все си мисля, че отговорът е в нея. Опитах се да я обезвредя, но не стана. Отговорът трябва да е вътре. Трябва да е тук!

— Какво точно търсите?

— Не знаете ли?

— Не.

— Ами, устройства за следене, разбира се. Вграждат ги в книгите. И в дрехите. Скоро ще ги има навсякъде.

Значи не бяха микробите.

— Микровълните унищожават устройствата за следене, така ли?

— Повечето. Можете да счупите и антената, но вече ги правят твърде малки. Почти микроскопични.

Йоргенсен замълча и се втренчи в нея, сякаш обмисляше нещо. След малко каза:

— Вземете я.

— Кое?

— Книгата. — Очите му зашариха трескаво из стаята. — Тя съдържа отговора, отговора за всичко, което се случи с мен… Моля ви! Вие сте първата, която не завърта отегчено очи, когато чува историята ми, единствената, която не ме гледа, сякаш съм луд. — Наведе се напред. — Вие искате да го хванете. Имате всякаква апаратура, сигурен съм. Сканиращ микроскоп, сензори… Можете да го намерите! И то ще ви отведе при него. Да!

Бутна книгата към нея.

— Е, не знам какво трябва да търсим — призна Сакс.

Той я изгледа със съчувствие:

— Ох, на мен ли го казвате? Точно това е проблемът. Постоянно променят тия неща. Винаги са една крачка пред нас. Но… моля ви.

Те…

Сакс взе книгата, като се подвоуми дали да я пъхне в плик за веществени доказателства и да попълни регистрационен картон. Колко ли щяха да й се подиграват, когато се върне при Райм? Може би беше по-добре да я вземе така.

Йоргенсен се наведе и силно стисна ръката й.

— Благодаря ви.

Отново заплака.

— Ще се преместите ли? — попита тя.

Той потвърди и й каза друг хотел за дългосрочно настаняване, в Долен Ийст Сайд.

— Не го записвайте. Не казвайте на никого. Не споменавайте името ми по телефона. Те слушат постоянно.

— Обадете ми се, ако ви хрумне нещо за… Бог — заръча тя и му даде визитата си картичка.

Той запамети информацията и я скъса. Отиде в тоалетната, хвърли половината от картата и пусна водата. Забеляза любопитния поглед на Сакс и обясни:

— Ще пусна другата половина по-късно. Да изхвърлиш нещо в тоалетната на един път е все едно да оставиш квитанциите си за тока в пощенската кутия с вдигнато червено флагче. Хората са толкова глупави.

Изпрати я до вратата и се наведе към нея. Тя усети миризмата на непрани дрехи. Той се вгледа настойчиво в лицето й с кървясалите си очи.

— Полицай, чуйте ме. Знам, че имате голям патлак на кръста. Обаче той няма да ви помогна срещу този тип. За да го застреляте, трябва да се приближите. На него обаче не му трябва да се приближава. Може да си седи спокойно някъде, да пие червено вино и да разбие живота ви на пух и прах. — Йоргенсен кимна към книгата в ръката й. — А сега, след като това е у вас, вие също сте заразена.