Джефри Дивър
Обект №522 (11)

11.

Наблюдавам как една полицайка претърсва кофата, в която хвърлих уликите. Отначало се шокирах, но после осъзнах, че не би трябвало да ми прави впечатление. Ако са достатъчно умни, за да се досетят за мен, би трябвало да се сетят да претърсят и боклука.

Съмнявам се, че са ме огледали добре, но внимавам. Разбира се, не съм на улицата — седя в един ресторант от другата страна и насила преглъщам хамбургер с чаша вода. В полицията имат едно подразделение, наречено „Антикриминално“, което звучи абсурдно. Сякаш другите подразделения са прокриминални. Полицаите от антикриминалното подразделение са цивилни, обикалят около района на местопрестъплението и търсят очевидци, а понякога дори престъпниците, ако някой се върне. Повечето престъпници го правят, защото са глупаци или постъпват неразумно. Но аз съм тук по две конкретни причини. Първо, защото осъзнах, че имам проблем. Не мога да живея с него и затова се нуждая от решение. А не можеш да решиш проблем, без да имаш информация. Вече узнах няколко неща.

Например познавам няколко от хората, които ме преследват. Като тази червенокоса полицайка с белия гащеризон, изкуствена материя, която се съсредоточава при огледа на местопрестъплението, както аз се съсредоточавам върху данните.

Виждам я как излиза от оградения с жълта лента район, носейки няколко плика. Прибира ги в няколко сиви пластмасови кутии и съблича гащеризона. Въпреки стаения ужас от катастрофата този следобед аз чувствам как нещо в мен трепва при вида на тесните й дънки. Удовлетворението от трансакцията с Майра 9834 започва да преминава.

Когато ченгетата се връщат при колите си, тя се обажда по телефона.

Плащам сметката и непринудено излизам от ресторанта, държейки се като всеки друг клиент в този прекрасен неделен следобед.

Вън. От. Обсег.

О, коя е втората причина да съм тук?

Много проста. За да защитя съкровищата си, да защитя живота си, което означава, че трябва да направя всичко възможно, за да ги накарам да се махнат.

* * *

— Какво е оставил в кофата? — попита Райм по телефона.

— Не е много. Но сме сигурни, че това са неговите неща. Кървава хартиена салфетка и течна кръв в найлонови пликчета, която е искал да остави по колата и в гаража на Уилямс. Изпратих проба за предварителен анализ в лабораторията. Има още компютърна разпечатка на снимката на жертвата. Руло тиксо — марка „Хоум Депоу“. И една маратонка. Изглежда нова.

— Само една ли?

— Да. Дясна.

— Може би я е откраднал от къщата на Уилямс, за да остави отпечатък на местопрестъплението. Някой видял ли го е добре?

— Един снайперист и двама души от отряда за наблюдение. Но не много отблизо. Вероятно е бял или цветнокож с бледа кожа, среден на ръст. Тъмна спортна шапка, черни очила, раница. Не знаем възрастта му, нито цвета на косата.

— Това ли е?

— Да.

— Добре, донеси уликите. После искам да направиш оглед на мястото на убийството на Уайнбърг. Ще го запазят непокътнато, докато отидеш.

— Имам още една следа, Райм.

— Така ли? Каква?

— На дъното на плика с уликите имаше залепена бележка. Извършител Пет-двадесет и две е бързал да се отърве от уликите, но не съм сигурна, дали е искал да изхвърли и бележката.

— Какво пише на нея?

— Номер на хотелска стая в Горен Ийст Сайд, Манхатън. Искам да я проверя.

— Мислиш ли, че Пет-двадесет и две живее там?

— Не. Обадих се на рецепцията и ми казаха, че наемателят е бил в стаята си през целия ден. Някой си Робърт Йоргенсен.

— Трябва да се направи оглед на местопрестъплението, Сакс.

— Изпрати Рон. Ще се справи.

— Предпочитам ти да го направиш.

— Мисля, че е по-важно да проверя дали има връзка между този Йоргенсен и извършител Пет-двадесет и две. И то бързо.

Райм не можеше да отрече. Освен това бяха провели сериозна подготовка на Пуласки как да извършва оглед по метода на мрежата — предпочитаният метод на Райм, при който вероятността за намиране на повече веществени доказателства е по-голяма.

Със смесени чувства на началник и родител, Райм знаеше, че рано или късно младежът ще трябва да направи първия си самостоятелен оглед на място на убийство.

— Добре — изръмжа — Да се надяваме, че от тази бележка ще излезе нещо съществено… — Не се сдържа и добави: — … а не е безсмислена загуба на време.

Сакс се засмя:

— Не се ли надяваме всеки път да е така, Райм?

— И предупреди Пуласки да не се изложи.

Затвориха и Райм каза на Купър, че уликите скоро ще дойдат.

Загледа се в таблото и измърмори:

— Измъкнал се е.

Нареди на Том да запише оскъдните данни, които имаха за външния вид на извършителя.

Вероятно бял или с бледа кожа…

Какво можеше да им помогне това?

* * *

Амелия Сакс седеше на предната седалка на форда си с отворена врата. Топлият пролетен ветрец полъхваше в колата, която миришеше на стара кожена тапицерия и машинно масло. Водеше си записки за доклада от огледа. Винаги го правеше възможно най-скоро след претърсването на местопрестъплението. Удивително бе колко лесно забравя човек. Цветовете се променяха, лявото ставаше дясно, врати и прозорци се преместваха от една стена на друга или съвсем изчезваха.

Тя спря и отново се замисли за странните факти в това разследване. Убиецът почти бе успял да хвърли вината за ужасяващо изнасилване и убийство върху невинен човек. Но как? Никога не се беше сблъсквала с такъв престъпник — подхвърлянето на улики за заблуда на полицията не беше необичайно, но този човек бе гений в насочването по погрешна следа.

Беше спряла на две пресечки от кофата за боклук, където бе намерила плика, в пуста, сенчеста уличка.

С периферното си зрение мярна някакво движение. Помисли си за обект 522 и се сепна. Погледна в огледалото и видя някакъв човек, който вървеше към нея. Присви очи и го огледа внимателно, макар че изглеждаше безобиден: късо подстриган мъж с вид на бизнесмен. Носеше плик с храна за вкъщи, говореше по мобилния си телефон и се усмихваше. Типичен жител на квартала, излязъл да си купи китайска или мексиканска храна за вечеря.

Сакс отново се съсредоточи върху бележките си.

Довърши последното изречение и ги пъхна в куфарчето си. Изведнъж усети, че нещо не е наред. Мъжът с плика вече трябваше да е подминал колата й. Но тя не го видя. Дали беше влязъл в някоя от близките сгради? Тя се обърна да погледне тротоара, където го беше видяла за последно.

Не!

Пликът бе захвърлен на паважа зад колата. Бил е само за маскировка!

Сакс посегна към пистолета си, но преди да успее да го извади, вратата от дясната страна се отвори рязко и тя видя присвитите очи на убиеца и дулото на оръжието му, насочено към лицето й.

* * *

Отвън се позвъни и след няколко секунди Райм чу други познати стъпки. Тежки.

— Влизай, Лон.

Детектив Лон Селито кимна за поздрав. Дебелото му тяло беше натъпкано в сини дънки и тъмнопурпурна риза „Айзъд“, освен това носеше маратонки, което изненада Райм. Криминологът рядко го виждаше с цивилни дрехи. Удиви го също фактът, че макар Селито винаги да ходеше с безобразно измачкани костюми, сегашните му дрехи изглеждаха така, сякаш току-що са свалени от дъската за гладене. Единствените гънки бяха там, където големият му корем стърчеше над панталона, и около издутината над недобре скрития му служебен пистолет.

— Офейкал е, доколкото разбрах.

— Изчезнал яко дим — изсумтя Райм.

Дъските изскърцаха под тежестта на дебелака, който се приближи до таблицата с уликите и я огледа.

— Така ли го кръстихте? Пет-двадесет и две?

— Защото е двадесет и втори май. Какво стана с руската връзка?

Селито сякаш не чу въпроса.

— Господин Пет-двадесет и две оставил ли е нещо на местопрестъплението?

— Скоро ще научим. Хвърлил е плика с уликите, които е смятал да остави. Всеки момент ще ми ги донесат.

— Това вече е полезно.

— Чай, кафе?

— Да — обърна се детективът към Том, който също бе влязъл в стаята. — Благодаря. Кафе. Имаш ли обезмаслено мляко?

— Два процента.

— Добре. Ами от онези бисквити като миналия път? Шоколадовите?

— Само курабийки с овесени ядки.

— Те също са вкусни.

— Мел? — попита Том. — Ти искаш ли нещо?

— Ако ям или пия около работната маса, ще ми се развикат.

Райм се сопна:

— Не съм виновен аз, че адвокатите на защитата толкова обичат да отхвърлят веществени доказателства поради странични замърсявания. Не измислям аз правилата.

— Виждам, че настроението ти не се е подобрило — отбеляза Селито. — Какво става в Лондон?

— Точно сега не ми се говори за това.

— Е, за да те ободря, имаме още един проблем.

— Малой?

— Да. Чул, че Амелия извършва оглед и е наредила специална акция. Зарадвал се, като си помислил, че е по случая „Денко“, но много се вкиснал, когато разбрал, че не е. Попита дали има връзка с теб. Готов съм да поема юмрук в лицето вместо теб, Линк, но не и куршум. Изтропах те… О, благодаря.

Селито кимна на Том, който донесе кафето и бисквитите. Болногледачът постави друга чаша и чинийка на масата до Купър, който си сложи гумени ръкавици и взе една бисквита.

— За мен малко уиски, ако може — побърза да поръча Райм.

— Не.

Том излезе.

Райм се намръщи:

— Очаквах, че Малой ще ни отреже, след като научи за специалната акция, но сега, след като сме по гореща следа, имаме нужда от подкрепата на началството. Какво ще правим?

— По-добре бързо измисли нещо, защото иска да му се обадим. Спешно.

Селито отпи глътка кафе и с известна неохота остави половината от нахапаната бисквита, явно решен да не я дояде.

— Имам нужда от подкрепата на началството — натърти Райм. — Изпратил съм хора да търсят този негодник.

— Да се обадим тогава. Готов ли си?

— Да, да.

Селито набра и включи микрофона.

— Намали звука — предупреди Райм. — Подозирам, че ще има викове.

— Малой на телефона.

Райм чу свистене на вятър, гласове и звън на съдове и прибори. Може би следобедна закуска.

— Капитане, тук съм с Линкълн Райм. Включени сме на микрофон.

— Добре, какво, по дяволите, става? Можехте да ми кажете, че Линкълн иска да използва специалния отряд. Не знаехте ли, че съм забранил всякакви специални акции до утре сутринта?

— Не, не е знаел — отговори Райм.

— Да, но знаех достатъчно, за да се досетя — измънка Селито.

— Трогнат съм, че така се подкрепяте взаимно, но въпросът е защо не ми казахте.

— Защото имахме добра възможност да заловим опасен изнасилвач и убиец. Сметнах, че не можем да си позволим забавяне.

— Аз не съм дете, лейтенант. Вие ми излагате фактите, а аз решавам какво да се прави. Такава е системата.

— Съжалявам, капитане. Тогава решението ми се стори правилно.

Мълчание. После:

— Обаче се е измъкнал.

— Да — потвърди Райм.

— Как?

— Събрахме спешно екип, но подготовката не беше от най-добрите. Извършителят е бил по-близо, отколкото очаквахме. Предполагам, че е видял някоя от колите или някого от екипа. Избяга. Но остави улики, които могат да ни помогнат.

— И те сега пътуват към лабораторията в Куинс… или към вас?

Райм и Селито се спогледаха. В институции като Нюйоркското полицейско управление хората се издигат в йерархията благодарение на опит, амбиция и бърз ум. Малой вече бе предвидил действията им.

— Помолих да ми ги донесат тук — отговори Райм.

От микрофона се чу отегчена въздишка.

— Линкълн, надявам се, че разбирате проблема, нали?

Конфликт на интереси, помисли си криминологът.

— Има крещящ конфликт на интереси между работата ви като консултант на полицията и опитите да помогнете на братовчед си. Освен това искате да изкарате, че сме арестували погрешния човек.

— Защото точно така е станало. Освен това са осъдени двама невинни. — Райм напомни на Малой за изнасилването и кражбата на монети, за които им беше казал Флинтик. — И не бих се изненадал, ако има още такива случаи… Знаете ли за принципа на Локар, Джо?

— Този от вашата книга, учебника по криминология?

Френският криминалист Едмон Локар е формулирал правилото, че между извършителя и местопрестъплението или жертвата винаги се извършва пренос на материали, които могат да послужат като веществени доказателства. Имал е предвид главно прах, но правилото важи за много вещества. Връзката може да е трудна за откриване, но винаги съществува.

— Принципът на Локар е инструмент в нашите разследвания, Джо. Този престъпник обаче го използва като оръжие. Това е методът му на действие. Убива и се измъква от правосъдието, защото осъждат друг за престъпленията му. Знае точно кога да нанесе удара си, какви улики да подхвърли и кога да го направи. Криминалистите, детективите, хората в лабораторията, прокурорите и съдиите… той използва всички, прави ги съучастници. Това няма нищо общо с братовчед ми, Джо. Единствената ми грижа е да спра този опасен човек.

Последва дълго мълчание.

— Добре. Давам ви зелена улица.

Селито вдигна вежди.

— При едно условие. Ще ме информирате за всичко ново по случая. Без изключение.

— Разбира се.

— А пък ти, Лон, ако отново се опиташ да ме подведеш, ще те изпратя в счетоводния отдел. Ясно ли е?

— Да, капитане. Абсолютно.

— Освен това, след като така и така си при Линкълн, предполагам, че искаш да те прехвърля от случая „Владимир Денко“ към новия.

— Пити Хименес е навътре в нещата. Свършил е повече работа от мен и е взел случая присърце.

— Делрей се занимава с информаторите, нали? От страна на федералните?

— Точно така.

— Добре. Освобождавам те. Временно. Отвори досие за новото разследване… тоест регистрирай официално досието, което вече си отворил нелегално. Сега слушайте внимателно: нямам намерение да разгласявам за никакви невинно осъдени. Не искам да се разчува. Вие също ще мълчите. Проблемът не трябва да става публично достояние. Единственото престъпление, което разследвате, е днешното изнасилване и убийство. Точка. Този извършител може се опитва да хвърля вината върху невинни хора и това да е методът му на действие, но не разрешавам да давате никакви други подробности. Ще казвате само това и то само ако ви попитат. Няма да повдигате сами темата и за Бога, в никакъв случай не го споменавайте пред пресата.

— Аз не разговарям с пресата — заяви Райм. Кой би разговарял, ако можеше да го избегне? — Ще трябва обаче да прегледаме другите два случая, за да разберем как действа извършителят.

— Не съм казал, че не може — отговори капитанът с твърд, но не рязък тон. — Дръжте ме в течение.

Затвори.

— Е, спасихме разследването — отбеляза Селито, като се предаде на изкушението, лапна останалото парченце от бисквитата и го прокара с глътка кафе.

* * *

Застанала на тротоара заедно с други трима мъже с цивилни дрехи, Амелия Сакс говореше с добре сложения мъж, който бе отворил вратата на колата й и беше насочил оръжие срещу нея. Оказа се не обект 522, а агент от федералното бюро по наркотиците.

— Още не можем да си обясним как е станало — каза той, като погледна началника си, заместник главен агент в бруклинския клон на Бюрото.

— След няколко минути ще научим повече — увери я заместник главният агент.

Малко по-рано пред дулото на пистолета Сакс бе вдигнала бавно ръцете си и се беше представила като полицай. Агентът взе оръжието й и два пъти провери документите й. После й върна пистолета, като поклати глава:

— Не разбирам.

Извини се, но не личеше да съжалява особено. Лицето му изразяваше главно недоумение.

Няколко минути по-късно дойдоха шефът му и други двама агенти.

Заместник главният агент проведе неколкоминутен разговор. След като затвори, обясни какво е станало. В Бюрото получили анонимно обаждане от човек, който твърдял, че въоръжена жена, отговаряща на описанието на Сакс, току-що е застреляла някого след скарване, вероятно свързано с наркотици.

— В момента работим в квартала — обясни агентът. — Разследваме няколко убийства. — Кимна към подчинения си, който се беше опитал да арестува Сакс. — Антъни живее на една пресечка оттук. Началникът на операцията го изпрати да прецени ситуацията, докато той събере екипа.

Антъни добави:

— Реших, че се каните да избягате, затова взех няколко плика от готова храна и реших да действам. Леле…

Сега осъзнаваше какво е могло да стане. Пребледня, а Сакс се замисли, че пистолетите „Глок“ имат много мек спусък. Запита се за колко й се е разминало да я застрелят.

— Какво правехте тук? — попита заместник главният агент.

— Разследваме случай на изнасилване и убийство. — Тя премълча за обвиняването на невинни хора. — Предполагам, че извършителят ме е видял и е подал сигнала, за да ни забави.

„Или да се погрижи да ме застрелят“ — помисли си.

Федералният агент поклати глава и се намръщи.

— Какво има? — попита Сакс.

— Просто ми хрумна, че този тип трябва да е много хитър. Ако се беше обадил в градската полиция, както биха постъпили повечето хора, там щяха да знаят за вашето разследване. Ние знаехме само, че сте въоръжена. Щяхме да бъдем много внимателни и готови да стреляме, ако посегнете към оръжието. — Намръщи се. — Много хитър ход.

— И дяволски опасен — добави Антъни, все още пребледнял.

Агентите си тръгнаха и тя натисна копчето за бързо набиране.

Райм вдигна и тя му разказа за случилото се.

След кратко мълчание криминологът измърмори:

— Обадил се е на федералните?

— Да.

— Като че ли е знаел, че имат акция в района. И че оня агент живее наблизо.

— Няма как да е знаел — възрази тя.

— Може би. Но със сигурност е знаел едно нещо.

— Какво?

— Знаел е къде точно се намираш. Значи те е следил. Внимавай, Сакс.

* * *

Райм обясняваше на Селито как извършителят е заложил клопка Сакс в Бруклин.

— Сериозно? — удиви се детективът.

— Да.

Двамата обсъждаха как би могъл да се добере до такава информация, когато телефонът иззвъня.

От микрофона прозвуча гласът на Лонгхърст:

— Детектив Райм, как сте?

— Добре.

— Чудесно. Исках само да ви кажа, че намерихме скривалището му. Не беше в Манчестър, а в едно градче наблизо. Олдам. На изток от града. — Лонгхърст обясни, че от един информатор на Дани Крюгер научили за човек, отговарящ на описанието на Ричард Логан, който се интересувал да закупи някакви оръжейни части. — Забележете, не цялото оръжие. Но ако можеш да използваш частите, за да поправиш оръжието, вероятно можеш и да си сглобиш.

— Карабини?

— Да. Голям калибър.

— Някаква идентификация?

— Не, но го помислили за американски военен. Обещал да им осигури голямо количество боеприпаси на ниска цена. Имал официални военни документи — инвентарни списъци и технически характеристики.

— Значи в Лондон може да стане напечено.

— Така изглежда. Да кажа за скривалището. Имаме наши хора в индуската общност в Олдам. Изрядни са. Чули са за американец, който наел стара къща в покрайнините на града. Локализирахме я, но още не сме я претърсили. Нашите момчета са готови да го направят, но решихме първо да говорим с вас. Мисля, че той не подозира, че сме открили тайната му квартира. Освен това очаквам вътре да намерим полезна информация. Обадих се на познати в МИ-5 и взех назаем една доста скъпа играчка. Видеокамера с висока разделителна способност. Бихме искали един от служителите ни да я сложи, а вие да го ръководите, докато извършва огледа, да ни казвате мнението си за онова, което виждате. Екипировката трябва да е там след около четиридесет минути.

Щателен оглед на скривалището, включително входовете, шкафовете, тоалетните, леглата… това щеше да отнеме почти цялата нощ.

Защо се случваше точно сега? Когато беше убеден, че обект 522 е особено опасен. Всъщност, като имаше предвид интервала на извършване на престъпленията — по-ранните случаи, уличаването на братовчед му и днешното — те като че ли зачестяваха. Последните събития особено го бяха разтревожили: извършителят се беше обърнал срещу тях и почти бе предизвикал смъртта на Сакс.

Да. Или не?

След неколкоминутен мъчителен размисъл Райм отговори:

— Инспекторе, много съжалявам, но тук възникна нещо спешно. Имаме серийни убийства и трябва да се съсредоточа върху тях.

— Разбирам — отвърна Лонгхърст с типичната британска резервираност.

— Ще се наложи да поверя цялото разследване на вас.

— Няма проблем, детективе. Разбирам.

— Действайте както намерите за добре.

— Благодарна съм ви за доверието. Ще хванем този човек и ще ви държим в течение. По-добре да се хващаме на работа.

— Късмет.

— На вас също.

На Линкълн Райм му беше изключително трудно да се откаже от преследване, особено от преследването на този престъпник.

Решението обаче бе взето. Сега залавянето на обект 522 беше единствената му задача.

— Мел, обади се да разбереш къде, по дяволите, се губят уликите от Бруклин.