Бе очаквала мизерия, но не чак такава. Стоеше пред бар „Сейнт Джеймс“ на ръба на една пукнатина в бетонния тротоар. Заведението бе на източна Девета улица в Алфабет Сити — Азбучния град — наречен така, защото авенютата, ориентирани по посока север-юг, бяха означени с букви: A, B, C, D. Само преди няколко години кварталът бе сред най-опасните в града, останка от гангстерското царство в Долен Ийстсайд. Оттогава положението леко се беше подобрило (свърталищата на наркопласьори се преустройваха в луксозни жилища), но районът си оставаше престъпен. Пред краката на Сакс от снега стърчеше игла от спринцовка, а пък на един перваз на няколко сантиметра от лицето й бе оставена изразходвана 9-милиметрова гилза.

Какво, по дяволите, ще прави на такова място преуспяващ счетоводител и капиталист, собственик на две къщи и скъпа кола, в деня преди смъртта си?

В момента, през деня, мизерната кръчма не беше много пълна. През мръсните прозорци Сакс видя местни старци, седнали край бара и на близките маси, отпуснати жени и съсухрени мъже, които получаваха повечето енергия, за да живеят, от бутилката. В малко помещение отзад имаше неколцина безделници, бели мъже с дънки, дочени гащеризони и работни ризи. Бяха десетина и вдигаха врява до Бога — Сакс ги чуваше дори през прозореца. Веднага се замисли за бандитите, прекарващи повечето си време в такива квартални барове. Не особено интелигентни, мързеливи, но избухливи и опасни. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че тези хора са готови да наранят човек.

Сакс влезе и се настани на едно столче в края на Г-образния бар, където нямаше да бие толкова на очи. Барманката бе около петдесетте, със слабо лице, червени пръсти и събрана на главата коса като на кънтри певица. Изглеждаше уморена от живота. „Не от това, че е видяла всичко — помисли си Сакс, — а от това, че всичко, което е видяла, е било по такива места.“

Детективката си поръча диетична кока-кола.

— Соня — изкрещя някой от задната стаичка.

В мръсното огледало зад бара Сакс видя русоляв младеж с много тесни дънки и шлифер. Имаше издължено лице и изглеждаше пийнал.

— Дики иска да ти каже нещо. Ама го е срам. Ела насам. Хайде, позабавлявай нашия срамежливко.

— Я си го начукай, бе — изкрещя някой отзад, вероятно Дики.

— Ела, Соня, слънчице! Седни на скута на срамежливото момче. Ще ти бъде удобно. Равно. Нищо няма да ти убива.

От стаята избухна смях.

Соня знаеше, че мръсните шегички се отнасят и за нея, но извика игриво:

— По-малък е от сина ми.

— Няма проблем, всички знаем, че би спал и с майка си!

Избухна бурен смях.

Соня срещна погледа на Сакс, но бързо отмести очи, сякаш се срамуваше, че насърчава обидното отношение към жените в града. Хубавото на алкохола обаче е това, че не поддържа за дълго нито гнева, нито еуфорията и скоро младежите преминаха на спорове за мачове и мръсни вицове. Докато пиеше безалкохолното си, Сакс попита Соня:

— Е, как върви?

Жената се усмихна равнодушно:

— Отлично.

Явно не смяташе да обсъжда положението си, особено с по-млада и по-хубава жена, която не е принудена да работи в такава дупка.

Хубаво, значи можеха да говорят делово. Сакс показа полицейската си значка и снимка на Бенджамин Крийли.

— Да сте го виждали тук?

— Тоя ли? Да, няколко пъти е идвал. Свестен човек. Не като някои други. — Барманката хвърли кратък поглед към задната стаичка. — От известно време обаче не съм го виждала. Може би от месец. Последния път участва в скарване. Предположих, че може повече да не се появи.

— Какво става?

— Не знам. Само чух крясъци и в следващия момент той изхвърча през вратата.

— С кого се е скарал?

— Не видях. Само ги чух.

— Да сте го виждали да продава наркотици?

— Не.

— Не знаете ли, че се е самоубил?

Соня се ококори:

— Бога ми, не.

— Разследваме смъртта му… И ще съм ви благодарна, ако си мълчите за идването ми.

— Да, разбира се.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Бога ми, дори не знам името му. Струва ми се, че е идвал около три пъти. Има ли семейство?

— Да.

— Ох, лоша работа. Много лоша.

— Има син, ученик.

Соня поклати глава:

— Гърт може би знае нещо повече за него. Тя е другата барманка. Работи повече от мен.

— Сега тук ли е?

— Не. За известно време няма да я има. Искате ли да й предам да ви се обади?

— Дайте ми номера й.

Барманката го написа на листче. Сакс се наведе напред и кимна към снимката на Крийли:

— Срещал ли се е с някого по-често?

— Обичаше да сяда там. — Барманката кимна към задната стаичка. — Там се подвизаваше.

Бизнесмен, въртящ милиони, и онези негодяи? Дали двама от тях бяха разбили вилата на Крийли в Уестчестър и бяха палили камината му?

Сакс погледна в огледалото. Тези младежи изглеждаха стабилна компания. Може би бяха прохождащи мафиоти. В града имаше доста заведения, в които се събираха такива. Те по принцип бяха дребни риби, но понякога малките банди са по-опасни от традиционната мафия, която не закача невинни и не се занимава с наркотици. Сакс се опита да си представи връзка между Бенджамин Крийли и местните банди. Не й се удаде лесно.

— Виждали ли сте ги да носят кокаин?

Соня поклати глава:

— Не.

Сакс се наведе и й прошепна:

— Знаете ли с коя група са свързани?

— Каква група?

— Банда. Знаете ли кой е шефът им, кой ги командва? Поне нещо?

Соня се подвоуми за момент. Погледна Сакс, за да се увери, че говори сериозно, след което се изсмя:

— Тия там не са бандити. Мислех, че знаете. Ченгета са.

* * *

Накрая дойде ред на часовниците, визитната картичка на Часовникаря. От сапьорния отдел ги бяха изпратили, вече проверени за всякакви оръжия за масово поразяване.

— Нима не са открили миниатюрна ядрена бомба? — саркастично попита Райм.

Дразнеше го забавянето и това, че уликите са били в чужди ръце. Така рискът от замърсяване беше по-голям.

Пуласки попълни формулярите за приемане и полицаят, който донесе часовниците, си тръгна.

— Да видим какво имаме — измърмори Райм и се приближи с количката до масата, докато Купър разопаковаше часовниците.

Бяха еднакви. Единствената разлика бе в кръвта, засъхнала по основата на онзи от кея. Изглеждаха стари, но частите им бяха нови. Механизмите им бяха в херметични кутии, които сапьорите бяха отворили. И двата показваха точно време. Работеха на пружина, която се навиваше с ключе от задната страна. Кутията беше дървена, боядисана в черно, а циферблатът — от окислен бял метал. Цифрите бяха римски, а стрелките — също черни и с остри върхове. Нямаше секундна стрелка, но часовниците тиктакаха шумно.

Най-необичайната им черта бе голямо прозорче в горната част на циферблата, което показваше фазите на луната — от новолуние през първа четвърт до пълнолуние и пак обратно. По средата на прозорчетата сега стоеше пълната луна — изобразена със зловещо човешко лице със стиснати устни и заплашително втренчени очи.

„В небето грее пълна Студената луна…“

Купър се зае да анализира часовниците с обичайната си прецизност и обяви, че няма отпечатъци от пръсти. Малкото микроулики съвпадаха с пробите, събрани от Сакс на местопрестъпленията, което означаваше, че часовниците не са били сглобени в жилището или колата на престъпника.

Лаборантът добави:

— Изглежда, че отзад са имали етикети, но са били махнати. Правоъгълни лепенки. Твърде са големи, за да са етикети с цената, но едва ли са съдържали информация за производителя. Тя е щампована върху дървото.

— Лепенката вероятно е била от магазина — предположи Пуласки.

— Така ли мислиш? — саркастично попита Райм, което му спечели укорителен поглед от Том. — Кой е производителят?

— „Арнолд Продъктс“. Фреймингам, Масачузетс.

Купър проведе търсене в Интернет и прочете информацията от сайта:

— Продават часовници, кожени изделия, украса за офисни помещения, сувенири. Качествена изработка. Продуктите им не са евтини. Имат десетина модела часовници. Този е викториански. Класически месингов механизъм, дървена кутия, изработен е по модел на британски часовник от деветнайсети век. Цена на едро — петдесет и четири долара. Не се продават в търговската мрежа. Който иска да си поръча, трябва да се обърне към дистрибуторите.

— Серийни номера?

— Поставят се върху механизма, не върху самия часовник. Може с нищо да не ни помогне.

— Но може и да ни помогне — отбеляза Райм. — Да се надяваме. Добре, обади се във фирмата.

— Аз ли? — попита Пуласки.

— Ами, да, кой друг?

— Добре. Да кажа серийните номера на производителя и да го накарам да провери в кой склад за разпространение са били изпратени.

— Точно така.

Новобранецът извади мобилния си телефон, взе номера от Купър и набра.

Разбира се, можеше убиецът изобщо да не е купувал часовниците. Можеше да ги е откраднал от склада или от частен дом. Можеше да ги е купил на гаражна разпродажба.

Но „може“ не беше дума от криминалистическата терминология, размишляваше Райм.

Отнякъде трябваше да се започне.

* * *

Часовникаря

Местопрестъпление едно

Място:

Ремонтен док на река Хъдсън, при 23-та улица.

Жертва:

Неизвестна самоличност.

Мъж.

Вероятно на средна възраст или по-стар. Възможно е да е имал високо кръвно налягане или сърдечно-съдово заболяване (висока концентрация на антикоагуланти в кръвта).

Бреговата охрана и водолази търсят тялото в нюйоркското пристанище.

Проверяват се и сигналите за изчезнали лица.

Извършител:

Виж по-долу.

Начин на действие:

Убиецът е принудил жертвата да се държи за ръба на кея и да виси над водата, рязал е пръстите и китките й, докато е паднала.

Час на нападението: между 18.00 в понеделник и 6.00 във вторник.

Улики:

Кръв, група АВ положителна.

Парченце от счупен нокът, без лак, широк.

Част от прерязаната метална мрежа, срязана с обикновени клещи за тел, произход — неустановен.

Часовник. Виж по-долу.

Стихотворение. Виж по-долу.

Следи от нокти по дъските на кея.

Няма съществени микроследи, пръстови отпечатъци, следи от обувки и автомобилни гуми.

Местопрестъпление две

Място:

Задънена пресечка на улица „Седар“ при „Бродуей“ зад три делови (задните входове се заключват между 20.30 и 22.00) и една административна сграда (заключва се в 18.00).

Уличката е задънена. Широчина — 5 метра, дължина — 30 метра, настилка — павета. Трупът е бил намерен на пет метра от улица „Седар“.

Жертва:

Тиодор Адамс.

Живущ в Батъри Парк.

Работил в областта на рекламата.

Няма сведения да е имал врагове.

Не е бил задържан от властите, щатски или федерални.

Извършител:

Часовникаря.

Мъж.

Няма намерени съвпадения за името в полицейските картотеки.

Начин на действие:

Гърлото на жертвата е премазано от метална греда, окачена над главата й.

Очаква се докладът от съдебния лекар.

Няма следи от сексуална дейност.

Време на настъпване на смъртта: Между 22.15 и 23 часа в понеделник. Очаква се потвърждение от съдебния лекар.

Улики:

Часовник.

— Няма експлозиви, химични или биологични агенти.

— Еднакъв с часовника от кея.

— Няма пръстови отпечатъци, минимално количество микроследи.

— Производител: „Арнолд Продъктс“, Фреймингам, Масачузетс. Предстои справка за дистрибуторите.

Стихотворение, оставено от извършителя на двете местопрестъпления.

— Отпечатан на обикновена принтерна хартия, мастило за принтер „Лазер Джет“ на „Хюлет Пакард“.

— Текст:

„На небето свети пълна Студената луна.

На земята проснат е трупът.

Минутите изтичат до смъртта

и края на жизнения път“

Часовникаря

— Не фигурира в сайтовете за поезия; вероятно е съчинено от него.

— Студената луна е име на лунен месец, месеца на смъртта.

Златна щипка за банкноти; няма отпечатъци.

В пачката има 340 долара, серийните номера не говорят нищо; няма отпечатъци.

60 долара в джоба на убития, серийните номера не говорят нищо; няма отпечатъци.

За заличаване на следите е използван фин пясък. Обикновен, чист, без примеси. Може би е смятал да се върне на местопрестъплението?

Метална греда, 36 килограма, дупки за въжета от двата края. Произход — неизвестен.

Тиксо, обикновено, но отрязано абсолютно точно, необичайно. Парчета с абсолютно еднаква дължина.

Талиев сулфат (отрова за мишки) в пясъка.

Пръст, съдържаща рибни белтъчини — върху жертвата, не върху извършителя.

Много малко микроследи.

Други:

Автомобил.

— Вероятно шевролет „Бронко“, около тригодишен.

— При проверката на регистрационните номера на колите в района в понеделник вечер не са установени глоби.

В нравствения отдел е изпратено искане за проверка на местните проститутки; възможни свидетели.

* * *

В градската управа действа добрата стара система на властта, основаваща се на пари, покровителство и връзки, разпростиращи се като желязна паяжина навсякъде, от най-високото до най-ниското ниво, оплела политици, държавни служители, бизнесмени, директори на предприятия и най-обикновени работници… Безкрайна.

Ню Йорк, разбира се, не прави изключение, но класическата мрежа, в която Амелия Сакс сега се оказа заплетена, бе малко по-различна — в центъра на всичко бе една дама на средна възраст.

Жената бе около петдесетте, носеше синя униформа с доста висулки отпред — медали, панделки, копчета, почетни значки. И брошка с американското знаме, разбира се. Също като политиците, началниците от нюйоркската полиция са длъжни да носят американския флаг на публични места. Прошарената й коса бе подстригана на черта и ограждаше като в рамка издълженото й, сериозно лице.

Мерилин Флеърти беше инспектор, една от малкото жени с такъв ранг в управлението (инспектор е по-висше звание и от капитан). Беше старши офицер в оперативния отдел, директно подчинена на началника на управлението. Оперативният отдел се занимава с много неща, но най-важното е да организира сътрудничеството с други организации за различни важни събития: планирани като посещенията на високопоставени лица, или не като терористични атаки. И може би най-важната част от работата й бе да поддържа връзка с кметството.

Флеърти се беше издигнала в йерархията също като Сакс (и двете бяха от Бруклин). Инспекторката бе започнала като обикновен патрулиращ полицай, след това се беше прехвърлила в детективското бюро, бе израснала до лейтенант, началник на участък, и оттам — нагоре. Строга и намръщена, тя бе страшилище във всяко отношение — едра и мускулеста, с достатъчно умения и кураж, за да нагази сред минното поле, на което се натъква всяка жена във висшето командване.

Ако не вярваше, че е успяла, достатъчно бе да погледнеш на стената снимките й с различни високопоставени приятели: висши чиновници, собственици на крупни строителни фирми, дори знаменитости от света на киното. Имаше нейна снимка с достолепен пооплешивял мъж, седнал на верандата на голяма крайморска вила. Друг признак, говорещ за успеха й, бе кабинетът й на „Полис Плаза“ едно, където се намираха сега. Флеърти някак си се беше уредила с ъглово помещение с изглед към пристанището. Никой от познатите на Сакс инспектори не можеше да се наслаждава на такава гледка.

Сакс седеше срещу Флеърти от другата страна на скъпото лакирано бюро. Другият гост в кабинета бе заместник-кметът Робърт Уолас. Той имаше големи бузи и самодоволно изражение, а прошарената му коса беше оформена елегантно. В момента носеше обикновени дрехи — сигналът за възможна корупция сред полицаите бе привлякъл вниманието на кметството и Уолас идваше направо от вилата си на южния бряг на Лоно Айлънд, където прекарваше коледната си ваканция.

— Вие сте дъщерята на Херман Сакс — отбеляза Флеърти — без да изчака отговор, погледна Уолас. — Беше патрулиращ полицай. Добър човек. Била съм на церемонията по награждаването му.

Бащата на Сакс бе получил много награди по време на службата си. Тя се почуди за коя по-точно говори инспекторката. Дали за случая, когато бе убедил пиян мъж да остави ножа, който държал на гърлото на съпругата си? Или когато беше скочил през една витрина, за да обезоръжи грабител в местен магазин? А може би когато бе изродил едно бебе в киносалона „Риалто“, докато на големия екран Стийв Макуин се сражавал срещу лошите, а майката, латиноамериканка, се гърчела в родилни мъки на покрития с пуканки под?

— За какво става дума? — поинтересува се Уолас. — Разбрах, че има подозрения за престъпна дейност, в която са замесени полицаи.

Флеърти обърна ледените си очи към Сакс и кимна.

Беше неин ред.

— Възможно е… Има подозрения за сделки с наркотици. И съмнително самоубийство.

— Добре — проточено изрече Уолас.

Беше дошъл като висш функционер на кметството, сред отговорностите му бе да следи за пълното изкореняване на полицейската корупция. Сакс беше проучила всичко за него, за да се увери, че е надежден съюзник в тази борба. Той не се беше посветил на политическа кариера, а бе бизнесмен, назначен на сегашния си пост от кмета. Явно си вършеше работата — от три години нямаше нито един скандал в полицейското управление и сега той внимателно слушаше Сакс.

Набръчканото лице на Флеърти оставаше безизразно.

Под изпитателния поглед на инспектора Сакс разказа за самоубийството на Бенджамин Крийли и подозренията си заради счупения му палец, изгорените улики във вилата му, следите от кокаин и възможната връзка с някои полицаи, посещаващи „Сейнт Джеймс“.

— От участък 118.

Това беше в Ийст Вилидж. Оказа се, че „Сейнт Джеймс“ е любимият бар на местните ченгета.

Уолас болезнено присви очи.

— Знаете ли имената им?

— Не. Дори нямам доказателства, че Крийли се е срещал с някого от тях. Все пак това е много вероятно.

Флеърти докосна пръстена с диамант на средния си пръст. Камъкът беше огромен. Освен него и една масивна златна гривна тя не носеше други бижута. Изражението на инспекторката оставаше непроницаемо, но Сакс знаеше, че новината много я тревожи. Дори само намек за корупция сред полицаите караше местните власти да треперят. Проблемът в участък 118 обаче щеше да е особено сериозен. Според статистиките това бе образцов участък с най-голям брой разкрити престъпления, но и с най-голяма смъртност сред служителите. На ключови постове в „Голямата сграда“ се назначаваха повече полицаи от този участък, отколкото от който и да е друг.

— Никога не сме получавали сведения, че там може да има проблеми — измърмори Уолас.

Флеърти се загледа в Сакс и разсеяно потърка пресата за мастило със скъпата си писалка.

— След като открих, че може да има връзка между тях и Крийли, изтеглих двеста долара от близкия автомат и ги смених срещу целия оборот на бара. Някои от банкнотите са дошли от полицаите.

Флеърти кимна:

— Хубаво. И сигурно сте проверили серийните номера.

— Да. Не намерих съвпадения със списъците за издирване от министерствата на финансите и правосъдието. Но почти всички банкноти показаха положителна проба за кокаин. Една — за хероин.

— Боже — възкликна Уолас.

— Да не си правим прибързани заключения — предупреди го Флеърти.

Сакс кимна и обясни какво има предвид инспекторката: Много двайсетдоларови банкноти в обръщение съдържат следи от наркотици. В случая обезпокоителното бе това, че почти всички банкноти на полицаите в „Сейнт Джеймс“ са имали такива следи.

— Кокаинът със същия състав ли е като намерения в камината на Крийли? — поинтересува се Флеърти.

— Не. И барманката твърди, че никога не ги е виждала да носят наркотици.

— Има ли някакви доказателства, че полицаите са замесени в смъртта на Крийли? — попита Уолас.

— О, не. Дори не намеквам за такова нещо. Версията ми е, че ако изобщо има замесени полицаи, ролята им е била само да свържат Крийли с някоя банда. Получили са процент от сделката. А може би Крийли е бил пласьорът. Във всеки случай, вероятно е станал твърде алчен или е настъпил някого, който го е изкарал от играта.

— Богат бизнесмен да търгува с наркотици?

— Може би така е спечелил част от състоянието си.

— Бил ли е арестуван в миналото?

— Крийли ли? Не. Телефонирах на жена му. Никога не го е виждала да взема наркотици. Много наркомани обаче успяват да държат пристрастеността си в тайна. Особено пласьорите, ако самите те не вземат дрога.

Инспекторката сви рамене:

— Разбира се, може да е фалшива тревога. Може би Крийли просто е срещнал някой познат в „Сейнт Джеймс“. Споменахте, че е спорил с някого вечерта, преди да умре.

— Така ми казаха.

— Може би просто някоя от сделките му не е вървяла добре. Може да няма връзка с участъка.

Сако кимна енергично:

— Точно така. Може би е просто съвпадение, че в „Сейнт Джеймс“ се събират полицаи… Може Крийли да е бил убит заради невърнати заеми, или защото е видял нещо, което не е трябвало.

Уолас се изпъна и погледна през прозореца към ясното синьо небе.

— Предвид смъртния случай, мисля, че трябва да се действа бързо. Информирайте вътрешния отдел.

Отдел „Вътрешно разследване“ разкрива престъпления, извършени от полицаи, но Сакс не искаше той да се намесва. Тя водеше разследването. Не искаше да й го отнемат.

Флеърти отново докосна писалката, но явно се отказа да си играе с нея. Мъжете могат да си позволят всякакви нервни тикове, жените — не, поне не на това ниво. С пръстите си, носещи безупречен маникюр, Флеърти остави писалката в горното си чекмедже.

— Не, няма да замесваме вътрешния — обяви.

— Защо не? — пожела да узнае Уолас.

Инспекторката поклати глава:

— Твърде близки са до полицаите от Сто и осемнайсети. Ще се разчуе.

Уолас бавно кимна:

— Щом мислите, че така е по-добре…

— Така мисля.

Но радостта на Сакс, че вътрешният отдел няма да се намеси в случая, не продължи дълго, защото Флеърти добави:

— Ще намеря на кого да поверя разследването. Някоя по-висша инстанция.

Сакс се подвоуми само за минута:

— Искам аз да продължа разследването, госпожо инспектор.

— Вие нямате опит — възрази Флеърти. — Не сте работили по вътрешно разследване. — Значи инспекторката също бе направила проучвания. — Това са по-особени случаи.

— Знам, но мисля, че ще се справя.

„Аз съм тази, която доведе случая до този етап. Това е първото ми разследване на убийство. Проклета да съм, ако позволя да ми го отнемат.“

— Това не е само анализ на улики.

— Аз съм водещ детектив в разследването на смъртта на Крийли — спокойно обяви Сакс. — Не съм прост анализатор на улики.

Инспекторката продължи, сякаш не я е чула:

— Добре. Ако обичате, донесете ми всички материали по случая. Всичко, което имате.

Сакс се наведе напред, нервно заби нокътя на показалеца си в кожичката на палеца. Какво трябваше да направи, за да си запази разследването?

Неочаквано заместник-кметът се намръщи:

— Чакайте. Не работите ли вие с онзи детектив, който е на инвалидна количка?

— Линкълн Райм. Да, с него работя.

Той се замисли за момент, след което погледна Флеърти:

— Предлагам да й оставим разследването, Мерилин.

— Защо?

— Има добра репутация.

— Тук не ни трябва репутация. Трябва ни човек с опит. Не се обиждайте.

— Не се обиждам — спокойно отвърна Сакс.

— Това са много деликатни случаи. Взривоопасни.

Уолас обаче си беше наумил нещо:

— На кмета ще му хареса. Тя е сътрудничка на Райм, който се ползва с добро име. И е цивилен. Хората ще я приемат като независим следовател.

„Хората“ — тоест журналистите.

— Не искам голямо, шумно разследване — настоя Флеърти.

— Няма да е шумно — побърза да се намеси Сакс. — Имам само един полицай, който работи с мен.

— Кой?

— От патрулния отдел. Рей Пуласки. Способен полицай. Млад, но способен.

След кратка пауза Флеърти попита:

— Как смятате да действате?

— Ще потърся още за връзката на Крийли с участъка и „Сейнт Джеймс“. Ще потърся мотиви за убийството му, несвързани със Сто и осемнайсети. Ще разпитам деловия му партньор. Може би е имало проблем с клиенти или с някоя поръчка. Освен това трябва да намерим още информация за връзката му с търговията на наркотици.

Флеърти не изглеждаше съвсем убедена, но каза:

— Добре. Ще опитаме по този начин. Но ще ме информирате за всяко ваше действие. Мен и никого другиго.

Сакс изпита огромно облекчение.

— Разбира се.

— Ще ме осведомявате по телефона или лично. Не с имейли и доклади… — Флеърти се намръщи. — Още нещо. Работите ли по друго разследване?

Не можеш да се издигнеш на такъв пост, ако нямаш развито шесто чувство. Сакс през цялото време се беше молила началничката да не зададе този въпрос.

— Помагам при едно разследване. По случая с Часовникаря.

Флеърти се намръщи:

— О, това ли? Не знаех… В сравнение с тези серийни убийства случаят в „Сейнт Джеймс“ не е толкова важен.

Сакс си спомни думите на Райм. „Твоето разследване не е толкова спешно като търсенето на Часовникаря…“

Уолас се замисли за момент. Погледна Флеърти:

— Мисля, че трябва да разсъждаваме като зрели хора. Кое ще изглежда по-сериозно в очите на хората? Убийството на няколко човека или скандал в полицейското управление, който пресата ще разнищи преди нас? Репортерите надушват корумпираните полицаи като акули кръв. Не, този случай е приоритетен. Няма спор.

Сакс се засегна от коментара на заместник-кмета: „Убийство на няколко човека…“ Но не можеше да отрече, че имат еднакви цели. Тя искаше да докара разследването „Крийли“ до край.

За втори път този ден тя каза:

— Ще се справя и с двете разследвания. Гарантирам ви, че няма да има проблем.

В ушите й отново прозвуча скептичният глас на Райм: „Да се надяваме, Сакс…“

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Дивър Часовникаря (8)

Метаданни

Данни

Часовникаря

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.

Джефри Дивър
Часовникаря (8)