Джефри Дивър
Часовникаря (34)

34.

Четвъртък, 8,32 ч.

Сами в лабораторията, Райм и Сакс гледаха натрупаните на масата улики от разследването на корумпираните полицаи в „Сейнт Джеймс“ и Часовникаря.

Сакс изглеждаше съсредоточена, но Райм знаеше, че мисли за друго. До късно през нощта бяха обсъждали случилото се. Престъпната дейност на полицаите от участък 118 бе достатъчен удар за нея, но фактът, че нейни колеги са били наети да я убият, още повече я беше потресъл. Сакс твърдеше, че още не е решила със сигурност дали да напусне, но от пръв поглед Райм виждаше, че ще го направи. Освен това знаеше, че е водила преговори с „Арджайл секюрити“.

Нямаше съмнение.

Той се опита да не мисли за това и отново погледна уликите.

Джералд Дънкан — когато Том бе нарекъл „Диетичния извършител“ — чакаше да му бъдат предявени обвинения по всички нарушенията на закона, които бе извършил — все дребни. ДНК анализът доказа, че кръвта по ножа за картон, якето, хвърлено в реката, и локвите на кея е негова, а парченцето от нокът се оказа отчупено от неговия пръст.

Разследването на полицаите от участък 118 вървеше бавно.

Имаха достатъчно доказателства срещу Бейкър и Уолас, а също срещу мнимия служител на вътрешния отдел, който помагаше на заместник-кмета в Малката Италия. Пръст от мястото на убийството на Сарковски и събраната от дома на Крийли в Уестчестър бе намерена в домовете на Бейкър и другия полицай. Разбира се, имаха влакна от въже, свързващи Бейкър с убийството на Крийли, но подобни бяха намерени и на яхтата на Уолас. Мнимият полицай от вътрешния отдел притежаваше кожени ръкавици, частички от които бяха открити по инструментите до камината на Крийли.

Тримата обаче не оказваха съдействие. Не приемаха предложенията за споразумение и нямаше доказателства за вината на никой друг, включително на двамата полицаи, които бяха стояли на пост пред изоставеното магазинче и сега твърдяха, че са невинни.

Райм беше убеден, че рано или късно ще разобличи всички корумпирани полицаи от участък 118, но не искаше рано или късно — искаше сега. Останалите полицаи от „Сейнт Джеймс“ може би замисляха да убият други свидетели. Освен това имаше вероятност някой от тях да заплашва семействата на Бейкър и Уолас, за да ги принуди да мълчат.

Райм имаше работа и по други случаи. Само преди минути му се бяха обадили за друго престъпление — агентът от ФБР Фред Делрей (временно освободил се от досадното разследване на финансови злоупотреби) обясни, че в Националния институт за стандарти и технологии в Бруклин бил извършен палеж. Щетите бяха минимални, но извършителят бе проникнал през изключително сложна система за охрана, а при постоянния страх от тероризъм всяко незаконно проникване в държавни институции приковаваше вниманието на властите, федералните искаха Райм да анализира уликите. Той бе готов да им помогне, но беше с вързани ръце заради разследването на участък 118.

Райм погледна малкото правоъгълно листче оставено до едно отворено куфарче в лабораторията — молбата на Сакс за постъпване в „Арджайл секюрити“. На ярката светлина от пълната луна в нощното небе хартията бе ослепително бяла. Трудно му беше да я види ясно, или каквото и да било друго.

Сега не искаше да мисли за това.

Със Сакс час по-скоро трябваше да приключат случая.

Един куриер донесе материалите по убийството на приятеля на Дънкан, замислено и извършено от Бейкър. Разследването все още беше отворено — за убийство няма давност — но за тази година нямаше нищо ново. В този стар случай Райм се надяваше да намери следи, водещи към други виновници от участък 118.

Той отвори на компютъра архива на „Ню Йорк Таймс“ и прочете краткото съобщение за убития, Андрю Кълбърт. Споменаваше се само, че бизнесменът от Дълът бил убит при опит за грабеж в централен Манхатън. Нямало заподозрени. Журналистите не се бяха помъчили да разследват повече.

Райм накара Том да монтира доклада от разследването на автоматичната му рамка за четене, и го прегледа. Както при повечето неясни случаи, бележките бяха направени с няколко различни почерка, понеже отговорността е била предавана — обикновено при намаляващо желание за работа — от един на друг детектив. Според доклада от огледа следите били малко, нямало отпечатъци от пръсти или обувки, не били намерени гилзи (смъртта бе причинена от два куршума в главата, обикновени 38-калиброви, което означаваше, че оръжието е било револвер).

— При теб ли е списъкът с уликите? — обърна се той към Сакс.

— Чакай да видя. Да, ето. — Тя вдигна листа. — Ще ти го прочета.

Райм затвори очи, за да си представи по-добре предметите.

— Портфейл — зачете Сакс, — ключ от хотелска стая от „Сейнт Реджис“, ключе от барче за алкохол, химикалка, две слухови апаратчета, клетъчен телефон, миникомпютърче, бележник, пакет дъвки, малък тефтер с думите „тоалетна“ и въпросителен знак върху най-горния лист. На втория лист пишело „шардоне“. Това е. Водещ разследването — детектив Джон Репети.

Райм се беше разсеял, изведнъж се сепна:

— Какво?

— Рапети — той е водил разследването. Искаш ли да му се обадя?

— Не, искам да направиш нещо друго.

* * *

„Като обсебен от зъл дух…“

Кейтрин Данс слушаше стар запис на блусаря Лемън Джеферсън на миникомпютърчето си — „Виж, гробът ми ме чака чист“ — и гледаше куфара си, който упорито отказваше да побере всичките й вещи.

„Какво толкова съм купила? — мислеше си тя. — Само два чифта обувки, няколко коледни подаръка… е, добре, де, три чифта обувки, но едните са с високи токчета. Те не се броят. Пуловер. Да, сигурно пуловерът пречи.“

Тя го извади. Пак опита. Куфарът аха да се затвори, но не му достигнаха няколко сантиметра.

„Като обсебен…“

Тя се отказа да изглежда елегантно. Намери найлонова чанта от обслужването на стаите и напъха в нея дънките си, костюмчето, ролките за къдрене и проклетия обемист пуловер. Отново се опита да затвори куфара.

Щрак.

Нямаше нужда от магия.

Телефонът в хотелската стая иззвъня и от рецепцията й съобщиха, че имала гостенка.

Точно навреме.

— Да се качи.

След няколко минути в стаята влезе мнимата четвърта жертва на Часовникаря, сержант Луси Рихтер. Настани се на малкия диван.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Няма да се задържам.

Данс кимна към малкия хладилник:

— Тия минибарчета са дело на дявола. Шоколадчета и чипс. Те са ми слабост. Е, всичко, което става за ядене, ми е слабост. И на всичкото отгоре е скъпо.

Луси, която явно не се интересуваше от калориите в храната, се засмя.

— Чух, че са го заловили — добави след малко. — Полицаят, който пази апартамента ми, ми каза. Но не спомена подробности.

Агентката й разказа, че Джералд Дънкан всъщност не е никакъв убиец, а просто е искал да разобличи корумпирани полицаи.

Луси изненадано поклати глава. Огледа малката стая. Направи няколко безсмислени забележки за картините на стената и гледката от прозореца. Основното, което се виждаше, бяха мръсни стени, сняг и отдушници.

— Дойдох само да благодаря.

„Нима? — помисли си Данс. — Не мисля така.“

— Няма за какво да ми благодариш. Просто си вършехме работата.

Забеляза, че Луси седи с ръце отстрани на тялото, спокойно, облегната назад, с отпуснати рамене, не присвити. Явно бе решила да й сподели нещо.

Данс изчака събеседничката й да заговори.

— Психолог ли си?

— Не. Само полицай.

При разпитите, които водеше, не беше необичайно свидетелите и заподозрените да разказват за свои недостатъци, омразни роднини, братя и сестри, от които ревнуват, изневеряващи съпрузи, неща, които ги ядосват или радват, за плановете и очакванията си… Не, тя не беше психолог. Но бе полицай, майка и специалист по кинесика — трите изискваха еднакво умение да изслушва.

— Е, предразполагаш хората да говорят. Особено след нахлуването на онзи побъркан в дома ми. Може би ще ми дадеш съвет за едно нещо. Била ли си в армията?

— Не, съпругът ми беше.

Луси кимна.

— Продължавай — насърчи я Данс.

— Не знам какво да правя. Днес ще получа отличието, за което ти казах. Има обаче един проблем.

Луси разказа повече за задълженията си в Ирак, за камионите и цистерните с гориво.

Данс отвори барчето и извади две бутилки „Будвайзер“ за по шест долара. Вдигна въпросително вежди.

— Да, благодаря.

Тя ги отвори и подаде едната на гостенката си. Когато ръцете са ти заети с нещо, умът ти се освобождава да слушаш, а гласът ти — да говориш.

— Така, във взвода имаше един ефрейтор, Пит. Запасняк от Южна Дакота. Странен тип. Наистина странен. В родината бил треньор по футбол и работел в строителството. Много ми помагаше. Преди около месец двамата трябваше да прегледаме няколко повредени камиона. Някои щяхме да изпратим във форт Хууд за поправка, други да поправим сами, имаше и неспасяеми. Бях в кабинета, а той — в стола. Трябваше да го взема в един часа и да отидем в работилницата. Отидох с бронетранспортьор. Почти бях стигнала до стола. Пит ме чакаше. В този момент избухна СВУ. Това е бомба.

Данс, разбира се, знаеше какво е.

— Бях на десетина метра от него, когато се взриви. Пит ми махаше, изведнъж блесна светлина и всичко се промени. Сякаш само за едно мигване се озоваваш на съвсем друго място. — Луси погледна през прозореца. — Фасадата на стола се срина, имаше палми… те просто изчезнаха. Няколко войници и цивилни… Преди миг бяха там, а вече ги нямаше.

Говореше невероятно спокойно. Данс познаваше този тон — често го чуваше от свидетели, които са загубили близки хора при престъпление. Това бяха най-трудните й разпити.

— Тялото на Пит бе обезобразено. Не мога да ти го опиша. — Луси се задави. — Целият бе в кръв, обгорял, натрошен… Много пъти съм виждала такива неща. Но това беше ужасно.

Тя отпи глътка бира и прегърна бутилката като бебе или кукла.

Данс не направи опит да я утеши. Нямаше смисъл. Кимна й да продължава. Луси си пое дълбоко въздух. Преплете пръстите на ръцете си. Този обичаен жест в практиката на Данс означаваше желание да се пребориш с напрежението, произтичащо от чувство за вина, мъка или срам.

— Проблемът е там, че… бях закъсняла. Забавих се в кабинета. Погледнах часовника. Беше дванайсет и петдесет и пет, но ми беше останала половин чаша кока-кола. Мислех да я хвърля — за да стигна до стола ми трябваха точно пет минути — но исках да си я допия. Да седна и да си я довърша. Затова закъснях за срещата. Ако бях отишла навреме, той нямаше да загине. Щях да го взема и да сме се отдалечили на двеста-триста метра, когато бомбата избухна.

— Ти пострада ли?

— Малко. — Луси вдигна ръкава си и показа голям груб белег. — Нищо сериозно. — Втренчи се в белега и отпи глътка бира — вдигна очи. — Дори с една минута по-малко да се бях забавила, той щеше да е в бронетранспортьора и може би нямаше да загине. Шейсет секунди… Това можеше да спаси живота му. И всичко заради една кока-кола. Исках да си допия проклетата кока-кола. — Тя се изсмя мрачно. — И после кой се опитва да ме убие? Някой, който си е избрал прякора Часовникаря, оставя голям часовник в банята ми. В продължение на месеци единственото, за което си мисля, е как съдбата, как една обикновена минута по един или друг начин слага границата между живот и смърт. А сега този побъркан ми го хвърля в лицето като ръкавица.

Тази жена бе войник, смъртта на другаря й наистина бе трагична, но явно я тревожеше и още нещо.

— Какво още? Има още нещо, нали?

Луси се изсмя тихо:

— Това е проблемът. Трябваше да се върна следващия месец. Но се почувствах толкова виновна за Пит, че казах на командира си да ме запише за тази смяна.

Данс кимна.

— Затова ме награждават. Не защото съм пострадала. Ние всеки ден получаваме рани. Армията трудно набира нови войници. Използват такива като мен, които доброволно се връщат там, като пример за другите. На нас, видиш ли, толкова ни е харесало там, че нямаме търпение пак да отидем. Нещо в този дух.

— Да не би да размисли?

Луси кимна:

— Ще се побъркам. Не мога да спя. Не мога да се любя със съпруга си, не мога да правя нищо… Самотна съм, страх ме е. Но зная също, че там правим нещо много важно, правим добро за много хора. Не мога да реша. Просто не мога.

— Какво ще стане, ако им кажеш, че си променила решението си?

— Не знам. Вероятно ще се ядосат. Но едва ли ще се стигне до военен съд. Това е повече мой проблем. Ще разочаровам много хора. Ще се откажа от нещо, което съм решила. Никога досега не съм го правила. Ще се отметна от думата си.

Данс се замисли за малко, отпи глътка бира.

— Не мога да ти кажа какво да правиш. Едно обаче искам да знаеш. Моята работа е да търся истината. Повечето хора, с които работя, са престъпници. Знаят истината, но лъжат, за да спасят кожата си. Много от хората, които срещам обаче, лъжат сами себе си. Обикновено дори не подозират. Но независимо дали лъжеш полицията, приятелите или себе си, признаците са едни. Изпадаш в стрес, поддаваш се на гняв, потисната си. Лъжата загрозява човека. Истината — обратното… Разбира се, понякога ни се струва, че истината е най-лошото нещо. Не мога да изброя колко пъти, след като принудя заподозрения да си признае, той ме поглежда и в очите му личи истинско облекчение. Това е най-странното. Понякога дори ми благодари.

— Искаш да кажеш, че аз знам истината?

— О, да. Знаеш я. Тя е в теб. Добре скрита. Може да не я харесаш, когато я откриеш, но е там.

— Как да я намеря? Как да подложа на разпит сама себе си?

Данс се засмя:

— Този израз ми хареса. Потърси нещата, които търся аз: гняв, депресия, оправдания, шикалкавене. Запитай се кога се чувстваш така и защо. И не се оставяй да се заблудиш. Скоро ще намериш онова, което търсиш.

Луси се наведе и я прегърна — нещо, което малко разпитвани правеха. Засмя се:

— Хрумна ми нещо. Хайде двете да напишем учебник: „Ръководство по саморазпитване за момичета“. Ще стане бестселър.

— Дадено.

Чукнаха се с бирите.

След пет минути, когато вече преполовяваха чипса, телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна името на екранчето. Поклати глава и се засмя.

* * *

Звънецът иззвъня. След малко Том въведе Кейтрин Данс в лабораторията. Косата й беше разпусната, не сплетена като преди, и слушалките й висяха на врата. Тя съблече лекото си палто, подаде го на Том и поздрави Сакс и Мел Купър, който също току-що бе дошъл.

Райм й се беше обадил с молба отново да им помогне.

Тя с удоволствие се съгласи.

— Има ново развитие на случая. Имаме нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя?

Той й обясни за убийството на приятеля на Дънкан, Андрю Кълбърт, заради когото Часовникаря решил да разобличи Бейкър и Уолас.

— Има нещо странно. С Амелия прегледахме материалите за убийството на Кълбърт. Сред вещите му имало бележник с две записани неща. Едното е „шардоне“, което означава, че може би е смятал да си купи вино. Другото обаче е „тоалетна“ с въпросителен знак… Защо е написал такова нещо? Размишлявах над това и ми хрумна, че това са неща, които човек би носил написани, ако не знае английски или има проблеми с говора или слуха. За да може да си поръча вино в ресторанта и да попита къде е тоалетната.

— Значи — предположи Данс — човекът може би е бил убит, защото не е дал достатъчно бързо портфейла си или не е разбирал какво иска да му каже грабителят… — Тя кимна. — Дънкан мисли, че Бейкър е убил приятеля му, но може би просто е било съвпадение.

— Има и още нещо — намеси се Сакс.

— Разговарях с вдовицата на Кълбърт в Дълът — продължи Райм. — Каза, че бил глухоням по рождение.

Сакс добави:

— Дънкан обаче твърдеше, че Кълбърт е спасил живота му в армията. Ако е бил глухоням, няма как да е служил.

— Мисля, че Дънкан просто е прочел за жертвата на грабеж и се е представил за неин приятел — за да повярваме в мотива му да разобличи Бейкър. — Криминалистът сви рамене.

— Може би не е проблем. Все пак благодарение на него заловихме корумпиран полицай. Остават обаче няколко въпроса. Хрумна ми, че можеш да погледнеш записа с показанията му и да кажеш какво смяташ.

— Разбира се.

Райм кимна на Купър, който въведе някаква команда на компютъра.

След малко на един монитор се появи образът на Джералд Дънкан. Седеше спокойно в стая за разпити и Селито описваше подробностите: кой е арестантът, датата и по кое разследване е разпитът. Даването на показания започна след това. Дънкан разказа приблизително същото, както пред Райм на тротоара при последното „местопрестъпление“.

Данс гледаше, слушаше внимателно и кимаше замислено.

Когато показанията свършиха, Купър натисна пауза и лицето на Дънкан застина на екрана.

Данс погледна Райм:

— Това ли е всичко?

— Да. — Той забеляза, че лицето й е напрегнато. — Какво мислиш?

— Ами… — Тя се подвоуми. — Май не е само разказът за убийството на приятеля му… Имам чувството, че всичко, което казва, е лъжа.

* * *

Настъпи тишина.

Пълна тишина.

Накрая Райм се вгледа в лицето на Дънкан на монитора и каза:

— Обясни.

— Получих представа за основните му реакции, когато описваше плана за арестуването на Бейкър. Знаем, че в общи линии това е истина. Затова, когато нивото на стреса се променя, смятам, че лъже. Видях значителни отклонения от основната линия на поведение, когато разказваше за убийството на приятеля си. Освен това съм почти сигурна, че не се казва Дънкан. И че не живее в Колорадо.

Пак погледна екрана и кимна:

— Хайде пак да го изгледаме. Спри в средата. В момента, когато докосва бузата си.

Купър върна записа.

— Тук. Пусни.

— Не съм наранил никого — говореше арестантът. — Не бих могъл да го направя. Може би малко наруших закона…

Тя поклати глава и се намръщи.

— Какво има? — попита Сакс.

— Очите му… — прошепна Данс. — О, това е проблем.

— Защо?

— Мисля, че това е опасен човек, много опасен. Прекарала съм месеци в изучаване на записи от разпитите на серийния убиец Тед Бънди. Той е бил истински социопат, което означава, че може да лъже, на практика без да се издава с нищо. При Бънди обаче се забелязва лека промяна на погледа всеки път, когато твърди, че не е убил никого. Реагира така, защото убийствата са най-важното нещо в живота му. Не се смущава, че могат да го разкрият, а от това, че трябва да отрече нещо, с което се гордее, което му доставя удоволствие. — Тя кимна към екрана. — Точно както Дънкан направи преди малко.

— Сигурна ли си? — попита Сакс.

— Не сто процента, но трябва да го разпитате още.

Райм трескаво премисляше случилото се през последните няколко дни.

— Каквото и да е намислил, най-добре да го задържим при строг режим, докато изясним какво става.

Понеже бе извършил само леки престъпления, несвързани с насилие, Дънкан лежеше в общия арест на „Сентър Стрийт“. Оттам бе трудно да се измъкне, но не и невъзможно. Райм нареди да го свържат с директора на централния арест.

Представи се и поиска Дънкан да бъде преместен в килия с по-строг режим.

Отначало директорът на ареста не каза нищо. Райм си помисли, че защото не обича да му нареждат цивилни.

„Тази проклета политика…“

Намръщи се и погледна Сакс. Тя имаше право да нареди преместването на затворника. В този момент стана ясна истинската причина за мълчанието на директора. Той измънка:

— Ами, детектив Райм… Той никога не е постъпвал тук. Не сме го приемали.

— Какво?

— Споразумял се е с прокурора. Той освободи Дънкан снощи. Мислех, че знаете.