Джефри Дивър
Часовникаря (27)

27.

13.48 ч.

— Къде е той сега? — попита Денис Бейкър.

— Отиде при някой друг, за да го…

Винсънт замълча.

— Да го убие ли?

Арестантът кимна.

— Къде?

— Не знам точно. В центъра, доколкото си спомням. Не ми каза. Наистина.

Погледнаха Кейтрин, която явно не усети лъжа и кимна.

— Не знам дали е там, или в църквата, където живеехме.

Винсънт даде адреса.

— Знам я — обяви Сакс. — Затворена е от известно време.

Селито телефонира на отряда за бързо реагиране и нареди на Хауман да проверят сградата.

— Бяхме се разбрали пак да се срещнем във Вилидж, след около час. Близо до онази сграда.

„Където — замисли се Райм — е смятал да убие и може би да изнасили Кейтрин Данс.“ Той нареди да изпратят цивилна кола да наблюдава сградата.

— Кой е следващата жертва? — попита Бейкър.

— Не знам. Наистина не знам. Не ми каза за нея, защото…

— Защо? — намеси се Данс.

— Нямаше да правя нищо с нея.

„Да прави с нея…“?

Райм разбра:

— Помагаш му и за награда той ти дава да се забавляваш с жертвите.

— Само с жените — побърза да уточни Винсънт и с отвращение поклати глава. — Не с мъжете. Не съм педал… И то чак след като умрат, значи не е изнасилване. Не е. Джералд ми обясни. Проверил е.

Данс и Селито останаха спокойни, но Бейкър присви очи. Сакс едва се владееше.

— Защо нямаше да правиш… как да се изразя… да правиш нищо със следващата жертва? — попита Бейкър.

Винсънт сведе очи.

— Защото… ще я изгори.

— Боже мой — прошепна Бейкър.

— Въоръжен ли е? — попита Райм.

Винсънт кимна:

— Има пистолет.

— Трийсет и две калибров?

— Не разбирам от оръжие.

— Каква кола кара? — поинтересува се Селито.

— Тъмносин буик. Краден. На около две години.

— Регистрационен номер?

— Не знам. Наистина.

— Къде е?

— Джералд го взе.

— В гараж ли го държи?

— Не, спираме на улицата пред църквата. Където ни падне.

Данс се намеси:

— Какво още?

— В какъв смисъл?

— Нещо свързано с колата те притеснява.

Бе усетила нещо.

Той сведе очи.

Мисля, че е убил собственика. Не знаех, че ще го направи. Наистина не знаех.

— Къде?

— Не ми каза.

Купър изпрати искане за списък на всички кражби на коли, убийства и изчезнали лица, за които има сигнали.

— И…

Винсънт преглътна. Кракът му леко потрепваше.

— Какво? — настоя Бейкър.

— Уби още един човек. Някакъв студент, мисля, съвсем млад. В една уличка около църквата. При Десето авеню.

— Защо?

— Защото ни видя да излизаме от църквата.

— Как стана?

— Дънкан го наръга с нож и хвърли трупа в един контейнер.

Купър се обади в местния участък, за да проверят.

— Да го накараме да му се обади — предложи Селито, като кимна към Винсънт. — Можем да засечем мобилния му телефон.

— Няма да се свържем — отвърна дебелакът. — Той изважда батерията и СИМ-картата от телефона, когато не сме… такова, на работа.

„На работа…“

— Каза, че няма да мога да го намирам така.

— Телефонът на негово име ли е?

— Не. С предплатена сметка е. Сменя картата всяка седмица и хвърля старата.

— Вземете номера и проверете в телефонната компания — нареди Райм.

Мел Купър телефонира в няколко компании за мобилни телефонни услуги и провери. След като затвори телефона, обяви:

— „Ийст Коуст Комюникейшънс“. Предварително платена сметка, както каза той. Купил е картата с пари в брой. Няма начин да се засече, ако е извадил батерията.

— Мамка му — измърмори Райм.

Телефонът на Селито иззвъня. Бо Хауман и отрядът му бяха тръгнали към църквата. Щяха да са там след няколко минути.

— Това май е последната ни надежда — измърмори Бейкър.

Със Сакс и Пуласки излязоха, за да се включат в акцията.

Райм, Данс и Селито останаха в лабораторията, за да се опитат да научат нещо повече за Джералд Дънкан от Винсънт. Купър проверяваше полицейските картотеки за името.

— Откъде е този интерес към часовниците, времето и лунния календар? — попита Райм.

— Колекционира стари часовници. Бил е часовникар — любител. Не е имал ателие.

— Да, но някога е работил това, нали? Провери в професионалните организации на часовникарите — нареди Райм на Купър. — И на колекционерите на часовници.

— Само в Америка ли?

— Какъв е по народност? — поинтересува се Данс.

— Мисля, че американец. Няма чужд акцент.

След като провери в няколко уебсайта, Купър поклати глава:

— Часовникарството е разпространено хоби. Основните организации са Женевската асоциация на часовникарите, бижутерите и златарите, Професионалната асоциация на майсторите часовникари в Швейцария, Американският часовникарски институт, Швейцарската асоциация на търговците с часовници и бижута, Британската асоциация на колекционерите на часовници, Британският часовникарски институт, Асоциацията на швейцарските производители на часовници и Швейцарската федерация на производителите на часовници… Но има десетки други.

— Пиши им по електронната поща — нареди Селито. — Поискай информация за Джералд Дънкан, часовникар. Провери и дали не се е свързал с някоя от тях като колекционер.

— И в Интерпол — добави Райм; обърна се към Винсънт: — Как се запознахте?

Дебелакът разказа за случайната, невинна среща. Кейтрин Данс го изслуша, зададе му няколко въпроса, след което заяви, че лъже:

— Споразумяхме се да ни казваш само истината.

Наведе се напред и се втренчи в него през строгите си очила.

— Добре, де, разказах го само, така да се каже, в общи линии.

— Не ни трябва в общи линии — изръмжа Райм. — Искаме да знаем как точно се запознахте.

Изнасилвачът призна, че е било случайно, но не чак толкова невинно. Описа подробно първата им среща в един ресторант. Дънкан следял една от вчерашните жертви, а Винсънт бил хвърлил око на сервитьорката.

„Каква компанийка са били тия двамата“ — замисли се Райм.

Мел Купър вдигна очи от монитора.

— Получих някои резултати… Има един Джералд Дънкан на запад от Мисисипи, шейсет и осем годишен. Проверявам за полицейски досиета по приблизителната възраст и професията му. Не можеш ли да конкретизираш повече населеното място?

— Щях да ви кажа, ако знаех.

Данс кимна. Вярваше му. Лон Селито зададе въпроса, който току-що бе хрумнал на Райм:

— Знаем, че си набелязва точно определени жертви, следи ги предварително. Защо? Каква е причината да избере точно тях?

— Жена му — отвърна изнасилвачът.

— Женен ли е?

— Бил е женен.

— Разкажи.

— Преди две години с жена си дошли в Ню Йорк на почивка. Той бил на делова вечеря някъде, а тя отишла сама на театър. Докато се връщала към хотела, я блъска кола или камион. Шофьорът избягал. Тя викала, но никой не се притекъл на помощ, никой не извикал полиция. Лекарите казали, че се е мъчила десет минути след катастрофата. Дори някой без медицинско образование можел да спре кръвта и да я спаси. Достатъчно било да притиснат вената. Никой обаче не й помогнал.

— Проверете във всички болници за приета пациентка с фамилия Дънкан преди осемнайсет до трийсет и шест месеца — нареди Райм.

— Не си правете труда — каза Винсънт. — Миналата година той проникнал в болницата и откраднал картона. Също и полицейския доклад. Подкупил някой чиновник. Оттогава планира тези убийства.

— Купил е десет часовника — отбеляза криминалистът.

— По една жертва за всяка минути от агонията на жена му.

— Да. Така каза и той.

— Но защо избира точно тези хора?

— При разследването полицията записала имената на десет души, които са били наблизо, докато съпругата му умирала. Дали са можели да я спасят или не… не знам, но Джералд е убеден, че са можели. През последните години ги е издирил и е разучил навиците им. Трябваше да ги хване сами, за да умрат бавно. Това е най-важното за него.

— Бавно, както е умряла жена му.

— Мъжът от кея вчера? Мъртъв ли е?

— Би трябвало. Дънкан го е принудил да виси от кея, рязал е ръцете му, след което е стоял и е гледал, докато се изпусне и падне в реката. Каза, че се опитал да плува, но в един момент спрял и водата го отнесла.

— Как се казва?

— Не си спомням. Някой си Уолтър. Не помня. За първите две жертви не съм му помагал. Кълна се.

Винсънт погледна със страх Данс.

— Какво друго знаеш за Дънкан? — попита тя.

— Това е всичко. Единственото, за което обича да говори, е времето.

— Времето ли? Какво за него?

— Всичко. Как се измерва, устройство на часовниците, календари, как хората по различен начин възприемат времето. Разказа ми например как скоростта на старите часовници с махало се регулира, като преместваш тежестта на махалото. Когато я вдигнеш, се забързват — когато я смъкнеш, се забавят… Ако беше друг, щеше да е досадно, но той говори увлекателно, кара те да се заслушаш в онова, което казва.

Купър пак се намеси:

— Получих отговори от две часовникарски организации. Нямат информация за Джералд Дънкан… Чакай, ето от Интерпол… И тук нищо… Не намирам и картотеката за тежки престъпления.

Телефонът на Селито иззвъня. Той вдигна и поговори за няколко минути. Погледна хладно изнасилвача, докато говореше. След като затвори, обяви:

— Беше съпругът на сестра ти.

Винсънт се намръщи:

— Кой?

— Мъжът на сестра ти.

Винсънт поклати глава:

— Сигурно сте сбъркали номера. Сестра ми не е омъжена.

— Омъжила се е.

Очите на изнасилвача се разшириха:

— Сали Ан се е омъжила?

Гледайки с отвращение арестанта, Селито обясни на Райм и Данс:

— Жената е била твърде разстроена, за да ми се обади лично. Беше съпругът й. Преди тринайсет години Винсънт държал сестра си цяла седмица заключена в мазето на къщата, докато майка им била на меден месец с втория им баща. Държал я вързана и многократно я изнасилил. Бил е на петнайсет, а тя — на тринайсет. Лежал в затвор за непълнолетни и бил освободен след психотерапия. Документите са засекретени. Затова не намерихме името му в картотеките.

— Омъжена — прошепна Винсънт — беше пребледнял.

— Оттогава не спира да се лекува от депресия и смущения в храненето — продължи Селито. — Хващали са го да я следи многократно и има съдебна забрана да се приближава до дома й. През последните три години единственият им контакт са писмата, които редовно й изпраща.

— Заплашва ли я? — попита Данс.

— Не. Изпраща й любовни писма. Кани я да се премести тук и да живеят заедно.

— Майко мила — възкликна иначе невпечатляващия се от нищо Мел Купър.

— Понякога й пише рецепти в полетата. Понякога й рисува мръсни картинки. Зет му каза, че са готови на всичко, за да го изпратят завинаги в затвора. — Селито погледна униформените полицаи. — Отведете го.

Те помогнаха на дебелака да се изправи и го поведоха към вратата. Винсънт Рейнолдс едва стъпваше, беше потресен.

— Как се е омъжила? Как е могла да ми причини това? Нали щеше да ми бъде вярна цял живот… Как е могла?