Джефри Дивър
Часовникаря (23)

23.

Сряда, 9.02 часа

Линкълн Райм беше буден повече от час. Млад служител от бреговата охрана бе донесъл яке, размер 44, което плавало в залива. Според капитана на катера вероятно е било на първата жертва, защото ръкавите бяха в кръв.

Марката беше „Мейси“ и нямаше частички или други следи, подсказващи самоличността на притежателя му.

Райм беше сам в спалнята с Том, който току-що бе свършил обичайните процедури — физическите упражнения и така наречения от болногледача „сутрешен тоалет“ (Райм използваше не толкова деликатен термин, макар и рядко — само когато имаше твърде изтънчени посетители).

Амелия Сакс влезе.

Когато Райм се събуди, нея вече я нямаше. Сега тя остави якето си на един стол, отиде при прозореца и дръпна пердетата. Погледна навън, към Сентрал Парк.

Том веднага усети, че искат да ги остави насаме.

— Отивам да приготвя кафе. Или нещо друго.

Излезе и затвори вратата след себе си.

„Какво означава пък това?“ — мрачно се замисли Райм. През последните дни му се бяха насъбрали прекадено много лични проблеми.

Сакс продължаваше да се взира в светлия парк.

— Какво толкова спешно имаше да вършиш? — попита Райм.

— Бях в „Арджайл Секюрити“.

Райм примигна и се вгледа в безизразното й лице.

— Онези, които ти се обадиха, след като в „Таймс“ писаха за теб? След случая с илюзиониста?

— Да.

„Арджайл“ бе голяма фирма, занимаваща се с охрана на богати бизнесмени и освобождаване на отвлечени за откуп. Бяха предложили работа на Сакс. Заплатата й щеше да е двойна спрямо полицейската. Бяха й обещали разрешително за оръжие, валидно за повечето щати — нещо необичайно за охранителна фирма.

— Защо?

— Напускам, Райм.

— Напускаш полицията? Сериозно ли говориш?

Тя кимна:

— Абсолютно сериозно.

Райм също се загледа през прозореца, към осветените от слънцето голи дървета. Замисли се за разговора си с Кейтрин Данс предишния ден, за ранните дни на терапията си. Един лекар, умен млад мъж от полицейското управление, Тери Добинс, му беше казал: „Нищо не е вечно“. Имаше предвид депресията му. Оказа се прав.

Сега си спомни тези думи.

„Нищо не е вечно…“

— Аха.

— Мисля, че е най-правилно, Райм. Трябва да го направя.

— Заради баща ти ли?

Тя кимна, зарови пръстите си в косата и започна да се чеше. Присви очи от болка, вероятно не само физическа.

— Стига глупости. Това е лудост.

— Не мога повече да работя като полицай.

— Не мислиш ли, че е твърде прибързано?

— Цяла нощ го обмислях. През живота си не съм мислила толкова много за нещо.

— Тогава помисли още. Не можеш да вземеш такова решение заради една лоша новина.

— Лоша новина ли? Всичко, което съм знаела за татко, се оказва лъжа.

— Било е отдавна, Сакс. Клубът „Шестнайсето авеню“ беше разкрит, когато си била още бебе.

— Това правили го по-малко корумпиран? Прави ли престъпленията по-приемливи?

Райм замълча.

Сакс поклати глава:

— Може би искаш да ти го обясня. Като веществените доказателства. Добавяш малко реактив и виждаш резултата. Не става така. Знам само, че всичко това ме отвращава. Промених виждането си за цялата професия.

— Сигурно ти е трудно — тихо отбеляза той. — Но каквото и да е направил, то няма никакво отношение към това, което правиш ти сега. Важното е, че ти си добър полицай и ако напуснеш, много престъпления ще останат неразкрити.

— Ще бъдат разкрити само ако работя с желание. Но него вече го няма. Пуласки се справя добре, можеш да използваш него. По-способен е от мен, когато започнах да работя за теб.

— По-добър е, защото ти го обучаваш.

— Не прави така.

— Как?

— Не ме утешавай, недей с тези малки комплименти. Така майка правеше с баща ми. Знам, че не искаш да напусна, но недей да играеш тази игра.

Нямаше как. Райм бе готов на всичко, за да я спре. След нещастието на няколко пъти бе решавал да се самоубие. Отказваше се в последния момент. Това, което беше решила Сакс, се равняваше на духовно самоубийство. Ако напуснеше полицията, това би убило душата й.

— „Арджайл“ не е за теб. — Той поклати глава. — Никой не приема телохранителите сериозно, дори — особено — самите клиенти.

— Заплащането е добро.

Той се изсмя:

— Откога те интересуват парите? Помисли добре, Сакс. Защо толкова бързаш?

Тя поклати глава:

— Ще довърша разследването за „Сейнт Джеймс“. Ще ти помогна да заловиш Часовникаря. Но след това…

— Имай предвид, че ако напуснеш, ще се задейства цяла верига от събития. С трайни последици. Ще ти се отразят сериозно, ако все пак решиш да се върнеш.

Тя приближи един стол, седна и хвана Райм за ръката — за дясната, която имаше някаква чувствителност.

— Както и да постъпя, това няма да се отрази на нас, на нашия живот. — Усмихна се. — Това, което имаме, е много повече от служебни отношения.

„Ти и аз, Райм…“

„Ти и аз, Сакс…“

Линкълн Райм беше учен, ръководеше се от ума, не от сърцето. Преди няколко години се беше запознал случайно със Сакс при разследването на тежки престъпления — серийни отвличания и убийства от човек, вманиачен да колекционира човешки кости. Никой не можеше да го спре, освен тези двама неудачници — парализирания Райм и младата полицайка Сакс, все още страдаща по бившия си приятел. При все това някак си бяха успели да се сближат, взаимно да запълнят празнотите в живота си, и заловиха убиеца.

Колкото и да не искаше да го признае, тези думи, „ти и аз“, бяха станали пътеводна светлина в живота му. Бяха създали крехък свят, взел по нещо от всеки от тях: острия ум на Райм и устрема на Сакс. Той не беше убеден, че е права. Дали премахването на общата им цел в живота нямаше да ги промени?

Дали в момента не ставаше свидетел пак на онзи преход: Преди и След?

Тази мисъл го уплаши.

— Направи ми една услуга — каза след малко той.

— Разбира се. Каква?

— Изчакай два дни, преди да решиш. Не си ми длъжна с нищо. Просто те моля. Два дни.

Тя се намръщи. Въздъхна:

— Добре.

— Хайде сега на работа.

— Искам да разбереш…

— Няма какво да разбирам — равнодушно я прекъсна той, което изненада дори него. — Трябва да разкрием убиеца. Няма време да мислим за други неща.

Остави я сама в спалнята и слезе в лабораторията с малкия асансьор. Мел Купър вече работеше.

— Кръвта по якето е АВ положителна. Съвпада с онази на кея.

Райм кимна. Накара лаборанта да се обади в лабораторията на НАСА, за да провери за информацията от спътниковите снимки — за местата, където наскоро е бил изливан катран.

В Калифорния беше още рано, но Купър намери някого и с малко повече настоятелност уреди изпращането на снимките. Скоро се получиха. Бяха впечатляващи, но не им помогнаха много. Точно както бе предположил Селито, имаше триста-четиристотин сгради, показващи признаци на висока температура — системата не правеше разлика между сменени покриви, сгради в строеж, чистене на фасадите с пара или просто твърде нагрети комини.

Единственото, за което се сети Райм, бе да се обади в централата и да поиска информация за наскорошни прониквания с взлом в сгради с наскоро подменени покриви.

Телефонистката се подвоуми, след което обеща, че ще въведе заявката му в компютъра.

Тонът й подсказваше, че не вижда смисъл в такава проверка.

Можеше ли да я обвини? Права беше.

* * *

Луси Рихтер затвори вратата и заключи.

Остави на закачалката палтото и анорака си — с щампа „4-та пехотна дивизия“ отпред, а отзад с девиза на подразделението: „Смели и лоялни…“

Всичко я болеше. В залата за бодибилдинг бе извървяла седем километра с бързо темпо и по деветпроцентов наклон на пътеката за бягане, след това в продължение на половина час прави лицеви опори и коремни преси. Това беше другото, което бе научила в армията — да се грижи за тялото си. Можеш да се отнасяш с пренебрежение към физическите упражнения, да ги отречеш като суета и губене на време, но нищо не променя факта, че действат ободряващо.

Тя сложи чайника, извади една поничка от хладилника и се замисли какво ще прави днес. Можеше да отиде на обяд с майка си. Имаше страшно много неща за вършене: да говори по телефона с приятели, да пише писма, да пече курабийки и да приготви знаменития си чийзкейк за утрешните гости. Можеше да излезе с приятелки на пазар и да купи нещо сладко от хлебарницата.

Или просто да си лежи и да гледа сериали. Да се поглези.

Това бе кратката й почивка в рая — две седмици далеч от страната на лютивата мъгла — и тя смяташе да се наслади на всяка минута.

Лютивата мъгла…

Чула бе израза от един багдадски полицай — имаше предвид дима след избухването на някое СВУ — самоцелно взривно устройство.

На кино експлозиите са само ярки пламъци от запален бензин. След секунди изчезват без следа, освен върху лицата на филмовите герои. В действителност след взрива на СВУ остава гъст синкав пушек, който вони, кара очите да сълзят, задушава те. Отчасти сажди, отчасти изпарени химични съединения, отчасти дим от изгорена плът и коса, лютивата мъгла оставаше да се носи над местопроизшествието с часове.

Тя бе олицетворение на ужаса в един нов вид война. В нея не можеш да се довериш на никого, дори на съюзниците си, само на най-близките си другари. В нея няма бойни полета. Няма фронт. Нямаш представа кой е врагът. Може да е преводачът ти, готвачът, минувач, бизнесмен, дете, старец. Ами оръжията? Не оръдия и танкове, а малки пакети, изпускащи лютивата мъгла, пакети с тринитротолуол, С4, СЗ или пластичен експлозив, откраднат от собствената ти оръжейна, толкова добре прикрити, че не подозираш за тях, докато… всъщност изобщо не ги виждаш.

Луси отвори шкафа, за да вземе чая.

Лютива мъгла…

Сепна се. Какъв беше този шум?

Тя се ослуша.

Какво беше това?

Тиктакане. Коремът й се сви при този звук. С Боб нямаха часовници на пружина. Тя мразеше този шум.

Какво, по дяволите, беше това?

Луси влезе в малката тоалетна, която използваха повече като склад. Беше тъмно. Тя включи лампата. Не, не се чуваше от тук.

Дланите й се запотиха, едва си поемаше въздух, сърцето й биеше тревожно.

„Въобразявам си… сигурно полудявам. СВУ-тата не тиктакат. Дори часовниковите механизми вече са електронни.“

Освен това кой ще сложи бомба в нюйоркския й апартамент?

„Момиче, главата ти не е наред.“

Луси влезе в спалнята, двойното легло бе още неоправено. Вратата на гардероба беше отворена и й пречеше да види тоалетното шкафче. Може би бе… Тя пристъпи напред, но изведнъж спря. Тиктакането идваше от друго място, не от тук.

Тя погледна в банята и се изсмя с глас.

На шкафчето до ваната имаше часовник. Стар. Беше черен и на циферблата имаше прозорче с образа на пълната луна, втренчена в нея. Откъде се беше взел? Дали леля й пак е тършувала в мазето? Или Боб го е купил и го е оставил, докато я е нямало?

Но защо в банята?

Странният месец я гледаше любопитно, почти злонамерено. Напомняше й за лицата на децата покрай пътя, с изкривени уста в подобие на усмивка; нямаше как да отгатнеш мислите им. Какво виждаха в теб? Спасител? Враг? Или извънземен?

Луси реши да се обади на Боб и да го попита. Влезе в кухнята. Направи си чай, взе чашата и телефона в банята, пусна водата във ваната.

Запита се дали първата й топла баня от месеци ще отмие спомена за лютивата мъгла.

* * *

На улицата пред апартамента на Луси Винсънт Рейнолдс загледа две момичета, минаващи покрай него.

Гледаше ги, но гладът, вече разяждащ тялото му, не се усили. Бяха ученички, твърде малки за него. (Сали Ан също бе ученичка, но тогава и той беше юноша, тъй че всичко си беше наред.)

По мобилния телефон Дънкан прошепна:

— В спалнята съм. Тя е в банята, къпе се… Това ме улеснява.

„Къпе се…“

Понеже в сградата живееха много хора и имаше опасност да го видят как разбива ключалката, той се беше качил на една близка постройка и по покривите бе отишъл до нейната, за да слезе по аварийната стълба в спалнята на жертвата. Беше в много добра спортна форма (още една разлика между двамата приятели).

— Сега ще го направя.

„Слава…“

Но изведнъж от телефона се чу:

— Чакай.

— Какво? — попита Винсънт. — Какво има?

— Говори по телефона. Ще трябва да изчакаме.

Винсънт седеше като на тръни.

Измина една минута, две, пет.

— Какво има? — прошепна той.

— Още говори.

Винсънт беше бесен.

Мамка й… Съжали, че не е горе да я види как умира. Какво й е скимнало да приказва по телефона точно сега? Той налапа едно шоколадче.

Накрая Часовникаря каза:

— Ще я накарам да свърши разговора. Ще се върна на покрива, ще вляза в сградата и ще позвъня. Тя ще затвори телефона, за да провери кой е. Тогава ще я пипна. — Гласът му звучеше необичайно емоционално. — Не ми се чака вече.

„На мен ли го казваш?“ — помисли си Умния Винсънт, който се появи за момент, преди да бъде изместен от гладната си половинка.

* * *

Докато се събличаше, Луси Рихтер чу друг шум. Не тиктакането. Някъде наблизо. От спалнята? От коридора? От улицата?

Изщракване. Металическо.

Какво беше това?

Войнишкият живот преминава сред метални изщраквания: зареждане на пълнители за автомати с дългите ухаещи на смазка патрони, зареждане и блокиране на спусъка на пистолетите, заключване на автомобилни врати, щракане на катарами. Звън на куршум от автомат „Калашников“, рикоширащ от бронетранспортьора.

Пак този шум: трак, трак.

После — тишина.

Тя почувства течение, сякаш имаше отворен прозорец. Къде? Вероятно в спалнята. Но имаше спомен, че ги затвори, преди да влезе в банята. Полугола, тя се показа на вратата и погледна. Да, прозорецът беше отворен.

Тя се разтревожи още повече…

Сетне се изкомандва: „Стига глупости, войниче. Писна ми. Тук няма СВУ, няма камикадзета. Няма лютива мъгла. Вземи се в ръце.“

Закривайки с ръка гърдите си (отсреща имаше други апартаменти), тя затвори прозореца. Погледна долу на уличката. Нямаше нищо.

В този момент някой задумка на входната врата. Луси се стресна. Навлече си хавлията и изтича в тъмното антре.

— Кой е?

След кратко мълчание чу мъжки глас:

— Полиция. Добре ли сте?

Какво е станало? Дали Боб е пострадал? Родителите й?

— Какво има? — попита тя.

— Имаме спешен сигнал. Моля, отворете. Добре ли сте?

Уплашена, Луси завърза колана на хавлията и дръпна резетата. Мислеше си за прозореца на спалнята, дали имаше крадец? Тя откачи веригата.

Накрая завъртя топката на бравата. Когато вратата се отвори, за момент си помисли, че може би трябваше да поиска да види значка и служебна карта, преди да откачи веригата. Бе отвикнала от този начин на живот и беше забравила, че и тук има премного злосторници.

* * *

Амелия Сакс и Лон Селито пристигнаха пред старата кооперация в Гринич Вилидж.

— Тук ли е?

— Аха — измърмори Селито.

Пръстите му бяха посинели, ушите — червени.

Надникнаха в уличката зад сградата. Сакс я огледа внимателно.

— Как се казва?

— Рихтер. Луси.

— Кой е прозорецът й?

— На третия етаж.

Тя погледна аварийната стълба.

Закрачиха към главното стълбище.

— Сигурни ли сме, че е Часовникаря? — обърна се Сакс към Франк Ретиг и Нанси Симпсън, които се гушеха до микробуса на отдела по криминалистика, спрян напряко на улица „Бароу“.

— Да, оставил е часовник — отвърна Ретиг. — С луни.

Сакс и Селито тръгнаха по стълбите.

— Да ви предупредя — обади се Нанси.

Детективите спряха и се обърнаха.

Полицайката кимна към сградата:

— Няма да е приятно.