Джефри Дивър
Часовникаря (22)

22.

23.18 ч.

Винсънт Рейнолдс гледаше жената в ресторанта.

Двамата мъже наблюдаваха стройната брюнетка — около трийсетте, облечена с анцуг. Късата й коса бе събрана назад с големи шноли. Бяха я проследили от старата сграда в Гринич Вилидж, първо до един местен бар, а след това тук, в кафенето на няколко пресечки от дома й. Беше със своя приятелка, млада блондинка и двете се забавляваха, смееха се, бърбореха безспир.

Луси Рихтер се радваше на последната вечер в живота си. Дънкан бе пуснал класическа музика на уредбата в колата. Беше замислен, както обикновено. Понякога не можеше да разбереш какво става в главата му.

Винсънт, от друга страна, се измъчваше, гладът го разкъсваше. Ядеше шоколадче след шоколадче.

„По дяволите големия план. Искам жена…“ — мислеше си.

Дънкан извади златния си джобен часовник и внимателно го нави.

Винсънт беше виждал часовника, но винаги се впечатляваше. Дънкан бе обяснил, че е изработен от Бреге, френски часовникар от далечното минало. („Според мен това е най-великият часовникар на всички времена“ — беше споделил.)

Часовникът бе простичък, с бял циферблат, римски цифри и по-малки циферблатчета, показващи фазите на луната и както обясни Дънкан, вечния календар. Имал също и „парашут“, противоударна система, изобретена от Бреге.

— Колко е стар? — попита Винсънт.

— Продаден е през дванайсетата година.

— Дванайсета? Още в римско време?

Дънкан се усмихна:

— Не, ще ти обясня. Това е датата на документа за първата му продажба, затова смятам, че е и годината на производство. Става дума за дванайсета година по френския революционен календар. След свалянето на монархията републиканците въвели нов календар, започващ от хиляда седемстотин деветдесет и втора. Той бил изграден на много интересен принцип. Седмицата имала десет дни, а месеците — по трийсет. На всеки шест години имало по една високосна, която била посветена предимно на спортовете. По някаква причина си мислели, че календарът е по-справедлив от другия и в полза на потиснатите бедняци. Оказал се обаче твърде неудобен. Задържал се само четиринайсет години. Както много други революционни идеи — изглеждали добре на хартия, но не се оказвали много практични.

Дънкан се загледа с обич в златния диск.

— Обожавам часовниците от онази епоха. Тогава те били символ на власт и богатство. Не били много хората, които можели да ги си позволят. Собственикът на часовник контролирал времето. Другите трябвало да ходят при него и да чакат, докато дойде уреченият час на срещата. Верижките и ланците били измислени за това, та дори човекът да го носи в джоба, пак да се вижда, че има часовник. Часовникарите били богове. — Дънкан замълча за момент и се засмя. — Говоря образно, но в някои отношения е вярно.

Винсънт вдигна вежди. Дънкан обясни:

— През осемнайсети век имало философско движение, което използвало часовника като метафора. Според него Бог е създал механизма на вселената, навил го и той започнал да работи. Един вид вечен часовник. Наричали Бог „Великия часовникар“. Ако щеш вярвай, но това философско течение имало много последователи. То отреждало на часовникарите жреческо положение.

Отново погледна часовника. Прибра го.

— Да тръгваме. — Дънкан кимна към жените. — Скоро ще стават.

Запали двигателя, даде мигач и потегли, оставяйки общата им жертва, която скоро щеше да даде живота си на единия, а после — честта си на другия. Но не тази нощ — Дънкан бе научил, че съпругът й е останал на работа и можеше да се прибере по всяко време между шест и десет.

— Значи Луси е войник, а?

— Да. Сержант.

— Защо не носи униформа?

— Не е длъжна постоянно да се разкарва с униформа. В отпуск е.

— Откъде знаеш?

— Следя я отдавна. Както и останалите. Научих, че се е прибрала вкъщи за около седмица.

— В армията стреля ли по хора?

— Не знам. Едва ли е въоръжена. Но добре ме подсети. Ще си взема пистолета.

— Изгубихме патроните.

— Имам достатъчно.

Винсънт дишаше дълбоко, опитваше се да преодолее глада. Изяде един пакет чипс.

— Как ще я убиеш? — попита след това.

Дънкан замълча за момент.

— Вчера ме попита за колко време са умрели първите две жертви — отбеляза след малко.

Винсънт кимна.

— Е, Луси ще умре наистина бавно.

Макар че бяха загубили книгата за изтезания, Дънкан явно я беше запомнил наизуст. Започна с подробности да описва как смята да убие жертвата. Щял да я обеси за краката и да залепи устата й с тиксо. После щял да налива вода в носа й. Така можеш да измъчваш човека, колкото си поискаш, като от време на време му оставаш време да вдиша.

— Ще се опитам да я задържа за половин час. Или четирийсет минути, ако мога.

— Заслужила ли си го е?

— Всъщност се питаш защо убивам точно тези хора, нали? — уточни Дънкан след кратко мълчание.

— Ами…

— Не съм ти казвал досега.

— Не, не си.

„Доверието е ценно, почти колкото времето…“

Дънкан погледна Винсънт за миг, после се загледа към улицата.

— Знаеш, че на всеки от нас е отредено определено време на този свят. Може би ни остават само дни или месеци, макар че се надяваме да са много години.

— Да.

— Сякаш Бог — или в каквото друго вярваш — има голям списък с всички на земята и на всеки е определил колко точно ще живее. Когато часовникът Му удари предопределения час, край. Отиваш си… Ето, аз също си имам списък.

— Десет души.

— Да, десет… Разликата е в това, че Бог няма определена причина да отнеме живота им. Аз имам.

Винсънт замълча. В момента не беше нито умен, нито гладен. Беше си просто Обикновения Винсънт, слушащ как приятелят му споделя нещо много важно.

— Мисля, че вече мога да ти кажа каква е причината.

И Дънкан му разказа.

* * *

Луната образуваше бяла линия върху капака на автомобила, отразяваше се в очите й.

Амелия Сакс караше бързо покрай Ийст Ривър, сигналната лампа на таблото й светеше.

Чувстваше се, сякаш я смазва огромна тежест — бремето на всичко, което бе научила през последните дни. Вероятността корумпирани полицаи да са свързани с убийците на Бен Крийли и Франк Сарковски. Обезпокоителната мисъл, че инспектор Флеърти може всеки момент да й отнеме случая — и да свали доверието. Следенето от страна на Денис Бейкър и недоверието на шефовете й по отношение на връзката й с Ник. Избухването на инспектор Джефрис.

Всичко това я измъчваше. Но най-вече ужасната новина за баща й.

„Какъв смисъл има да си вършиш работата, да се стараеш, да жертваш спокойствието си, да рискуваш живота си, ако накрая пак ще те стъпчат?“ — питаше се тя.

Превключи на четвърта и вдигна сто и десет. Двигателят започна да вие като вълк в полунощ.

Тя не познаваше полицай, по-съвестен, по-отговорен от баща си. А ето какво се беше случило с него… Не, даде си сметка, че не може да разсъждава така. Нищо не му се беше случило. Той сам си го бе направил.

Спомняше си го спокоен, жизнерадостен, как обичаше да прекарва следобедите с приятели, да гледа състезания с коли, да обикаля с дъщеря си автомобилните морги в околността, търсейки малки съкровища — карбуратори, уплътнители, ауспуси. Вече знаеше, че е било само фасада, зад нея се е криел друг човек, лош и непознат.

В душата на Амелия Сакс бушуваше скрита сила, която не й даваше спокойствие, караше я да се съмнява във всичко и да рискува, дори живота си. Тя страдаше от това. Наградата обаче бе голяма: невинната жертва — спасена, или опасен престъпник — заловен. Тя осъзнаваше, че това би било невъзможно, ако са го преследвали полицаи с по-малко устрем и плам.

Този устрем я тласкаше в една посока — но явно бе увлякъл баща й в друга, коренно противоположна.

Шевролетът поднесе. Тя лесно го овладя.

Защо, защо, защо?

Сакс разбираше, че този въпрос е безсмислен. Линкълн Райм смяташе, че е няма смисъл да питаш защо някой е извършил престъпление. Че е чиста загуба на време да се чудиш дали мотивът му е бил алчност или страст, илюзия, жажда за мъст или просто прищявка. Единственият въпрос, на който трябва да си отговори детективът е този: „Правя ли това, което смятам за правилно, или се отклонявам от правия път?“ Всъщност това важи за всеки човек.

При моста „Бруклин“ тя рязко излезе от магистралата, направи десетина завоя и потегли на юг.

Накрая намери кея, който търсеше, натисна рязко спирачките и колата се закова на място след три метра спирачен път. Сакс слезе, затръшна силно вратата. Мина през малката градинка, прескочи бетонната барикада. Без да обръща внимание на предупредителния знак, излезе на кея в постоянния, тихо шепнещ вятър.

„Леле, какъв студ!“

Спря на ръба и се хвана за дървения парапет. Обхванаха я спомени:

Като десетгодишна в една лятна нощ баща й я качва на стълба по средата на кея (още стоеше), държи я здраво. Не я е страх, защото той я е научил да плува и дори някой внезапен порив на вятъра да ги събори във водата, те просто ще доплуват, ще се покачат по металната стълба — и може би пак ще скочат, хванати за ръце, надолу с главите в топлата мътна вода на шест метра под тях.

Като четиринайсетгодишна пак стоят на кея — баща й с кафе, тя с кока-кола — гледат във водата. Говореше й за майка й:

Тя изпада в такива настроения, Ейми. Това не означава, че не те обича. Не го забравяй. Просто си е такава. Но се гордее с теб. Знаеш ли какво ми каза онзи ден?

Няколко години по-късно, когато вече бе постъпила в полицията, пак стояха тук, до същия шевролет „Камаро“, който караше сега (макар че тогава беше жълт, хубав цвят за полицейски автомобил). Сакс — с униформа, Херман — с вълнено палто и дебели панталони.

— Имам един проблем, Ейми.

— Какъв проблем?

— Със здравето.

Тя затаи дъх, зачопли кожичките на пръстите си.

— Имам малко рак. Нищо сериозно. Ще постъпя на лечение.

Разказа й подробностите — винаги беше искрен с дъщеря си. Изведнъж стана необичайно сериозен:

— Но по-големият проблем е, че платих цели пет долара за подстрижка, а сега цялата ми коса ще опада. — Почеса се по главата. — Трябваше да спестя тези пари.

Обичаше да й разказва за онези моменти, когато човек трябва да се изправи сам пред непреодолими трудности.

— Наричам го „юмручно време“, Ейми. Понякога се налага да си пробиваш път със сила. Да се изправиш сам срещу престъпник, срещу партньора си. Дори срещу цялата полиция… Понякога най-трудната битка е да надвиеш сам себе си.

Спомени…

По бузите й потекоха сълзи.

— По дяволите — смъмри се тя. — Престани.

Но не можеше. Сълзите продължаваха да текат и от влагата бузите й мръзнеха.

Сакс се върна при колата, качи се и потегли към Райм. Когато пристигна, той беше на горния етаж и вече спеше.

Тя се съблече, влезе в банята и остави горещата вода да облива тялото й. След доста време излезе, сложи си фланелка и шорти и отиде в спалнята.

Легна и положи главата си върху гърдите на Райм.

Добре ли си? — сънено попита той.

Тя не отговори, само го целуна по бузата. Легна по гръб и се загледа в светлите цифри на електронния часовник. Минутите течаха бавно, мъчително, сякаш всяка бе дълга колкото цял ден. Накрая, към три часа, Амелия Сакс заспа.