Джефри Дивър
Часовникаря (20)

20.

21.38 ч.

— Трябва ми едно досие.

— Аха — измуча чиновничката.

Жвакаше дъвка. Шумно.

Пльок.

Амелия Сакс бе в хранилището на участък 158 в Долен Манхатън, недалеч от Сто и осемнайсети. Даде номера на разследването „Сарковски“ на дежурната чиновничка, която затрака отсечено по клавиатурата на компютъра си. Погледна монитора.

— Няма такова.

— Сигурна ли сте?

— Няма го.

— Хъм. — Подсмихна се Сакс. — Къде ли е избягало?

— Да избяга?

— Получили сте го на двайсет и осми или двайсет и девети ноември от участък 131. Някой от вашия участък го е поискал.

Пльок.

— Ами, не е картотекирано. Сигурна ли сте, че се е получило при нас?

— Е, не хиляда процента.

— Хиляда, а? — измънка чиновничката и още по-нервно задъвка дъвката.

До нея имаше кутия цигари, готови за почивка за пушене.

— При какъв сценарий би могло да не е картотекирано?

— Сценарий?

— Нали винаги картотекирате, получените досиета?

— Ако е поискано от определен детектив, досието се получава при него и той трябва да го заведе.

— Не е било поискано от конкретен детектив.

— Тогава трябва да се е получило тук. — Чиновничката кимна към кутия с бележка „За обработка“. — Ако някой се е интересувал от него, трябва да го е взел. И да го е регистрирал. Трябва да е заведено в книгата.

— Да, ама не е.

— Трябва да е заведено. Защото иначе откъде ще знаем къде е?

Сакс почна да рови в кутията.

— Не можете да правите това — възрази чиновничката.

— Добре, но нали разбирате проблема ми?

Чиновничката примигна. Балончето от дъвка в устата й се пукна.

— Сигурна съм, че досието се е получило при вас. Вие обаче не можете да го намерите. Какво предлагате да направя?

— Подайте искане. Някой ще го потърси.

— Мислите ли, че ще стане? Аз не съм убедена. — Сакс погледна към хранилището. — Ще хвърля един поглед вътре, ако не възразявате.

— Не е позволено.

— Само за няколко минути.

— Не може…

Сакс влезе в стаичката и започна да рови купищата папки. Чиновничката измърмори нещо, но тя не я чу.

Папките бяха подредени по номера и бяха с различни цветове в зависимост от това, дали разследванията са открити, приключени или очакващи да влязат в съдебна зала. Особено тежките случаи бяха означени с червена лента по края. Сакс откри папките с най-пресните разследвания и ги прегледа една по една. Разбира се, материалите по случая „Сарковски“ ги нямаше.

Тя спря, постави ръце на кръста си и се вгледа в купищата документи.

— Здравейте — чу се мъжки глас.

Тя се обърна. Зад нея стоеше висок мъж с прошарена коса, бяла риза и тъмносини панталони. Имаше стойка на военен и се усмихваше.

— Вие сте…?

— Детектив Сакс.

— Младши инспектор Джефрис.

Младшите полицейски инспектори обикновено бяха началници на участъци. Името му бе познато на Сакс, но тя не знаеше нищо за него. Освен че явно работи съвестно, защото след девет вечерта все още бе на работа.

— С какво можем да ви помогнем, детектив?

— Едно досие е било изпратено във вашия участък от участък 131. Преди около две седмици. Трябва ми за едно разследване.

Той погледна чиновничката, която се беше измъкнала гузно в коридора.

— Няма го тук, сър — побърза да каже тя. — Казах й.

— Според ведомостта в Сто трийсет и първи трябва да е тук — настоя Сакс.

— Не е ли заведено? — поинтересува се Джефрис.

— Не — отвърна чиновничката.

— Ами в кутията за обработване?

— Не.

Той кимна:

— Добре, елате в кабинета ми. Ще видя какво може да се направи.

— Благодаря, сър.

Сакс излезе, като се престори, че не забелязва чиновничката. Не искаше да й доставя удоволствие.

Тръгнаха мълчаливо по лабиринт от мрачни коридори. Сакс с мъка настигаше бързо крачещия мъж, ставите я боляха от артрита.

Влязоха в един кабинет, инспекторът й кимна към стола срещу бюрото и затвори вратата, на която имаше голяма табела: „Холстън П. Джефрис“.

Сакс седна.

Джефрис внезапно се наведе към нея, приближи лицето си на сантиметри от нейното. Удари с юмрук по бюрото:

— Какво, по дяволите, си въобразявате?

Сакс се отдръпна, усети топлия му дъх с лек мирис на чесън върху лицето си.

— Ами… Какво имате предвид?

Успя да преглътне думата „сър“, която почти машинално й дойде на езика.

— Откъде сте?

— Откъде?

— Проклета дилетантка, от кой участък сте?

Сакс занемя за момент, стъписана от гнева на инспектора.

— По принцип работя в „Тежки престъпления“…

— Какво значи „по принцип“? За кого работите?

— Водя едно разследване. Прекият ми началник е Лон Селито. В „Тежки престъпления“. Аз…

— Не сте детектив…

— Аз…

— Не смейте да прекъсвате по-висшестоящ от вас. Никога. Ясно ли е?

Сакс се запъна. Беше като занемяла.

— Ясно ли е? — изкрещя той.

— Да.

— Не сте детектив много отдавна, нали?

— Не.

— Личи си, защото ако бяхте истински детектив щяхте да спазите протокола. Щяхте да дойдете при мен и да помолите за разрешение да вземете досието. Това, което направихте… Пак ли искате да ме прекъснете?

Тя наистина се канеше да го прекъсне, но отговори:

— Не.

— Това, което направихте, е лична обида за мен.

От устата му хвърчаха слюнки като куршуми.

Той замълча. Дали щеше да е прекъсване, ако Сакс заговори сега? Не й дремеше.

— Не съм искала да ви засегна. Просто водя едно разследване. Трябва ми едно досие, което се явява изчезнало.

— „Явявало се изчезнало“? Що за израз? Или се явява, или е изчезнало. Ако се отнасяте толкова небрежно към разследването, както се изразявате, нищо чудно сама да сте го изгубили и сега да се опитвате да изкарате другиго виновен.

— Досието е изписано от участък 131 и е изпратено тук.

— За кого?

— Това е проблемът. Тази графа във ведомостта е празна.

— Има ли други досиета, които са били изпратени тук?

Той седна на ръба на бюрото и се втренчи в нея.

Какво имаше предвид? Тя се намръщи.

— Други досиета, от другаде? — уточни той.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете ли с какво се занимавам аз тук?

— Моля?

— Каква е работата ми в Сто петдесет и осми?

— Ами, предполагам, че сте началник на участъка.

— Предполагате — имитира я той. — Виждал съм полицаи да загиват, защото предполагат. Отиват си ей така…

Ставаше досадно. Сакс се втренчи решително в очите му. Нямаше проблем да издържи погледа му.

Джефрис сякаш не забеляза. Продължи да крещи:

— Освен че съм началник на участъка, както гениално се досетихте, аз ръководя комисията за разпределяне на личния състав в целия район. Преглеждам хиляди досиета всяка година, виждам какво трябва за разследванията, определям колко хора са необходими, за да се справят. Служа като буфер между градската и щатската власт, за да осигуря всичко, от което имаме нужда. Може би си мислите, че това е чиста загуба на време, а?

— Не, не мисля…

— Е, ще ви кажа, че не е, госпожичке… Аз преглеждам тези досиета и след това ги връщам… От кое разследване точно се интересувате?

Сакс понечи да каже, но замълча. Изведнъж реши, че не иска да му казва. По всяка логика, ако криеше нещо, той едва ли щеше да се държи толкова отвратително. Но от друга страна, може би се държеше така, за да разсее подозренията й. Тя се замисли. Беше казала на чиновничката само номера на досието, не и името Сарковски. Тя бе твърде разсеяна и едва ли щеше да си спомни дългото число. Сакс отговори спокойно:

— Предпочитам да не казвам.

Той примигна изненадано:

— Какво…

— Няма да ви кажа.

Джефрис кимна. Изглеждаше спокоен. Изведнъж обаче пак се наведе напред и удари с юмрук по бюрото:

— Длъжна сте да ми кажете. Искам да знам за кое досие става дума. Казвайте.

— Не.

— Ще подам искане да ви отстранят за неподчинение.

— Правете каквото искате, инспекторе.

— Искам да ми кажете името на разследването. Веднага.

— Няма.

— Ще се обадя на началника ви. Ще разбера кое е досието.

Гласът му затрепери. Той бе на ръба на истерията. Сакс се почуди дали няма да прибегне към физическо насилие.

— Той не знае за него.

— Всички сте еднакви — закрещя Джефрис. — Мислите си, че сте за златна значка, мислите си, че знаете всичко за полицията. Вие сте хлапачка, просто една хлапачка — при това нагла. Идвате в участъка ми, обвинявате ме, че крада досиета…

— Не съм…

— Това е неподчинение, обиждате ме, прекъсвате ме. Нямате представа какво е да си полицай.

Сакс го погледна спокойно. Не се страхуваше от този човек. Знаеше, че последствията могат да са лоши за нея, но за момента Джефрис не можеше да й направи нищо.

— Тръгвам си — обяви тя.

— Много сте загазили, госпожичке. Запомних номера от значката ви. Пет осем осем пет. Мислите си, че не съм. Ще се погрижа да ви свалят от длъжност. Как ви харесва да се ровите в бумаги по цял ден? Не можете безнаказано да нахълтвате в чужд участък и да обиждате началника!

Сакс стана, отвори вратата и си излезе. Ръцете й затрепериха, започна да се задъхва.

Той закрещя след нея:

— Ще запомня номера ви. Ще се обадя на когото трябва. Ако пак се върнете в участъка ми, горчиво ще съжалявате. Госпожичке, чувате ли?

* * *

Сержант Луси Рихтер заключи вратата на стария си апартамент в Гринич Вилидж и влезе в спалнята. Съблече тъмнозелената си военна униформа, украсена с правилно подредени пагони, ленти и значки с името й. Идваше й да хвърли дрехата върху леглото, но разбира се, я закачи грижливо в гардероба, куртката също, почисти и лъсна обувките и ги сложи на полицата от вътрешната страна на вратата.

Изкъпа се набързо, след което, увита със стара розова хавлия, седна със свити крака на килимчето в спалнята и се загледа през прозореца. Впери поглед в сградите от другата страна на „Бароу“, в лампите, проблясващи между разклатените от вятъра дървета, и луната, ослепителнобяла в мрака над Манхатън. Това бе позната гледка, успокояваше я. Като малка също бе седяла така.

Луси беше в отпуск. Най-после се бе окопитила от разликата във времето и отпадналостта от продължителното безсъние. Сега, докато съпругът й все още беше на работа, тя нямаше желание да прави друго, освен да седи, да гледа през прозореца и да си мисли за далечното и не толкова далечното минало.

За бъдещето също, разбира се. Дните, които ни остава да видим, като че ли повече занимават ума ни, отколкото вече отминалите, размишляваше тя.

Бе израсла в тази кооперация, в този най-уютен от всички квартали на Манхатън. Обожаваше го. Когато се преместиха в по-малко жилище и в по-топъл район на страната, родителите й продадоха жилището си на двайсет и две годишната си дъщеря. Три години по-късно, когато приятелят й направи предложение за женитба, тя прие, но при едно условие — да живеят тук.

Като всяка енергична млада жена тя обичаше живота във Вилидж. Ежедневието в квартала, излизането с приятели, работата ту като сервитьорка, ту като секретарка (макар че не беше завършила колежа, тя си оставаше най-интелигентната сред колежките си). Обичаше атмосферата и чудатостите на големия град.

През онзи септемврийски ден обаче тя видя пламъците и дима, изпита ужаса и безкрайната мъка след това.

Обликът на града и целият й живот се промениха за един ден.

Луси продължи да живее постарому, сравнително доволна от живота, във вихъра на ежедневието — чакаше гневът и мъката да отминат, празнотата да се запълни. Това обаче все не ставаше. Затова един ден слабичката млада жена, която беше демократ по убеждение, харесваше „Сайнфелд“ и сама си печеше хляб от екологично чисто брашно, излезе от дома си, взе метрото за „Тайм Скуеър“ и се записа в армията.

Както обясни на съпруга си Боб, това бе най-правилното, което можеше да направи. Той я целуна по челото, прегърна я силно и не се опита да я разубеждава. Той също бе служил в армията.

Основна подготовка в прашния Тексас, после презокеанска мисия — Боб отиде с нея за известно време благодарение на шефа му, който се оказа патриот. За една година дадоха апартамента под наем. Тя научи немски, как да се гмурка, устройството на всеки модел камион, който съществува, и един факт за себе си — че има природна дарба на организатор. Назначиха я за началник на снабдителите с гориво — хора, които осигуряват бензин и други подобни продукти на войската, където и когато се наложи.

Бензинът и дизелът печелят битки — празните резервоари ги губят. Това бе основно военно правило през последните 100 години.

Един ден командирът й дойде при нея и й каза две неща. Първо, че са я повишили от ефрейтор на сержант. И второ, че я изпращат на курс по арабски.

Боб се върна в Щатите, а Луси се натовари на самолета и отлетя за страната на лютивите мъгли.

Превратности на съдбата…

Луси Рихтер попадна от дома си — страна с променен завинаги пейзаж — на място, където той е еднакъв във всички посоки. Безкрайни пустинни гледки, изгаряща жега и десетки различни видове пясък — от едър, изстъргващ кожата, до съвсем ситен, като талк — това се превърна в нейно ежедневие. Задълженията й придобиха нови мащаби. Ако камион остане без гориво на път от Берлин за Кьолн, просто телефонираш да ти доставят. Ако това стане на бойното поле, загиват хора.

Луси се постара това никога да не се случи.

С часове кандилкане в цистерни или камиони с боеприпаси, от време на време игра на каубой, натоварвайки овце в транспортни машини, част от импровизирани мисии за осигуряване на храна на някое откъснато от света село. Овце… Луси се засмя на себе си.

Сега бе отново тук, в страната на небостъргачите, без добитък, без пясък, без изгарящо слънце… без лютиви мъгли.

Без врагове.

Много различен живот от онзи, който бе водила отвъд океана.

Луси Рихтер обаче не живееше в мир. Затова сега гледаше на юг и търсеше отговори в Голямата празнота на променения пейзаж.

Да или не…

Телефонът иззвъня. Тя подскочи. Напоследък много се стряскаше — при всеки внезапен шум. Телефон, затръшване на врата, изгърмяване на ауспух.

Побиха я тръпки… Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Здрасти, момиче.

Една добра приятелка от квартала.

— Клер.

— Какво става?

— Просто ми е малко нервно.

— Хей, в коя часова зона си?

— Един Бог знае.

— Боб вкъщи ли е?

— Не. Остана да работи до късно.

— Добре, ела да хапнем нещо сладко.

— Дадено.

Луси затвори.

Още веднъж погледна черното празно небе, стана, сложи си анцуг, яке и шапка и излезе. Слезе по мрачното стълбище.

Отново се стресна, изненадано се втренчи в познат силует.

— Здравей, Луси.

Миришещ на камфор и цигари, управителят на сградата (от малка си го спомняше все толкова стар) мъкнеше вързопи вестници. С петнайсетина килограма по-тежка и с петнайсет сантиметра по-висока, Луси взе два, за да му помогне.

— Не — възпротиви се той.

— Трябва да поддържам формата си, господин Джирадело.

— Аха, формата. По-яка си от сина ми.

Студът защипа носа и устните й. Чувството беше прекрасно.

— Видях те с униформата. Получи ли онази награда?

— В четвъртък. Тази вечер репетирах. И не е награда, а грамота.

— Каква е разликата?

— Хубав въпрос. Всъщност и аз не знам. Мисля, че наградата я спечелваш, а грамотата ти я дават вместо парична премия.

— Родителите ти се гордеят.

Това бе твърдение, не въпрос.

— Да, разбира се.

— Поздрави ги от мен.

— Непременно.

— Добре. Хайде, аз да се прибирам, че тук измръзнах. Умната.

— Лека нощ.

Луси тръгна, стъпваше внимателно по заледения тротоар. Забеляза син буик с двама мъже вътре, единият пиеше безалкохолно. „Кой пие студени напитки в това време?“ — запита се. Лично тя би предпочела ирландско кафе. Вряло и двойно. Със сметана, разбира се.

Луси огледа тротоара, спря и рязко тръгна в другата посока. Развеселена се замисли, че заледените локви вероятно са единствената опасност, на която не е била изложена през последните осемнайсет месеца.