Джефри Дивър
Часовникаря (15)

15.

18.27 ч.

Къщичката беше в Лонг Айлънд Сити, онзи район на Куинс, който се намира точно срещу Манхатън и Рузвелтовия остров през Ийст Ривър.

Коледната украса — изобилна — бе безупречно подредена, тротоарът — идеално почистен от лед и сняг, тойотата „Камри“ в двора — безупречно чиста въпреки падналия наскоро сняг. Черчеветата на прозорците бяха шлайфани за пребоядисване и отстрани имаше равна купчинка тухли, подготвени за постилане на нова алейка или тераса.

Къща на човек, който наскоро се е видял с премного свободно време и търси начини да го запълни.

Амелия Сакс отвори външното крило на двойната врата и потропа по вътрешното.

След няколко секунди й отвори едър мъж около петдесетте, присви очи и я изгледа. Носеше син велурен спортен екип.

— Детектив Йънг?

Сакс внимаваше да не пропусне званието му. Учтивата дума железни врата отваря — казваше баща й.

— Да, влез. Ти ли си Амелия?

Учтивост срещу фамилиарничене. Различен подход. Тя се усмихна, ръкува се с него и влезе. Вътре проникваше бледа синя светлина от улицата и в хола бе мрачно и студено. Сакс подуши миризма на мокра пепел от камината и котешка урина. Свали якето си и седна на един разскърцан диван. От пръв поглед забеляза, че креслото „Баркалаунджър“, до което имаше три дистанционни устройства, е кралският трон.

— Жена ми я няма — обяви той. Присви очи. — Ти ли си щерката на Херман Сакс?

„Щерка…“

— Да! Работили ли сте с него?

— За известно време. В Бруклин и няколко пъти в Манхатън. Свестен тип. Чух, че за пенсионирането му имало щур купон. Продължил цяла нощ. Нещо за пиене, безалкохолно, вода? Нямам алкохол, съжалявам.

Каза го с характерен тон и това, комбинирано с напуканите капиляри по носа му, й подсказа, че и той като много полицаи на определена възраст, е имал проблеми с алкохола. Сега се опитваше да ги преодолее. Браво на него.

— Нищо не искам, благодаря… Само няколко въпроса. Разследвали сте едно убийство при грабеж малко преди да се пенсионирате. Жертвата е Франк Сарковски.

Йънг сведе очи към килима.

— Да, спомням си. Беше някакъв бизнесмен. Застреляли го при опит за грабеж, нещо такова.

— Интересувам се от материалите по разследването. Но са изчезнали. Веществените доказателства също.

— Изчезнали? — Йънг сви рамене. Изненада се, но не твърде много. — В хранилището на участъка винаги е пълен хаос.

— Искам да разбера какво е станало.

— Ох, не си спомням добре. — Йънг почеса мускулестата си ръка, покрита с люспици от екзема. — Сещаш се, това е един от онези случаи. Никакви следи… Абсолютно никакви. След седмица се отказваш. Трябва да ти се падне такъв, та да видиш.

Последното прозвуча почти като заяждане, намек, че е още твърде зелена и вероятно не е разследвала много такива престъпления. Или каквито и да било други.

— Разкажете ми каквото си спомняте — подкани го тя, сякаш не е разбрала забележката.

— Намериха го на празен парцел, проснат бе до колата си. Без пари и портфейл. Така и не ги открихме. Оръжието на убийството бе захвърлено наблизо.

— Какво беше?

— „Смит и Уесън“ със заличени серийни номера, избърсан грижливо, никакви отпечатъци.

Интересно. Престъпниците купуват оръжия със заличени серийни номера, когато планират убийство. Щампованите серийни номера — задължително изискване за американските производители — никога не могат да се изтрият напълно, но някои европейски фирми изобщо не слагат. Точно такива използват наемните убийци. И често ги оставят на местопрестъплението.

— Да сте научили нещо от информатори?

Много убийства се разкриват благодарение на грешки, допуснати от убиеца — ако се изпусне пред някого за извършеното престъпление или се опита да продаде откраднат предмет. Полицията често научава за това от информатори, които свидетелстват срещу дребни услуги или пари.

— Не.

— Къде в Куинс е станало?

— На празен парцел при канала. Знаеш ли големите резервоари?

— Хранилището за природен газ ли?

— Да.

— Какво е правил там?

Иънг сви рамене:

— Имал е фирма за поддръжка. Сигурно е имал клиент там и е отишъл да провери нещо.

— При огледа не се ли откри нещо? Микроследи? Отпечатъци?

— Нищо.

Иънг през цялото време я изучаваше със сълзливите си очи. Изглеждаше малко кисел. Сигурно си мислеше: „Това ли е новото поколение полицаи? Добре, че се махнах навреме“.

— Убеден ли сте, че случаят е такъв, какъвто изглежда? Убийство при грабеж.

— Почти съм убеден — отговори той след кратко замисляне.

— Но не съвсем, нали?

— Възможно е да е било планирано убийство.

— Професионален удар?

Йънг сви рамене:

— Районът беше съвсем пуст. На километър до най-близкия жилищен район. Само фабрики и складове. По улиците не щъкат деца. Няма какво да правят там. Хрумна ми, че убиецът може да е взел парите и портфейла, за да го изкара като обир. Но да зареже пистолета? Намирисва ми на поръчково убийство.

Потвърждение за връзка с организираната престъпност. Мерцедесът, мафията, ченгетата от Сто и осемнайсети участък, които си затварят очите пред бандите.

— Името Бенджамин Крийли има ли някаква връзка с разследването ви?

Иънг поклати глава.

— Знаехте ли, че жертвата, Сарковски, е посещавала „Сейнт Джеймс“?

— „Сейнт Джеймс“… Чакай, онзи бар в Алфабет Сити, на една пресечка от…

— Същият — участък 118.

Йънг се умълча. След малко измърмори:

— Не знаех. Не.

— Посещавал е бара на няколко пъти. Странно за човек, който живее в Уестсайд и работи в центъра, да посещава такова изпаднало заведение. Знаете ли нещо за това?

— Не. Нищо. — Йънг се огледа. — Но ако питаш дали някой от Сто и осемнайсети е дошъл да ме накара да зарежа разследването на Сарковски, отговорът е не. Водихме го по всички правила.

Сакс го погледна в очите:

— Какво знаете за Сто и осемнайсети?

Иънг взе едно от дистанционните устройства, завъртя го разсеяно и пак го остави.

— Споменах ли нещо преди малко? — попита Сакс.

— Какво?

Тя проследи погледа му към празната полица на близкия шкаф. Още се виждаха отпечатъци от дъна на бутилки.

— Имам много лоша памет — отбеляза тя.

— Памет ли?

— Понякога забравям дори името си.

Йънг я погледна объркано:

— Млада жена като теб?

— Да, за съжаление — усмихна се тя. — Още щом изляза от къщата ви, ще забравя, че съм била тук. Ще забравя името ви, лицето ви. Нищо няма да си спомням. Странна работа е това човешката памет.

Той разбра намека, но пак поклати глава.

— Защо се занимаваш с това? — попита шепнешком. — Хлапе като теб. Има много да учиш. Не дърпай за каишката куче, което спи.

— Ами ако не спи? — Тя се наведе напред. — Вече има две вдовици и сирачета, загубили бащите си.

— Две?

— Крийли е вторият. Посещавал е същия бар като Сарковски. Изглежда, че и двамата са познавали служители от Сто и осемнайсети. И двамата са мъртви.

Йънг се втренчи в плоскоекранния телевизор. Апаратът беше впечатляващ.

— Какво сте слушали за това? — настоя Сакс.

Йънг се втренчи в килима, сякаш търсеше участъци, които трябва да се изперат. Може би поредното занимание за запълване на свободното време. Накрая заговори:

— Има слухове. Но само толкова. Ще ти кажа истината. Не знам имена. Не знам подробности.

Сакс кимна окуражително:

— И на слухове съм съгласна.

— Въртят се доста големи суми. Само толкова знам.

— Пари ли? Колко?

— Може да са ценни книжа. Става дума за сериозни числа. А може и да са само джобни.

— Уточнете.

— Не знам подробности. Дочувал съм оттук-оттам. Например вършиш си работата, някой се доближава до някого от колегите ти и му казва нещо, което не разбираш съвсем, но получаваш някаква представа.

— Спомняте ли си имена?

— Не, не. Беше отдавна. Знам само, че са замесени пари. Не знам как стават плащанията. Не знам колко и на кого. Знам само, че човекът, около когото се върти всичко, който прибира голямата печалба, има някаква връзка с Мериленд.

— Къде по-точно?

— Не знам. Не съм чувал някой да е пострадал. Бога ми, не ме карай да си измислям повече. Парите може да са просто стари заеми, които някой връща, или печалба от залагания. Така де, може да са стотици невинни неща.

Сакс се замисли, почуди се каква ли е истината. Дали Крийли или Сарковски имат къща в Мериленд, може би на брега на океана — в Оушън Сити или Риъбет? Или пък някой от ченгетата от участък 118? Дали бизнесмените са прали парите на полицаите? Може би са били убити, защото са станали твърде алчни.

Мериленд, размишляваше тя. Това може би обясняваше защо няма следа, която да води към мафиотските групировки в Манхатън, Бруклин или Джърси. Може би балтиморската мафия стоеше зад убийствата.

— Искам да видя материалите по случая „Сарковски“ — заяви тя. — Можете ли да ме насочите някъде?

Иънг се подвоуми, след което отговори:

— Ще завъртя няколко телефона.

— Благодаря.

Сакс стана.

— Чакай — спря я Иънг. — Искам да ти кажа още нещо. Нарекох те хлапе. Е, не беше правилно. Ти си смела, не се отказваш, умна си. Личи си от пръв поглед. Но отскоро си в този занаят и не разбираш някои неща. Искам да имаш предвид, че дори в Сто и осемнайсети да става нещо, то няма да е черно и бяло. Запитай се какъв е смисълът. Какво означават няколко долара в този или онзи джоб. Понякога лошо ченге спасява живота на дете. Понякога добър полицай взема нещо, което не му се полага, но после продължава да върши добре работата си. Такъв е законът на улицата. — Намръщи се смутено. — Тъй де, Бога ми, ти най-добре трябва да го разбираш.

— Аз ли?

— Ами да. — Той я изгледа от глава до пети. — Нали знаеш за клуб „Шестнайсето авеню“.

— Не знам.

— Трябва да знаеш.

И той й разказа всичко.

* * *

Денис Бейкър каза:

— Чувал съм, че стреляла добре. Участва в състезания.

В лабораторията за момент бяха останали само мъже — Кейтрин Данс бе отишла да поднови престоя си в хотела, а пък Амелия работеше по Онзи случай.

Райм обясни за уменията на Сакс и състезанията, в които е участвала. Гордо обяви, че малко й остава да стане най-добрия стрелец в управлението. Надявала се на състезанието през следващата година да грабне титлата.

Бейкър кимна:

— Изглежда в добра форма, сякаш е прясна от Академията.

По ирония, Райм също тренираше повече от преди. Ежедневно се упражняваше на велоергометър и компютризирана пътека за бягане. Няколко пъти седмично си правеше акватерапия. Този режим служеше за две цели. Първо, да поддържа мускулите му за деня, когато (надяваше се) ще може да ходи. Освен това упражненията подобряваха инервацията на парализираните части на тялото му. През последните няколко години си беше възвърнал физиологични функции, за които лекарите твърдяха, че е загубил завинаги.

Бейкър обаче явно не се интересуваше особено от стрелковите умения на Сакс и това се потвърди от следващия въпрос на привлекателния и неженен полицай:

— Чух, че двамата… ходите.

Амелия Сакс бе лампа, привличаща много пеперуди, и Райм не се изненада, че детективът също е забелязал тази светлина. Той се изсмя на иронията: „Ходите“.

— Да, може да се каже.

— Сигурно е трудно — отбеляза Бейкър. — Чакай, не исках да кажа това.

Райм обаче знаеше много добре какво е имал предвид. Нямаше предвид връзката между паралитик и човек с нормални функции. Имаше предвид друг проблем.

— Искаш да кажеш, че и двамата сме полицаи.

Онзи случай и Неговият случай.

Бейкър кимна:

— Имах връзка с агентка от ФБР. Постоянно спорехме за юрисдикцията.

Райм се засмя:

— Добър израз. Бившата ми съпруга не беше полицайка, но пак срещахме трудности. Блейн ставаше за копиехвъргачка. Разделих се с две доста хубави лампи. И с микроскоп „Бош и Ломб“. Може би не е трябвало да го нося вкъщи… Е, може би проблемът не беше, че го занесох вкъщи, а в това, че го държах на нощното шкафче в спалнята.

— Сещам се за един виц, свързан с микроскопи в спалнята — обади се Селито от другия край на стаята.

— Хъм, сигурно имаш личен опит.

Докато си приказваха така, Райм се приближи до Пуласки и Купър, които се опитваха да вземат отпечатъци от макарата с тел за венци от цветарското ателие. Криминалистът се надяваше, че Часовникаря не е успял да размотае телта с ръкавици и е трябвало да ги свали. Не намериха обаче нищо.

Райм чу отваряне на врата и след малко Сакс влезе в лабораторията, свали коженото си яке и го хвърли небрежно на един стол. Изражението й беше сериозно. Кимна за поздрав и попита:

— Нещо ново?

— Още не. Имаме няколко нови сигнала от пътната полиция, но описанията на шофьорите не отговарят. Дон провери собствениците на бежови джипове. Има двама с нарушения, но единият е твърде стар, а другият е в затвора.

Сакс погледна таблицата за случая „Крийли“, която Рей Пуласки бе начертал. На Райм обаче му се струваше, че гледа през дъската. Тя се обърна към Пуласки и каза:

— Рей, детективът, който е разследвал случая „Сарковски“, ми разказа за слухове, че полицаите от „Сейнт Джеймс“ са замесени в пране на пари. Има мерилендска връзка. Мисля си за мафията в Балтимор.

— Мериленд ли? Откъде го е измислил?

— Това искам да разбера — сопна се тя.

— Извинявай.

— Обади се, където трябва, открий дали някой от балтиморската мафия действа в Ню Йорк. И провери дали Крийли, Сарковски или някой от участък 118 им е вършил или върши някакви услуги.

— Ще се отбия в участъка и…

— Не, само се обади. Анонимно.

— Не е ли по-добре да го направя лично? Мога…

— По-добре е — сряза го тя, — ако изпълняваш, каквото ти казвам.

— Слушам.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Линк, твоето добро настроение май е заразително — отбеляза Селито.

Сакс стисна устни. След малко добави с по-мек тон:

— Така ще е по-безопасно за теб, Рей.

Извинение в стил Линкълн Райм, но Пуласки все пак го прие:

— Добре.

Сакс отмести поглед от дъските.

— Искам да поговорим, Райм. Насаме. — Погледна Бейкър. — Ако нямаш нищо против.

Той се намръщи и поклати глава:

— Разбира се. Трябва да проверя как вървят още няколко разследвания. — Взе палтото си. — Ще съм в централата, ако ви потрябвам.

— Какво има? — тихо попита Райм.

— Горе. Сами.

Той кимна:

— Добре.

Какво ставаше? Нещо с Онзи случай ли?

* * *

Сакс и Райм се качиха на втория етаж с малкия асансьор и влязоха в спалнята.

Тя веднага седна на един компютър и започна да пише трескаво.

— Какво има? — попита Райм.

— Чакай малко.

Преглеждаше документите, които излязоха на екрана. Райм забеляза две неща: Сакс нервно човъркаше главата си и палецът й бе разкървавен. Очите й бяха зачервени, сякаш е плакала. Това се беше случвало само два или три пъти през всичките години, откакто се познаваха.

Тя тракаше все по-бързо по клавиатурата, страниците на екрана се движеха с все по-голяма скорост, почти невъзможно бе да ги прочетеш.

Райм се изнерви. Тревожеше се. Накрая настоя:

— Кажи ми какво става, Сакс.

Тя не отмести очи от екрана, поклати глава. Обърна се към него:

— Баща ми. Бил е корумпиран.

Задави се. Райм се приближи с количката, погледна монитора. Имаше няколко статии от вестници.

Краката й трепереха от напрежение.

— Вземал е подкупи — прошепна тя.

— Не е възможно.

Райм не познаваше Херман Сакс, който бе починал от рак преди с Амелия да се запознаят. Цял живот работил като патрулиращ полицай (заради което Амелия бе получила прякора Дъщерята на стражаря). Полицейската професия била наследствен занаят за семейството. Дядото на Амелия, Хайнрих Закс, емигрирал от Германия през 1937 година, заедно с бащата на годеницата си, който бил детектив в Берлин. След като получил гражданство, Хайнрих постъпил в нюйоркската полиция.

За Райм беше немислимо някой от фамилията Сакс да е бил корумпиран.

— Току-що говорих с детектива по случая „Сейнт Джеймс“. Работил е с баща ми. В края на седемдесетте е имало скандал. Рекет, подкупи, дори насилие. Десетина униформени и детективи били арестувани. Били известни като клуб „Шестнайсето авеню“.

— Да, спомням си.

— Тогава съм била малка. — Гласът й потрепери. — Не съм подозирала за това, дори след като постъпих в полицията. Но татко е бил един от тях.

— Сакс, не мога да повярвам. Попита ли майка си?

Тя кимна:

— Каза, че не било нищо сериозно. Някои от арестуваните униформени започнали да изброяват имена, за да сключат сделка с обвинението. Разпитали татко и толкова.

— Значи, нищо сериозно. Случва се при много вътрешни разследвания. Всеки се опитва да натопи някого, дори невинни.

— Не е така, Райм. Това не е всичко. Проверих във вътрешния. Там били убедени, че е виновен. Двама от арестуваните полицаи свидетелствали под клетва, че са го видели да изнудва собственици на магазини и да защитава рекетьори, дори да потулва документи и улики по важни разследвания срещу Галанте и други мафиотски фамилии в Бруклин.

— Непотвърдени слухове.

— Доказателства. Има доказателства — сопна се тя. — Негови отпечатъци по банкноти от рекет. И върху незаконно притежавани оръжия, които криел в гаража си. При балистична експертиза се установило, че едно от тях е било използвано в опит за убийство една година по-рано. Баща ми е укривал оръжие на убийство, Райм.

Криминалистът се замисли. След кратко мълчание каза:

— Как се е измъкнал при толкова доказателства?

Сакс се изсмя мрачно:

— Ето каква е иронията, Райм. Отделът по криминалистика е прецакал всичко. Картончетата за съхранение на уликите не били попълнени правилно и адвокатът му издействал да не се представят като доказателство.

Формулярите за съхранение на улики се попълват с цел да се премахне възможността за подправяне или подхвърляне на веществени доказателства. Проблемът в този случай обаче е бил, че е почти невъзможно да се сложат допълнително пръстови отпечатъци върху вече иззети предмети. При все това законът важи еднакво за всички, затова, ако формулярите не са били попълнени правилно, уликите не биха могли да се използват в съда.

— На връщане от дома на Йънг се отбих у нас. — Сакс избърса очите си. — Прегледах снимките от баща ми. Имаше десетки с някои от арестуваните полицаи. На няколко дори бяха заедно на плаж. Също на казино. Освен това… Имаше снимки с Тони Галанте.

Това бе кръстникът на мафията в Бей Ридж.

— Баща ти с Галанте?

— Двамата заедно на ресторант. Обадих се на Джо Нокс, един от униформените в квартала, който бил сред арестуваните. Излежал е присъдата си и сега има частен бизнес. Попитах го направо. Отначало не искаше да ми каже нищо. Доста се стресна, когато му се обадих, но накрая призна всичко. Татко, Нокс и още неколцина рекетирали собственици на магазини и строителни фирми в продължение на близо две години. Потулвали доказателства, дори заплашвали със саморазправа неколцина души, които искали да се оплачат. Очаквали, че татко сериозно ще загази, но се измъкнал благодарение на гафа при криминалистите. Нарекли го „рибката, което се изплъзна“.

Тя избърса сълзите си и продължи да преглежда документите на екрана. Влезе в полицейски архиви, до които Райм имаше достъп заради работата, която вършеше за полицията. Той се приближи, усещаше аромата на сапуна й.

— Дванайсет полицаи от клуб „Шестнайсето авеню“ са били осъдени — продължи Сакс. — Във вътрешния са знаели за други трима, но не можели да им направят нищо заради проблема с доказателствата. Баща ми е бил един от тези трима. Боже мой. Рибката, която се е изплъзнала…

Тя се отпусна отчаяно на един стол, зарови пръст в косата си и започна да дере кожата. Усети се и бързо свали ръката си в скута. По нокътя й имаше следи от кръв.

— Когато се случи онова нещо с Ник… — Тя си пое дълбоко въздух. — Когато се случи онова с Ник, не можех да си представя нищо по-лошо от продажен полицай. Нищо… Сега се оказва, че баща ми е бил един от тях.

— Сакс…

Райм изпита мъка, че не може да вдигна ръката си и да я постави утешително върху нейната, да се опита да я успокои. Изпълни го гняв от безсилие.

— Говори се, че полицаите от клуб „Шестнайсето авеню“ са вземали подкупи, за да заличават улики… Колко престъпници са се измъкнали благодарение на него, Райм? — Сакс отново се втренчи в компютъра. — Колко невинни хора са загубили живота си заради него?