Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти след това (8)

Осма глава
По следите на Одисей

— Ще минем по следите на Одисей — каза Кейти, вперила поглед в малката пътна карта на пътеводителя си. — Разбираш ли това, мила Поли? Той и неговите спътници са прекосили тези морета преди нас, ще видим местата, които те са видели — нос Кирка, островите на сирените, и може би самия Полифем — кой знае?

Параходът „Марко Поло“ току-що се бе отделил от претъпканото пристанище на Генуа и бавно потегляше към обагрения в розово залез. Водата беше огледално гладка. Единственото движение, което се усещаше, беше само туптенето на двигателя. Тук-там в трептящата пяна на дългата диря проблясваха фосфоресциращи точици, а ниско на източното небе засвети една голяма сребърна звезда.

— Полифем е бил страшен гигант. Веднъж четох за него — не искам да го виждам — отбеляза Ейми, седнала в скута на майка си.

— Може сега да не е толкова лош, колкото е бил в миналото. Някой мисионер може да го е превъзпитал. Ако е добър, няма да имаш нищо против, че е голям, нали? — предположи Кейти.

— Н-е-е — отвърна Ейми колебливо, — но ще трябват доста мисионери, за да го убедят да стане добър, бих казала. Един-единствен ще се страхува да говори с него. Нали няма наистина да го видим?

— Не мисля. А ако натъпчем памук в ушите си и гледаме на другата страна, няма да чуем как пеят сирените — каза Кейти, която беше в много добро настроение. — О, Поли, скъпа, забравих да ти съобщя нещо много хубаво! Капитанът каза, че ще спрем утре в Легхорн и ще останем целия ден, за да вземем товар, така че ще имаме предостатъчно време да отидем до Пиза и да видим катедралата, наклонената кула и всичко останало. Ето нещо, което Одисей не е направил! Толкова се радвам, че не съм умряла от заушка, когато съм била малка, както казваше Роуз Ред! — Тя подхвърли книгата си във въздуха, докато говореше, точно както би направила Кейти Кар преди дванадесет години.

— Какво дете си! — каза мисис Аш весело. — Нищо не може да ти развали настроението и нищо не ти омръзва.

— Да не съм в настроение! Какво говориш! Защо да не съм, Поли, скъпа?

Кейти беше започнала напоследък да нарича своята приятелка „Поли, скъпа“ — навик, който почти несъзнателно бе добила от лейтенант Нед. На мисис Аш й харесваше; все едно че бяха сестри, казваше тя, а и това обръщение я караше да се чувства на възрастта на Кейти.

— Кулата наистина ли е наклонена? — попита Ейми. — Искам да кажа, толкова много, че да се вижда?

— Ще разберем утре — отвърна Кейти. — Ако не е наклонена, завинаги ще изгубя вярата си в хората.

Но тя успя да запази вярата си. На следващата сутрин отидоха на „Плас дел Дуомо“ в Пиза и видяха всеизвестната кула. Беше накривена, точно както по снимките и алабастровите макети и като че ли всеки момент щеше се катурне на главите им от собствената си тежест. Мисис Аш каза, че било толкова необикновено, че тръпки я побивали; и когато успяха да я убедят да се качи с тях по извитите стълби в кулата, така й се зави свят, че всички се успокоиха едва когато я свалиха на твърда земя. Докато прекосяваха полянката към старата катедрала, тя каза, че като си спомни за кулата, й се завива свят.

Екскурзоводът им показа лампата, висяща на дълга тънка верига, пред която, казват, седял Галилео Галилей и размишлявал върху своята теория за махалото. Лампата им се стори като първа братовчедка на земното привличане, затова я гледаха с уважение. После отидоха в Баптистерията да видят разкошния амвон на Николо Пизано; огромната статуя бе поставена на гърбовете на няколко лъва. Екскурзоводът им демонстрира мистериозното ехо, с което явно беше добре запознат, понеже го караше да казва каквото си пожелае и почти да му „отговаря“.

На излизане от Баптистерията им се случи едно приключение, което Ейми никога нямаше да забрави. Пиза е най-просяшкият град на Италия и улиците са пълни с религиозни просяци, които се наричат Братята от Ордена на милосърдието. Носят широки черни роби, сандали, обути на бос крак, и черни батистови маски с дупки, от които очите им гледаха ужасяващо; носят тенекиени купички за подаянията, които завират в лицето на всички чужденци в града, и които смятат за своя съвсем законна плячка.

Когато малката групичка тръгна да излиза от Баптистерията, двама от братята ги забелязаха и като големи човеци прилепи се втурнаха към тях с големи крачки, при което робите им се развяха, а очите им святкаха иззад маските. Подадоха купичките си за милостиня, на които имаше надпис „За бедните“ и затракаха по тях. Имаше нещо ужасяващо във външния им вид и в бързите им движения. Ейми изпищя и се скри зад майка си, която така се стресна, че подскочи. Кейти запази самообладание, но пред очите й изникнаха дяволите с крила на прилепи от илюстрациите на Доре в книгата „Ад“ на Данте. Пръстите й трепереха, докато пускаше няколко монети в купичките им.

Но дори просяците от братството са хора. Кейти спря да трепери, когато видя как един от тях, както се отдалечаваше, се върна няколко крачки за да погледне пак мисис Аш, чиито страни бяха порозовели и я правеха изключително красива. Тогава Кейти се разсмя, мисис Аш също, но Ейми продължаваше да си мисли, че са я нападнали демони. Дълго след това разказваше как онези ужасни черни хора връхлетели отгоре й и тя се скрила зад мама. Зловещите картини от „Триумфът на Смъртта“ по стените на „Кампо Санто“ съвсем я ужасиха и когато тръгнаха към един хотел да обядват, тя беше пребледняла и държеше Кейти здраво за ръката.

Трябваше да минат по една тясна уличка, населена от бедняци — прашна улица, с високи занемарени сгради от двете страни и широки врати, през които се виждаха вътрешни дворове. В тях се търкаляха празни бъчви, варели и ръждясали казани; имаше големи тави със спагети, оставени да съхнат на слънцето. Спагетите бяха сиви, бели или жълти. Съвсем не изглеждаха апетитно, проснати в прахта, с надвиснали недоизпрани дрехи по телта над тях, опъната от къща до къща. Както по всички бедни улици, имаше рояци деца и малката Ейми, с дългата си, лъскава коса, разпиляна по раменете й, с Мейбъл на ръце, предизвика голям интерес. Децата на улицата крещяха нещо към нея. Други деца по къщите чуха виковете и дотърчаха, а майките им и по-големите им сестри занадничаха от вратите. Отвсякъде надзъртаха любопитни мургави лица, черните им очички бяха вперени в красивата Мейбъл. С гъстата си руса коса, синята си кадифена рокля, жилетката, шапката с пера и малкия маншон, тя им изглеждаше като малко чудо от друг свят. Не можеха да разберат дали е истинско дете, или кукла, а не се осмеляваха да я доближат. Затова се скупчиха на прилично разстояние и сочеха с пръст, шепнеха и се кикотеха, а Ейми, която беше много доволна, че всички така се възхищават на любимото й дете, вдигна Мейбъл всички да я видят.

Най-накрая едно момиченце с бяла шапчица върху къдравите коси се престраши, изтича у тях и се върна със своята кукла — една окаяна дървена фигурка, облечена само с една риза от груб червен памучен плат. Тя я протегна така, че Кейти да я види. Ейми се усмихна за пръв път след срещата с просяците, които приличаха на прилепи. Кейти взе Мейбъл от нея и я поднесе напред, за да целуне другата кукла. Но въпреки че италианчето се разсмя при идеята за „бачо“^[1] между двете кукли, категорично отказа. То скри съкровището зад гърба си, изчерви се и се изкикоти. После каза нещо много бързо, което никой от тях не разбра, и размаха два пръста с интересен жест.

— Мисля, че се страхува да не би Мейбъл да урочаса куклата й — каза Кейти, когато най-накрая разбра какво означава цялата тази пантомима.

— Как, това е толкова глупаво — извика ядосано Ейми. — Да не мислиш, че моето дете може да навреди на мръсната ти стара кукла? Трябва да се радваш, че куклата ти е била забелязана от някой, който е чист.

Звукът на чуждия език съвсем смути малкото италианче. То избяга с писък и всички останали деца хукнаха след него. След като се отдалечиха, спряха предпазливо и се обърнаха да видят красивите чужденци. Кейти, която искаше да оставят добро впечатление у децата, мръдна ръката на Мейбъл, все едно че куклата им изпращаше въздушна целувка. Децата отново се разсмяха и разприказваха и дълго вървяха след нашата групичка, която продължи към хотела.

Цялата нощ параходът „Марко Поло“ се плъзгаше в спокойната вода покрай бреговете, видени от Одисей през онези легендарни дни, които днес ни изглеждат така очарователни. Кейти стана в три сутринта и погледна през прозореца на каютата си. Зърна някакъв остров, който, според нейната карта, трябваше да е Елба, където Наполеон е бил заточен за известно време. После заспа отново и когато стана по-светло, параходът минаваше покрай пристанището Остия и наближаваше устието на Тибър. Отвъд далечната Кампаня се издигаха приказни планини, като всяка извивка и чупка на брега носеше някакво име, познато от античната история.

Около единадесет на хоризонта се появи нещо като далечен хълм. Капитанът ги увери, че това е кубето на катедралата „Свети Петър“, която беше на около тридесет мили разстояние.

Продължаваха да плават на юг, докато кубето се скри от погледа им. Ейми беше съвършено равнодушна към предстоящата среща с Вечния град. Тя се настани на дългото дървено канапенце, на което седеше Кейти, и замоли за приказка за Вайълет и Ема.

— Само една малка приказчица, мис Кейти, как са прекарали Нова година или нещо такова. Толкова е скучно непрекъснато да пътуваме по цял ден и нищо да не правим. А и толкова отдавна не си ми разказвала нищо за тях.

Ако трябва да бъдем честни, Вайълет и Ема се бяха превърнали в проклятие за Кейти. Беше разказала всичко интересно в общо взето скучния им живот и сега се чудеше какво още да измисли. Чувстваше въображението си като суха гъба, от която е изцедена и последната капчица. Но Ейми беше ненаситна. Тя изобщо не губеше интерес към приказката и когато изтощената й приятелка казваше, че вече не може да измисли и думичка за Вайълет и Ема, тя разменяше ролите и предлагаше мило:

— В такъв случай, мис Кейти, може ли аз да продължа?

И продължаваше в този дух:

— Било Бъдни вечер — не, няма да е на Бъдни вечер. Нека да е три дни преди Деня на благодарността. Вайълет и Ема станали сутринта и — ами, не направили нищо особено през деня. Просто закусили, после обядвали и вечеряли, играли и учили малко и си легнали рано, а на следващата сутрин — ами пак не се случило нищо интересно. Просто закусили, обядвали, вечеряли, играли.

Но да слушаш приказките на Ейми беше много по-зле, отколкото да й ги разказваш, затова Кейти беше принудена да продължи, но вече изпитваше страшна омраза към Вайълет и Ема. Така че когато Ейми я помоли да й разкаже приказка за тях на палубата на парахода, тя реши да сложи край на тези ужасни героини веднъж завинаги.

— Да, Ейми — каза тя. — Ще ти разкажа още една приказка за Вайълет и Ема, но ще бъде последната.

Ейми се сгуши до приятелката си и заслуша доволно и внимателно как в един ден малко преди Нова година Вайълет и Ема излезли съвсем самички с шейна, теглена от пони, за да занесат на далечна бедна жена, която живеела сама на една планина, кошница с пуйка, буркан желе от боровинки, връзка целина и една коледна пирожка.

— Толкова се радвали, че ще занесат всички тези хубави неща на бедната вдовица Симпсън и че тя толкова ще им се зарадва — продължи Кейти, — че изобщо не забелязали колко черно става небето и как вятърът вие в голите клони на дърветата. Трябвало да се движат бавно, тъй като пътят бил все нагоре по хълма и на понито му било много трудно да тегли шейната. Но то било храбро животинче и кретало по хлъзгавата пътека, а Вайълет и Ема си говорели и се смеели и изобщо не подозирали какво ще се случи. На половината път по склона на планината имало едни скали, които били надвиснали над пътеката, а на тези скали растяла една огромна канадска ела. Клоните били отрупани със сняг и били по-тежки откогато и да било. Точно когато те минавали бавно с шейната под скалите, от дефилето задухал страшен вятър, заблъскал канадската ела и я изтръгнал от земята с корените. Дървото паднало право върху шейната и Вайълет, и Ема, и понито, и кошницата с пуйката и другите неща, всичко било смачкано като палачинка!

— И? — каза Ейми, когато Кейти спря. — Давай нататък! После какво станало?

— Нищо не станало — отвърна Кейти с ужасно сериозен глас, — нищо не можело да стане! Вайълет и Ема умрели, понито умряло, храната се разсипала, извила се страхотна снежна буря и ги затрупала и никой не знаел къде са и какво им се е случило, докато снегът не се стопил през пролетта.

Ейми скочи от канапето с ужасен писък.

— Не! Не! Не! — викаше тя. — Не са умрели! Не им давам да умират! — След което избухна в плач, изтича надолу по стълбите, заключи се в каютата на майка си и не се появи няколко часа.

Кейти сърдечно се разсмя на реакцията й, но после започна да съжалява и да си мисли, че е постъпила лошо със своята малка любимка. Тя слезе долу и почука на вратата на каютата, но Ейми не отговаряше. Кейти я повика тихо през ключалката, молеше я да излезе, но напразно. Ейми не се показа до вечерта. Когато излезе на палубата, очите й бяха червени от плач, а личицето й беше бледо и тъжно, като че ли се връщаше от погребението на най-добрата си приятелка.

Сърцето на Кейти се сви.

— Ела, миличката ми — каза тя и протегна ръка. — Ела, седни в скута ми и ми прости. Вайълет и Ема няма да умрат. Ще оживеят, щом толкова ги обичаш, и ще ти разказвам истории за тях до края на пътуването.

— Не — каза Ейми и поклати тъжно глава, — не можеш. Те са умрели и никога повече няма да се съживят. Всичко свърши и ми е толкова мъ-ъ-чно.

Всичките извинения и усилия на Кейти да възобнови приказката бяха безполезни. Във въображението на Ейми Вайълет и Ема бяха умрели и тя не можеше вече да повярва в тях.

Беше прекалено тъжна, за да слуша историите за Кирка и нейната свиня, които Кейти й разказваше, докато минаваха около прелестния нос Кирка, а островите, на които пеели сирени, не можеха да я утешат. Слънцето залезе, звездите изгряха; и под техните безбройни светлинки параходът „Марко Поло“ навлезе в залива на Неапол. Мрачният дим на Везувий се открояваше върху осветеното от луната небе.

Когато се събудиха на следващата сутрин, навън като че ли беше лято: денят беше изпълнен със слънчева светлина и истинска юлска топлина. На всеки ъгъл имаше цветари, които подтичваха след минувачите с ароматната стока. Докато се движеха бавно с каретата нагоре-надолу по улиците, цветарите им подаваха букети през прозорците и Кейти беше удивена колко евтини са цветята. Купи си разкошен букет, в средата на който имаше бяла камелия, обградена от няколко кръга розови пъпки. Струваше само десет цента! Но след като си купиха два-три от тези големи букети и видяха, че никоя от розите нямаше дръжка, а всички цветове бяха набучени на телчета, Кейти вече не беше толкова възхитена.

— По-добре да си бях купила някой сувенир, отколкото букети с набучени цветчета — каза Кейти на мисис Аш. А когато излязоха извън портите на града и кочияшът спря каретата до една стена, отрупана със същите рози, Кейти видя, че може да си бере от тях както си е в каретата и то колкото си поиска. От цепнатините на каменния зид се подаваха и шибои.

— Това е Италия от сънищата ми — каза тя.

При всичката хубост на Неапол, в него се усещаше скрита опасност. През прозорците нахлуваха лоши миризми или ги лъхваха, както се разхождаха из града. Като че ли имаше нещо смъртоносно във въздуха. Носеха се слухове, че има случаи на треска. Говореше се, че един американец бил на легло в някакъв хотел, тежко болен. Една жена починала в друг хотел миналата седмица. Мисис Аш ставаше все по-нервна.

— Само ще погледнем набързо най-важните неща — каза тя на Кейти — и после заминаваме колкото може по-бързо. Толкова се тревожа за Ейми. Не си въобразявам, че не изглежда добре. И въпреки че зная, че си измислям, нямам търпение да се махнем. Нямаш нищо против, нали, Кейти?

След тези думи правеха всичко набързо. Кейти се чувстваше като че ли е попаднала в циклон. Тичаха от една забележителност към друга, като междувременно купуваха много неща, на които не можеха да устоят, защото всичко беше толкова хубаво и толкова евтино. Кейти си взе ветрило от черупка на костенурка и една верижка за Роуз Ред, на която поръча да гравират монограма й; един коралов медальон за Елси; някакви мъниста за Дори; за баща си купи една красива вазичка от бронз, копие на една от помпейските антики.

— Колко е хубаво да имаш пари за харчене на такова място! — каза си тя с доволна въздишка, когато разгледа покупките си. — Как ми се иска да можех да купя десет пъти повече неща и да ги подаря на десет пъти повече хора. Колко мъдро постъпи татко! Не зная как винаги знае предварително как ще се почувстват хората и какво ще поискат!

Мисис Аш купи много неща за себе си и Ейми, както и подаръци за вкъщи. Всичко беше много приятно, като се изключи чувството за опасност, от което не можеха да се отърват и заради което се радваха, че си тръгват. Една поговорка гласи: „Виж Неапол и умри“; за съжаление тя се бе сбъднала за не един американски турист.

Освен за треската, се носеха слухове и за бандити, които вилнеели наоколо, което е типично за Неапол и околностите му. Говореха, че някаква група туристи пострадала на едно от възвишенията над Соренто. И въпреки че никой не знаеше какво точно им се е случило и никой не беше сигурен дали изобщо се е случило, мисис Аш и Кейти доста се притесниха, когато наближаваха Соренто. Пътят между Кастел Маре и Соренто е един от най-хубавите в целия свят. Той следва извивките на прелестния бряг, миля след миля. Прокаран е сред стръмните скали, с портокалови, лимонени и маслинови горички по височините под него, а в подножието му блести неаполският залив, лазурносин, осеян с живописни островчета, подобни на бижута.

Беше жалко, че мисис Аш и Кейти пропуснаха да видят толкова много красиви неща, но бяха прекалено изплашени, за да им се наслаждават. Опърпаният младеж, който караше каретата, изглеждаше доста подозрително и също можеше да е бандит. Плющеше силно с камшика и непрекъснато подсвиркваше на коня, дълго и пронизително. Мисис Аш беше сигурна, че така подава сигнали на бандата си, която се спотайва някъде из маслинените горички. Беше убедена, че го е видяла един-два пъти да прави знаци на разни мъже с престъпен вид, докато минаваха покрай тях; и си въобразяваше, че хората по пътя ги гледаха със съчувствие, все едно че са жертви, които отиват на екзекуция. Нейните страхове заразиха и Кейти и въпреки че си говореха, смееха се и се шегуваха, за да развеселят Ейми, всъщност трепереха от страх през целия път и бяха обзети от напълно излишни тревоги.

В крайна сметка стигнаха благополучно до Соренто, а кочияшът, който им изглеждаше толкова опасен, се оказа достопочтен млад мъж, който имаше да храни жена и семейство, и който смяташе паница спагети и чаша кисело червено вино за лукс. Той беше благодарен на малкия бакшиш от тридесет цента, с който можеше да си купи тези деликатеси. На следващия ден мисис Аш имаше силно главоболие от всичките тези страхове, но с Кейти си дадоха сметка, че са били много глупави, и решиха повече да не обръщат внимание на непроверени слухове, които им провалят удоволствието: доста разумно решение.

Хотелът им се намираше точно над морето. Под балкона на всекидневната им се спускаха отвесни скали, високи двадесетина метра, в чието подножие се разбиваха вълните. Спалните гледаха към градина с рози, зад която имаше портокалова горичка. Недалеч от хотела беше големият пролом, който почти разделя малкото градче Соренто на две и стига до морето. На Кейти не й омръзваше да гледа в това необикновено и красиво природно образувание, чиито стени, дълбоки шейсет метра, са покрити с лози, всякакви увивни растения и нежни папратови листа. Двете с Ейми се разхождаха по брега към Маса и се наслаждаваха на красивите островчета в залива, на кактусите и пищните южни цветя край пътя. Винаги се връщаха с портокалови цветове, които могат да се берат свободно, както ябълковите цветчета в овощните градини на Ню Инглънд през пролетта. Самите портокали бяха много кисели по това време на годината, но тъй като градинките бяха романтично място, на всички им се струваше, че портокалите са много сладки.

Два пъти ходиха до Помпей, който е недалеч от Соренто. Катериха се с магаре по хълмовете и успяха да зърнат в далечината Калабрийския бряг и храмовете в Пестум, блестящи на слънцето. На рождения ден на Кейти, който беше към края на януари, мисис Аш й каза сама да си избере подарък. Кейти си избра да отидат на остров Капри, който не бяха виждали. Денят беше прекрасен, вятърът и морето бяха много подходящи за плаване. Успяха да влязат в известната „Синя пещера“, в която може да се влиза само при определени атмосферни условия и ниво на водата. Качиха се на големите скали в края на острова и видяха останките на вилата, построена от злия император Тиберий, също и страшното място, известно като „Скока“, откъдето, както се говори, карал жертвите си да се хвърлят. Обядваха в един хотел и при залез-слънце отплаваха обратно. Пътуването на връщане беше почти най-приятното нещо от целия ден. Водата беше гладка, имаше пълнолуние. Луната беше по-голяма и по-ярка отколкото в Америка и като че ли топлеше. Лодкарите замахваха едновременно с греблата в ритъма на неаполитански песни. И когато носът на лодката заора в пясъка на пристанището в Соренто, Кейти въздъхна дълбоко със съжаление, че пътуването свършва и заяви, че това е най-хубавият подарък в живота й. По-хубав и от цветята на Ейми или медальончето от черупка на костенурка, което мисис Аш й подари, по-хубав даже от писмото, което получи от семейството си и което по щастлива случайност пристигна същата сутрин като едно прекрасно начало на деня.

Но всички хубави неща си имат край.

— Кейти — каза мисис Аш един следобед в началото на февруари, — току-що чух едни дами да си говорят в приемната, че в Рим има голям наплив. Карнавалът започва след по-малко от две седмици и всеки иска да е там по това време. Ако не побързаме, няма да можем да си вземем стаи.

— О, господи! — каза Кейти. — Много е неприятно, че не можем да бъдем на две места едновременно. Страшно ми се иска да видя Рим, но не мога да понеса идеята, че ще трябва да напусна Соренто. Беше много хубаво тук, нали?

Събраха си багажа за пореден път и тръгнаха към Рим, без да знаят какво ги очаква там.