Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти след това (7)

Седма глава
В пансиона

— Как мислиш, какво прави Кейти Кар в Европа? — попита Лили, докато стоеше на прозореца и наблюдаваше как трите фигури се отдалечават бавно по плажа. — Тя е последният човек, който съм предполагала, че ще срещна тук. Мислех, че е затворена в онова ужасно градче — как се казваше? — там, където живеят, до края на живота си.

— Признавам, че и аз съм доста изненадана — съгласи се мисис Пейдж. — Нямах представа, че баща й може да си позволи такова скъпо пътешествие.

— А и коя е тази жена с нея?

— Нямам представа, да ти кажа. Някоя нейна приятелка, западнячка, предполагам.

— Боже мой! Да бяха отседнали в някой друг хотел — каза Лили недоволно. — Защо не са отишли в „Ривоар“, например, или в някое от онези хотелчета в края на плажа, нямаше да ни се налага да ги виждаме. Даже нямаше да разберем, че са в града! Много е досадно да се натъкваш на хора, които не искаш да виждаш, а когато са и роднини е още по-зле. Опасявам се, че Кейти няма да се отлепи от нас.

— О, мила, не се притеснявай за това! Ще й дадем да разбере, че предпочитаме да не ни досажда и няма да имаме проблеми. Но сме длъжни да се държим учтиво с нея. Все пак баща й ми е братовчед.

— Това е най-трагичното! Е, едно ще ти кажа — няма да я влача със себе си като ходя на фрегатите — каза Лили твърдо. — Нямам намерение да натрапвам на лейтенант Уъртингтън някаква братовчедка от провинцията и да си провалям удоволствието. Така че те предупреждавам, мамо, имай го предвид.

— Разбира се, скъпа, права си. Би било много жалко да провалим пътешествието ти до Ница, при положение че флотът е тук и онзи симпатичен мистър Уъртингтън е тъй внимателен.

Без изобщо да подозира за тези планове, целящи да я отблъснат, Кейти се върна в хотела обзета от приятни мисли. Най-накрая Европа й показваше най-хубавото от себе си. А Ница й изглеждаше най-привлекателното кътче на света.

Един човек ги чакаше в хотела — висок, загорял от слънцето, привлекателен мъж в униформа, с красиви кафяви очи, които блестяха под бялата му шапка. Щом го видя. Ейми се втурна към него с развети къдрици, а мисис Аш възкликна от радост. Това беше Нед Уъртингтън, единственият брат на мисис Аш, когото тя не беше виждала от две години и половина. Можете да се представите колко голяма беше радостта й от срещата.

— Значи си получил писмото ми? — каза тя, след като първоначалното вълнение попремина и тя го представи на Кейти.

— Писмо? Не. Написала си ми писмо?

— Да. До Вилфранш.

— До кораба? Ще пристигне едва утре. Като по чудо научих, че си тук. Дойдох да се обадя на едни приятели, които са отседнали малко по-надолу до плажа, и като надникнах в списъка на посетителите, както правя обикновено, видях вашите имена. Тъй като носачът не можа да ми обясни накъде точно сте тръгнали, ви изчаках да се върнете.

— Ние бяхме в една прекрасна стара сграда, Швейцарския пансион, наехме си стаи там.

— Швейцарския пансион? Именно там щях да се обаждам. Познавам едни хора, които също са отседнали там. Приятно място е. Радвам се, че ще отседнете там, Поли. Какъв късмет, че корабите са тук точно сега. Ще можем да се виждаме всеки ден.

— Но, Нед, нали няма да си тръгваш веднага? Ще останеш да вечеряш с нас, нали? — подкани го сестра му, когато той понечи да си сложи шапката.

— Бих искал, но не мога тази вечер, Поли. Нали разбираш, поех ангажимент да изведа едни дами на разходка, ще ме чакат. Нямах представа, че ще сте тук, иначе нямаше да се уговарям — извини се той. — Утре ще дойда рано и ще съм на ваше разположение да правим каквото пожелаете.

— Добре, мили братко. Ще те очакваме. — Щом той си тръгна, тя каза: — Кейти, кажи, не е ли много мил?

— Да, наистина — каза Кейти, която наблюдава краткия разговор с интерес. — Има красиво лице, а и е толкова привързан към вас!

— О, да, много. По-голяма съм от него със седем години, но винаги сме се разбирали много добре. Братята и сестрите обикновено не са така близки, нали знаеш — или може би не знаеш, понеже в твоето семейство всички много се обичате.

— Да, наистина — каза Кейти с радостна усмивка. — Няма други като Кловър и Елси, освен може би Джони, Дори и Фил — добави тя със смях.

Рано на следващата сутрин се преместиха в Швейцарския пансион. Мисис Пейдж и Лили не се появиха да ги поздравят. Кейти по-скоро се зарадва, че стана така, тъй като искаше да се настани без никой да я безпокои. Имаше нещо много успокояващо в мисълта, че ще останат в този пансион за цял месец и поради това си заслужаваше усилията да направи стаята си красива и уютна. Мисис Аш разопакова своя багаж и този на Ейми, а в това време Кейти, която имаше особен талант за подреждане на стаи, се зае с всекидневната, размести мебелите, подреди на бюрата тефтерите и малкото книги, които носеха, закачи на стените картичките, които си бяха донесли от Оксфорд и Лондон и завърза завеските, за да влиза светлина. След това излезе в малката градинка и се върна с една дълга клонка от вечнозелените храсти, която постави на камината, и букетче шибои, които натопи в единствената вазичка, която имаха. Камериерката, по нейна поръчка, накладе огън от дърва, в който щяха да пуснат и шишарки. Когато всичко беше готово, Кейти повика мисис Аш да каже мнението си.

— Прекрасно е — каза тя и седна в едно огромно кадифено кресло, което Кейти беше придърпала до прозореца, който гледаше към морето. — Не съм виждала нищо по-приятно, откакто напуснахме дома. Ти си вълшебница, Кейти, не зная какво щях да правя без теб. Толкова се радвам, че те взех! А сега, моля те, иди да разопаковаш твоите неща и се нагласи добре за закуската. Откакто пристигнахме, изглеждаме доста умърлушени. Видях колко надменно се държаха онези братовчедки, като ни видяха с овехтелите ни пътни дрехи вчера. Да се опитаме днес да направим по-добро впечатление.

Слязоха на закуска, мисис Аш облечена с една от роклите, купени от Париж, а Кейти с красива рокля от масленозелен шевиот. Ейми сияеше от щастие, вървеше хваната за ръка с чичо си Нед, който току-що беше пристигнал. Малката Ейми му беше голяма любимка. Мисис Пейдж и Лили, които вече бяха седнали на една маса, положиха доста усилия да скрият колко неприятно са изненадани, че виждат младия господин в тази компания. За момент очите на Лили се разшириха в недоумение; след това се опомни, кимна колкото се може по-любезно на мисис Аш и Кейти и удостои лейтенант Уъртингтън с красива, срамежлива усмивка. После промърмори:

— Мамо, видя ли? Какво означава това?

— О, Нед, да не би да познаваш тези хора? — попита мисис Аш в този момент.

— А ти познаваш ли ги?

— Да, запознахме се вчера. Роднини са на мис Кар.

— Наистина ли? Не бих предположил, че имат някаква роднинска връзка. — При което мистър Уъртингтън нарочно погледна първо нежното, изящно хубаво лице на Лили и отмести поглед към Кейти, която, в интерес на истината, не можеше да се сравнява с братовчедка си.

„Има хубаво, мило лице — помисли си той, — и изглежда като дама, но що се отнася до красотата, между двете не може да става сравнение.“

Мисис Аш каза хладно:

— Така е, не си приличат ни най-малко; сигурно няма други две девойки, които да са толкова различни. — Мисис Аш не бе харесала Лили Пейдж още от самото начало.

Познанството на Кейти с младия офицер от флотата промени отношението на мисис Пейдж и Лили към нея. От този ден те се стараеха да общуват повече с нея, при това се опитваха да бъдат сърдечни.

— Искам да се видим, да си поговорим надълго и нашироко — каза Лили и хвана Кейти под ръка, докато излизаха от столовата. — Дали мога да те придружа сега, докато мама си поговори с мисис Аш? — С тази уговорка тя се озова в компанията на лейтенант Уъртингтън и тръгна между него и Кейти по коридора, след което тримата влязоха в малката всекидневна.

— О, колко е красиво! Подредила си веднага, щом си дошла, нали? Толкова е уютно, като истински дом. Иска ми се и ние да имахме гостна, но мама каза, че не си струва, тъй като ще останем тук за толкова кратко време. И какъв приятен балкон над морето! О, мистър Уъртингтън, погледнете!

Тя отвори широко прозореца и пристъпи навън, докато говореше. След кратко колебание мистър Уъртингтън я последва. Кейти спря, несигурна. Трудно щяха да се съберат тримата на балкончето, а от друга страна не искаше да страни от тях. Но Лили й беше обърнала гръб и говореше нещо с тих глас. Не беше нищо особено, обичайните приказки, но изглеждаше като че ли е нещо поверително. Кейти, след като почака малко, се оттегли на диванчето и се върна към заниманията си, като от време на време вземаше участие в разговора, който мисис Аш водеше с братовчедката Оливия. Кейти нямаше нищо против невъзпитаното държание на Лили, нито пък беше изненадана от това. Но мисис Аш не беше толкова търпелива.

— Не е ли много влажно там, Нед? — извика тя на брат си. — Наметни моя шал на раменете на мис Пейдж.

— О, изобщо не е влажно! — каза Лили, която схвана намека. — Благодаря ви, че сте така загрижена, но аз тъкмо влизах. — Тя седна до Кейти и започна да й задава разни въпроси доста вяло.

— Кога тръгнахте, как са всички в семейството?

— Всички са добре, благодаря. Тръгнахме с параход от Бостън на 14-ти октомври. Преди това бях на гости на Роуз Ред за два дни — помниш ли я? Вече се е омъжила, има си чудна къщичка и прекрасно бебе!

— Да, чух, че се е омъжила. Не е било много добра партия за дъщерята на мистър Рединг, нали? Никога не съм си мислила, че ще се задоволи с нещо по-долу от конгресмен или дипломат.

— Роуз не е толкова амбициозна, мисля, а и ми се стори много щастлива — каза Кейти изчервена.

— О, няма нужда да се палиш толкова в нейна защита! Ти и Кловър винаги сте обожавали Роуз Ред, зная, но така и не успях да разбера какво толкова вълнуващо намирате у нея. Никога не е имала никакъв стил и винаги се е държала с мен колкото може по-грубо.

— Може да не те е харесвала много, но съм сигурна, че никога не е била груба — каза Кейти смело.

— Е, няма да се караме за нея и за отминали неща. Кажи ми къде бяхте, къде ще ходите? Дълго ли ще си в Европа?

Кейти се зарадва, че смениха темата, охотно заговори за пътешествието и двете започнаха да обсъждат видените забележителности. Лили беше в Европа почти от година и беше видяла „почти всичко“, както самата се изрази. Двете с майка й бяха прекарали предишната зима в Италия, бяха прескочили до Русия, преминали Швейцария, целия Тирол, Франция, Германия, а скоро щели да отидат в Испания. За накрая беше оставен Париж, където щяха да напазаруват и да се приготвят да се завърнат у дома през пролетта.

— Ти какво прави, докато беше в Париж, Кейти?

— Ходихме три пъти в Лувъра, както и във Версай — каза Кейти, като нарочно се направи, че не разбира въпроса й.

— О, нямах предвид такива глупости! Искам да кажа, рокли. Какво си купи?

— Един костюм от син плат.

— О, но това е нищо!

Пазаруването заемаше голяма част от спомените на Лили от Европа. Спомняше си градовете не заради красотата или историческите забележителности, или заради произведенията на изкуството, които можеха да се видят там, а според това, което си беше купила.

— О, онзи прекрасен площад, „Пиаца ди Спания“^[1]! — казваше тя. — Оттам си купих огърлицата в стил рококо, най-хубавото нещо, което някога си виждала, Кейти. — Или: — Прага — о, да! Мама си купи от там най-красивата верижка на света, старинна, от сребро, а на нея висяха всевъзможни неща — кутийки за игли и часовници и шишенца за парфюм, с прелестни гравюри по тях. — Или пък: — Берлин ни се стори отвратителен; но там кехлибарът е най-добър и най-евтин — имаше дълги нанизи с кехлибарени мъниста — най-големите, които съм виждала, имаше и в по-бледожълто, един наниз беше сто франка. Трябва да си купиш, Кейти.

Горката Лили! За нея Европа не беше нищо друго освен скъпи вещи. Беше си накупила толкова неща, че щяха да й трябват доста куфари, за да ги занесе вкъщи, но нямаше почти нищо от багажа, който не се слага в куфари. Умът й беше ленив, а сърцето — пусто, както винаги. Красотата, величието и патосът на изкуството, историята и природата бяха невидими за нейните очи.

Животът в Швейцарския пансион вървеше спокойно. Всяка сутрин, още щом си отвореше очите, Кейти изтичваше до прозореца с надеждата да зърне Корсика. Тя откри, че този загадъчен остров се вижда от Ница почти всяка сутрин призори, но щом слънцето изгрееше, той изчезваше в маранята. Хълмистите очертания на острова на границата между морето и небето събуждаха въображението й. Имаше чувството, че всяка сутрин имаше уговорена среща с острова. След като Корсика се забулеше в мъгли и изчезнеше от погледа й, тя се обличаше бързо и се заемаше да подреди всекидневната преди да сервират кафето и кифличките. Мисис Аш винаги заварваше камината запалена, закуската сервирана до нея и приветливото, спокойно лице на Кейти, готова да я поздрави, щом се покаже от спалнята. Удоволствието от такава закуска беше добро начало за деня.

Следваха разходки и уроци по френски, след това излежаване на плажа, където Кейти пишеше писма до семейството си, а Ейми си играеше на пясъка. По обяд обикновено се появяваше лейтенант Нед и се правеха планове за забавления. Мисис Аш пренебрегваше очевидното му увлечение по Лили Пейдж и разпределяше времето му както намери за добре. Младият Уъртингтън имаше големи симпатии към хубавата Лили. Въпреки това беше привързан към сестра си и имаше навика да се съгласява с нея, затова приемаше нейните желания без възражения. Четиримата минаваха с файтон през красивите възвишения около Ница и на север и продължаваха към Симиер или Вал дьо Сен Андре или пък надолу по брега към Вантимилия. Той ги придружаваше до Монте Карло и Мантон и когато отиваха на големите военни кораби. Те бяха пуснали котва в един залив, който, с небесносиния си цвят, приличаше на огромен сапфир.

Мисис Пейдж и дъщеря й неведнъж се присъединяваха на тези разходки. Но имаше нещо в повелителното отношение на мисис Аш към брат й, което безкрайно дразнеше Лили. Преди пристигането на мисис Аш тя смяташе лейтенант Уъртингтън за своя собственост.

— Иска ми се тази мисис Аш да си беше стояла у дома. Всичко проваля. Мистър Уъртингтън се държеше много по-мило, преди тя да дойде. Струва ми се, че крои планове да го накара да се влюби в Кейти, но греши, тъй като очевидно тя не му харесва.

— Кейти е мило момиче — отвърна майка й, — но не би се харесала на един приятен млад човек. Не ми се вярва самата тя да цели подобно нещо. Няма защо да се страхуваш, Лили.

— Не се страхувам — намуси се Лили, — само че това е много досадно!

Мисис Пейдж беше напълно права. На Кейти изобщо не й хрумваше подобно нещо. Харесваше милите обноски на Нед Уъртингтън. Честно казано, мислеше, че е красив и особено се възхищаваше на почтителността, с която се отнасяше към мисис Аш и чудесното му държание към Ейми. Що се отнася до нея, даваше си сметка, че почти не я забелязва, освен доколкото доброто му възпитание изискваше да се държи любезно с приятелките на сестра му, но това не я притесняваше особено. Умът й беше зает с толкова много интересни неща, планове, идеи. Нямаше навика да бъде обект на обожание и не страдаше от проблемите на пренебрегната хубавица. Ако лейтенант Уъртингтън я заговореше, тя му отговаряше искрено и свободно, ако не й говореше, тя се занимаваше с нещо друго. И в двата случая нищо не смущаваше нито чувствата, нито държанието й и не се чувстваше неловко, както обикновено се чувстват момичетата, чиято суета е наранена, а очакванията им не са се сбъднали.

Към края на декември офицерите от флагманския кораб организираха бал, който беше най-голямото събитие за гражданите на Ница. Между всички американски момичета, които бяха дошли, Лили Пейдж безспорно беше най-хубавата. Беше облечена в рокля от бяла дантела, на шията, ръцете и в косите й имаше тюркоази; около нея имаше толкова кавалери, че тя се чудеше какво да прави с тях. Поднесоха й толкова много букети, че не можеше да ги носи, а комплиментите, които получи, биха замаяли всяко момиче. При този триумф я обзе едно отмъстително чувство, което се бе породило у нея напоследък, защото вече не се радваше на предишното внимание на лейтенант Уъртингтън. Затова реши да се държи пренебрежително към него тази вечер. Когато той я покани на танц, тя каза, че вече има три други предложения; направи се, че не го чува, когато той я покани на разходка; извърна се студено, когато той се опита да я заговори, и изглеждаше много заета с другите кавалери, от флотата и други военни, които се тълпяха около нея.

Изненадан и засегнат, Нед Уъртингтън се обърна към Кейти. Тя не танцуваше, както откровено си призна, а и беше доста невзрачно облечена в рокля от перленосива коприна. Тя беше най-хубавата й рокля от миналата зима в Бърнет, с няколко червени розички по бялата дантела на деколтето и още една в ръката си, всичките поднесени от малката Ейми. Но имаше приятно и ведро изражение и то успокои смутения Нед. Той й подаде ръка да се разходят по палубата.

В началото не говореха много. На Кейти й доставяше удоволствие да крачат нагоре-надолу тихичко и да се наслаждават на великолепната гледка — лунната светлина над залива, дълбоките, полюшващи се отражения на тъмните корпуси и тънките мачти, приказните цветни светлини от фенерите, танцуващите хора.

— Обичате ли такива неща? — попита той внезапно.

— Кои неща имате предвид?

— О, тези танци — жигата, валсът, забавленията!

— Не мога да танцувам жига, но ми е приятно да гледам — отговори тя весело. — Не съм виждала нищо по-хубаво през живота си.

Веселият й глас и спокойното й лице разсеяха раздразнението му.

— Вярвам ви — каза той, — но все пак, ако не го сметнете за грубо, бих казал, че на повечето момичета би им било скучно, ако бяха като вас — искам да кажа, ако не танцуват и ако никой не ги забавлява.

— Но всичко, което става тук, ми е забавно — извика Кейти. — Не мога да разбера защо си мислите, че може да ми е скучно. Аз се включвам във всичко това, не виждате ли — получавам своя дял… О, колко съм глупава, не мога да ви го обясня!

— Напротив, можете. Разбирам ви отлично. Само че това мнение е толкова различно от това, което обикновено си мислят момичетата. (Под момичетата имаше предвид Лили!) Моля ви, не ме смятайте за груб.

— Съвсем не сте груб, но нека не говорим повече за мен. Погледнете светлините между сенките на мачтите във водата. Как трептят! Мисля, че това е най-хубавото нещо, което някога съм виждала. И колко е топло! Не мога да повярвам, че е декември и Коледа е толкова близо.

— Поли как смята да празнува Коледа? Решихте ли?

— Ейми организира празненство около коледната елха за куклите си, ще дойдат още две кукли. Тази сутрин бяхме на пазар, купихме разни неща за елхичката — мънички играчки и свещички за деца. Което ме подсеща, мислите ли, че тук могат да се намерят елхови клонки за украса?

— Защо не? Има доста зеленина наоколо.

— Именно. Тук всичко е като през лятото и е толкова необичайно Коледа да е при такова време. Но ми се иска да украся всекидневната с клонки.

— Ще видя какво мога да уредя и ще ви изпратя един наръч.

Не зная защо този разговор направи силно впечатление на лейтенант Уъртингтън и не му излизаше от ума.

— „Но нека не говорим повече за мен“ — повтори си той по-късно, когато се прибра в каютата си. — Чудя се колко ли време Лили може да говори за себе си, докато й хрумне да отклони темата от собствената си личност. — Едно момиче не прави добро впечатление, ако непрекъснато говори за себе си. Опитът на Лили да накаже своя обожател не постигна целта си.

На следващия ден, следобед, Кейти седеше на любимото си място — плажа — и пишеше дългото, ежеседмично писмо до семейството си в Бърнет.

Ница, 22 декември

Скъпи татко, скъпо семейство,

Двамата с Ейми седим на старата ми лилава пелерина, постлана на пясъка на същото място, на което беше, когато ви писах предишния път. Играем на една игра: аз съм магьосница, а тя е малко момиченце. Една друга магьосница — която в момента не е тук на пелерината — е омагьосала момиченцето; аз й казвам различни начини, чрез които да се избави от магията. Сега трябва да намери двадесет и четири обли червени камъчета, и ако не успее, ще се превърне в сова. Когато започнахме да играем, аз бях лошата магьосница, но Ейми не беше съгласна, защото аз съм била „толкова добричка“, затова разменихме ролите. Само да можехте да видите как светят красивите й сиви очички, когато играем тази детинска игра. Тя така се вживява, че почти вярва на магиите. „Но защо трябва да се превръщам в сова!“ — казва тя със силно разтревожен поглед.

Само като си помисля, че вие треперите, а отвън може би се е извила снежна буря или пък децата се пързалят с шейни! Приисква ми се и вие да сте тук, на лилавата пелерина с Ейми и да седите тук през целия топъл приятен следобед, близо до вълните, които галят синевата на най-синьото море на света! Има място за всички вас. Почти никой не идва в този край на плажа и ако сте послушни, ще ви позволим да играете с нас.

Дните тук преминават много приятно. Ница е пълна с хора, сред които се срещат много приятни личности. Тук, в Швейцарския пансион, не виждаме много американци. Повечето наематели са германци и австрийци, има и малко французи. (Ейми е намерила двадесет и четири камъчета и няма да се превърне в сова. Сега задачата й е да ги хвърля едно по едно в морето. Всяко трябва да докосне водата, иначе ще се превърне в захарно петле. Тя не знае какво точно е захарно петле, затова внимава още повече как хвърля.) Но, както казвах, нашето апартаментче в кръглата кула е отделено от останалата част от пансиона и е все едно че си имаме собствена къща. Приемната е много слънчева и приятна. Имаме две диванчета, квадратна маса, кръгла маса, някакъв шкаф с полички за украшения и други джунджурии, две кресла, два стола, една лампа, която си е наша и един стенен часовник. Има и възглавничка на едното канапе. Така че бихте се чувствали много удобно! Закачили сме всичките си снимки на стената, включително тези на татко и Клови, и онази смешна снимка на Фил и Джони, на която двамата си правят физиономии, и три красиви японски рисунки върху муселин, които Роуз Ред ми беше сложила в куфара — придават цвят на стената. Има и малко есенни листа; и винаги имаме цветя, а сутрин и вечер палим камината.

В момента Ейми събира петдесет кремави камъчета, които после трябва да зарови в една дупка. В противен случай ще се превърне в електрическа змиорка. Тази задача е особено трудна, защото някои от камъчетата много й харесват. Чувам я как им говори: „Теб не мога да те погреба“.

Но да си продължа мисълта — правим си весели закуски във всекидневната. Пием кафе и хапваме кифлички, които ни сервира един смешен, намусен, беззъб гарсон^[2], който говори на патоа^[3], така че почти нищо не му разбираме. Преди няколко дни ми каза, че е гарсон от четиридесет и шест години: доста дълго юношество, не мислите ли?

Компанията, с която закусваме, е много забавна. Братовчедката Оливия и Лили се държат прекрасно с мен; тъй като пътувам с мисис Аш, а мисис Аш е сестрата на лейтенант Уъртингтън, а лейтенант Уъртингтън е обожател на Лили и те много го харесват. Всъщност, Лили ми довери, че са почти сгодени, но не съм съвсем сигурна или сигурно не съм я разбрала добре; а се опасявам, че ако се окаже истина, милата Поли съвсем няма да остане очарована. Тя трудно прикрива антипатията си към Лили и непрекъснато прави любезни, но презрителни забележки по неин адрес. Непрекъснато се притеснявам Лили да не се обиди, но тя като че ли не забелязва нищо. Братовчедката Оливия изглежда много добре. Направо засенчва руската контеса, която седи до нея и която е толкова старомодна и мълчалива, като че ли идва от Ейкрън или Бингхемптън, или някое друго място, където никой не е чувал за контеси. Има двама много очарователни и възпитани австрийци. Единият, който седи по-близо до мен, е кандидат на докторските науки по право и говори гладко осем езика. Учи английски едва от шест седмици, но се справя чудесно. Говори го два пъти по-добре отколкото аз говоря френски.

На долния етаж има една жена, която много обича да клюкарства. От време на време я срещам в градината и тя ми разказва всевъзможни романтични истории за наемателите. Една французойка е болна от туберкулоза и вехне от мъка, защото се скарала с любовника си, който бил контрабандист; а съдържателната на хотела, която е млада и красива, омъжена за възрастния съдържател само от няколко месеца, също си има история. Забравила съм някои подробности, но се разправяше за лошия й баща, за някакъв неин обожател, за чаша отрова и сега бедничката искала да е на мястото на клетата Алфонсин и да умре от туберкулоза. Въпреки това изглежда доста охранена и румена, често я виждам нагиздена в най-хубавата й рокля, с римски шал и бижута, застанала на входа, „придавайки красив вид на пансиона в очите на минувачите“. Така че въпреки че е нещастна, жената има чувство за отговорност.

Ейми вече зарови камъчетата и каза, че й е омръзнало да си играем на магьосници. Сега седи, облегнала главица на рамото ми и се прави, че си учи френския глагол за утре, но в действителност ме разпитва за рязане на глави — една тема, която изключително много я вълнува откакто посетихме Кулата. „Хората веднага ли умират? — пита ме Ейми. — Не остават ли живи поне една минута, не се ли чувстват ужасно през тази минута?“ Тя смята, че изтича доста кръв, защото имаше много слама около дръвника на картичката с екзекуцията на лейди Джейн Грей, която красеше стената ни в Париж. Общо взето се радвам, че едно пухкаво, бяло кученце дойде към нас и й отвлече вниманието.

Като споменах Париж, си припомних мъглата, в която беше обвит градът. О, колко е приятно слънцето след няколкото мрачни седмици! Никога няма да забравя как изглеждаше Средиземно море, когато го зърнахме за пръв път — такъв хубав син цвят! Започва да се смрачава и особената хладина, която се крие зад тези топли следобеди, започва да се усеща. Ейми получила съобщение, написано на едно мистериозно камъче…

В този момент Кейти спря да пише, защото чу стъпки зад себе си.

— Добър ден! — каза някой. — Поли ме прати да ви взема с Ейми. Каза, че захладнявало вече.

— Тъкмо тръгвахме — каза Кейти и започна да събира листите си.

Нед Уъртингтън седна на пелерината до нея. На небето, в далечината, се появи стоманеносива ивица, до нея лилава и после ярка синева с всевъзможни оттенъци, която се разтапяше в пяната на вълните.

— Вижте чайката — каза той, — как се спуска стремглаво, като че ли е решила да отиде чак до Китай!

— Хоторн нарича полските чучулиги „малки влечуги“ — отвърна Кейти. — На мен чайките ми приличат на пораснали влечуги.

— Тръгвате ли? — каза лейтенант Уъртингтън изненадано, когато тя стана.

— Нали казахте, че Поли иска да се прибираме?

— Ами, да, но е прекалено хубаво, за да се прибираме, не мислите ли? О, между другото, мис Кар, днес ви поръчах клонки! Ще ги получите на Бъдни вечер. Това устройва ли ви?

— Напълно, много сме ви задължени. — Тя се обърна да погледне още веднъж морето и, без Нед Уъртингтън да я види, каза без глас „лека нощ“. Кейти чувстваше, че със Средиземно море вече са много добри приятели.

Обещаните клонки пристигнаха следобеда преди Бъдни вечер — цял сноп лаврови клонки, клонки от вечнозелен храст, джел, чимшир, портокалови и лимонени клонки, по които имаше зрели плодове, бръшлянови клонки, които бяха дълги с метри, мента, цели клони от акация, обсипани с жълти цветчета. Човекът се извини, че е донесъл толкова малко. Господинът бил поръчал клонки за два франка, каза той, но повече не можел да носи. Щял да донесе още, ако младата дама пожелаела. Но Кейти възкликна от радост при това изобилие и каза, че не иска други. Човекът си тръгна и нашите три приятелки се заеха да превърнат малката всекидневна в приказна градина. Около всяка снимка и картичка закачиха бръшлян, от двете страни на прозорците закачиха дълги гирлянди, а камината и касите на вратите се отрупаха с листа и цветове. С клонките пристигна и една огромна кутия, пълна с цветя, затова из цялата стая имаше свежи рози, хелиотропи и карамфили, виолетки, иглики, алпийски иглики с кафяви листенца, великденчета. Имаше всякакви цветя, от всички сезони, които дружно направиха Коледата прекрасна и обърнаха зимата в малката всекидневна с главата надолу.

Мейбъл и Мария Матилда, с двете си кукли — гости, седяха сериозно на масата, в полите на своите малки господарки. Кейти си сложи една престилка и една импровизирана готварска шапка, заговори много бързо с ирландски акцент и им сервира кифлички с какао, малинов конфитюр и вкусни бадемови кексчета. Ставаше все по-весело, когато дойде лейтенант Уъртингтън, с купища подаръци за коледната елха и улови Кейти точно когато казваше със силен акцент:

— Ох, наистина, мис Ейми, тази вечер няма да получите повече кейк. Изядохте вече четири парчета, бедната ви майчица се чуди какво да ви прави с тази ваша лакомия.

— О, мис Кейти, поговорете още малко на ирландски! — извикаха децата.

— Разбира се, че ще ви говоря на ирландски, той ми е родният език, аз друг не зная — каза Кейти. В този момент зърна новодошлия и спря мигновено, като се засмя изчервена.

— Заповядайте, мистър Уъртингтън — каза тя, — ние тъкмо вечеряхме, както виждате, а аз се правя на сервитьорка.

— О, вуйчо Нед, моля те, иди си — замоли го Ейми, — иначе Кейти ще се държи любезно и няма да говори на ирландски!

— Наистина, по-добре не говори за любезност, след като гониш така този джентълмен! — каза сервитьорката с ирландски акцент. След което си свали шапката и развърза престилката си. — А сега да видим коледната елха.

Елхичката беше много малка, на нея освен малките играчки и детските свещички в последния момент бяха добавени разни подаръци. Корабът „Начиточес“ наскоро се бе върнал от Леванта^[4] и за Ейми и мисис Аш имаше прелестни източни дрехи: турски чехлички, целите в златни бродерии; хавлиени кърпи, с богато украсени краища с коприна и ламе — примери за красивото изобилие на Изтока, което омагьосва западния посетител и изпразва джобовете му. Между предметите, които лейтенант Уъртингтън наричаше „моята плячка“, имаше едно красиво ножче от ахат и сребро, предназначено за Кейти. Мисис Аш й подари най-красивото нещо, което момичето беше виждало сред инкрустираните предмети, с които Ница се славеше — едно огледало с поставка и малки капаци. Прекараха чудесно Бъдни вечер, много по-различно, отколкото у дома.

На следващата сутрин Кейти седеше на пясъка след службата в Английската църква и довършваше писмото до семейството си, слънцето топлеше страните й, а ароматният вятър беше нежен като през юни.

Няколко дни след тази весела Коледа си тръгнаха от Ница. Всички отпътуваха с неохота и Ейми се разплака, че трябва да тръгват.

— Ако останем тук, докато стане време да се прибираме вкъщи, изобщо няма да ми е тъжно за дома — заяви тя.

— Но ще е жалко да не видим Италия! — каза майка й. — Помисли си за Неапол, Рим, Венеция!

— Не искам да си мисля за тях. Имам чувството, че уча урок по география.

— Ейми, скъпа, грешиш.

— Напротив — права съм; просто не искам да си тръгвам от Ница.

— Трябва да си учиш уроците по география малко по малко — предложи Кейти, — а и е много по-хубаво да учиш така, отколкото от учебник. — Но въпреки че говореше с ведър тон, Кейти също не искаше да си тръгва.

— О, това е просто мързел — каза си тя. — В Ница беше толкова хубаво, че направо съм се разглезила.

За тяхно успокоение пътуваха по крайбрежния път до Сан Ремо, вместо с влак до Генуа, както правят повечето пътници в наши дни. Тръгнаха си от Швейцарския пансион рано, в една прекрасна утрин, приятна като през месец юни, но с малко хладина във въздуха, което я правеше още по-приятна. Средиземно море беше добило тъмен виолетово-син цвят, като че ли върху водата бе разцъфнало цвете. Небето беше с цвят на тюркоаз, извивките на брега светеха като бижута под златната светлина. Каретата, която криволичеше по пътя, прокаран по скалите, като че ли пътуваше от земята към рая. Отдолу беше морето, отгоре — планинските върхове, а помежду им имаше мека зеленина. Пътуването беше като сън, в който се редуваха магии и невероятни изненади. А когато се настаниха в един странен хотел в Сан Ремо и Кейти зърна между палмите Корсика, която за пръв път се виждаше посред бял ден съвсем ясно, тя призна, че колкото и да обича Ница, тя не е най-красивото място в Европа. Тя усети как хоризонтът пред очите й се разширява и се появява странното желание да погледне отвъд него.

На следващия ден отидоха до Генуа. Настаниха се трите заедно в един хотел, който някога е бил дворецът на архиепископа. Попаднаха в една огромна стая, която беше толкова голяма и на височина, и на ширина, че трите легла, покрити с балдахини и подредени зад един параван от резбовано дърво, се губеха в това голямо помещение. Имаше поне четири канапета и осем кресла, както и два огромни гардероба, но, както отбеляза Кейти, можеха да се внесат и няколко рояла и дори така стаята нямаше да изглежда претъпкана. От едната страна на хотела беше пристанището на Генуа, пълно с кораби от всички части на света, на които се вееха знамената на десетина различни държави. От другата страна се виждаше великолепният стар град, в който се издигаха църкви, дворци и градини. В по-близката част имаше равни улици, на които блестяха витрините на бижутерските магазини.

Докато те се разхождаха и гледаха с възхищение красотите на Генуа, Лили Пейдж казваше в Швейцарския пансион:

— Толкова се радвам, че Кейти и онази мисис Аш си отидоха! Откакто дойдоха, всичко тръгна наопаки. Лейтенант Уъртингтън се държи ужасно хладно и глупаво, много по-различно от преди. Но след като се отървахме от тях, всичко ще си дойде на мястото.

— Не мисля, че Кейти е виновна — каза мисис Пейдж. — Мисля, че изобщо не се опитваше да му привлече вниманието.

— О, Кейти е лукава! — отговори Лили отмъстително. — Винаги изглежда безобидна, но получава това, което иска. Сигурно си мисли, че не видях как го задържа долу на плажа онзи ден, когато той идваше да ни види. Направи го от злоба, искаше да ме ядоса. Сигурна съм.

— Виж, скъпа, тя вече си тръгна, вече няма какво да те притеснява — успокои я майка й. — Стига си се цупила, Лили, недей да бърчиш чело. Ще ти се появят бръчки.

— Да, тръгна си — сопна се Лили. — Те тръгнаха на изток, а ние ще тръгнем на запад, така че едва ли ще я срещнем пак, за което безкрайно се радвам.