Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти след това (4)

Четвърта глава
На „Спартак“

Кейти не стоя дълго с халата и шапката, тъй като насрещният вятър така блъскаше и клатеше парахода „Спартак“, че всички неопитни пасажери се натръшкаха по леглата си. Мисис Аш и Ейми бяха едни от първите жертви на морската болест. След като им помогна да се настанят в каютата, Кейти усети, че й се вие свят и не й е добре; не можеше да се държи повече на крака и се оттегли в своята каюта.

През нощта вятърът се усили и параходът се заклати още по-неприятно. „Спартак“ се славеше като страшна „въртележка“ и като че ли щеше да оправдае това си прозвище точно на това пътуване. Параходът се накланяше и на Кейти непрекъснато й се струваше, че едната страна потъва, потъва и тя, и не смееше да си поеме дъх от страх, че никога няма да се изправят. След това бавно, едва-едва, тръгваха нагоре и се накланяха в другата посока, докато наклонът на другата страна ставаше ужасяващ. Общо взето, Кейти предпочиташе нейната страна от парахода да е по-ниско; така беше по-лесно да се задържи на леглото, от което непрекъснато залиташе. Нощта й се струваше безкрайна, тъй като беше твърде изплашена, за да спи; задрямваше на пресекулки. Когато се зазори, тя погледна през малкото кръгло стъкло. Не се виждаше нищо друго, освен сивото небе, сивите бушуващи вълни, пяната и дъждът.

„О, боже, защо хората пътуват по море?“ — помисли си тя отчаяно. Искаше да стане и да види как е прекарала нощта мисис Аш, но само при опита да се надигне така й призля, че се строполи отново на възглавниците.

Стюардесата минаваше по каютите и предлагаше на пасажерите чай и препечени филийки, но дори мисълта за това ужасяваше Кейти. Стюардесата каза със силен английски акцент, че другата дама била „много болна, по-зле от вас, мис“, а „момиченцето на горното легло“ ставало все по-зле. Скоро Кейти чу шум, който потвърди думите на стюардесата. Когато притъпените й сетива леко се оправиха, тя чу как Ейми плачеше жално в отсрещната каюта.

— Мразя да съм насред морето — хлипаше Ейми. — Не искам да стоя в този отвратителен стар кораб. Мамо! Мамо! Чуваш ли? Не искам да стоя в този кораб. Искам да се връщам! Кажи на капитана да ме закара обратно на сушата. Мамо, защо не ми отговаряш? О, лошо ми е, толкова съм нещастна!

При което последва още една поредица хлипания, но не се чуваше и звук от мисис Аш. Кейти подозираше, че тя е прекалено болна, за да проговори. Стана й много мъчно за клетата малка Ейми, която се бунтуваше на горното легло като животинче в клетка, но не можеше да й помогне. Можеше само да се предаде на собствените си неволи и да се надява, че някак си, някога, нещата ще се оправят — щяха или да стигнат до сушата, или да потънат на дъното и да се удавят, а в този момент не я беше грижа кое от двете щеше да се случи.

Вятърът се усили през деня; параходът се мяташе ужасяващо във водата. Кейти два пъти пада от леглото. После стюардесата влезе и й сложи някаква подвижна преграда, която я пазеше да не падне, но с нея Кейти се чувстваше като в детско креватче. От време на време чуваше как Ейми плаче и се сърди на майка си, явно и двете бяха много зле. Беше като в кошмар. „И на това му казват пътуване за удоволствие!“ — помисли си бедната Кейти.

През втората нощ се случи нещо смешно — или поне изглеждаше смешно, когато всичко свърши. Сред воя на вятъра, скърцането на гредите на кораба и пронизителния звук на корабното витло се чуха леки стъпчици до отворената й врата, които подскачаха в странен, неритмичен танц като взвод оловни войничета. Стъпките отекваха все по-близо и по-близо, Кейти отвори очи и видя една върволица ботуши и обувки с всякакви размери и форми, които хората явно бяха оставили пред вратите си, и които, подмятани от движенията на парахода, се бяха събрали пред каютата. Като че ли се бяха наговорили; наистина изглеждаха като живи, както подскачаха и потропваха едни до други и две по две; минаха през вратата и се доближиха до леглото на Кейти. Застояха се там няколко минути в своеобразен танц, после водещата обувка се завъртя на пета, като че ли да даде сигнал на другите и всички заподскачаха бавно отново към коридора, след което изчезнаха. „Беше точно като в приказките на Андерсен“, писа Кейти на Кловър след това. Тя ги чу как се изнизват от каютата, но така и не разбра как е завършила тяхната одисея и дали собствениците на обувките и ботушите са си намерили своя чифт.

Към сутринта вятърът утихна, морето се поуспокои и тя заспа. Когато се събуди, слънцето надничаше през облаците и тя се чувстваше по-добре.

Стюардесата отвори страничния прозорец, за да влезе чист въздух и помогна на Кейти да си измие лицето и да оправи заплетената си коса. След това й донесе една паничка с овесена каша и една триъгълна препечена филийка, при което Кейти откри, че апетитът й се е възвърнал и че отново може да се храни.

— Ето и едно писмо, мис, дойде за вас по пощата тази сутрин — каза милата стара стюардеса, извади един плик от джоба си и погледна пациентката си със задоволство.

— По пощата — извика Кейти с удивление, — но как е възможно!?

Тогава зърна почерка на Роуз на плика, разбра каква е работата и се усмихна на собствената си наивност. Стюардесата се оттегли и остави Кейти да се наслаждава на малката изненада.

Писмото не беше дълго, но беше напълно в стила на подателката. Роуз го беше илюстрирала с рисунки, на които Кейти беше изобразена просната на леглото, как отказва ужасена да отиде на вечеря, как гледа с копнеж назад в посоката, където би трябвало да са Съединените щати, как се подава от страничния прозорец с една кука, с надеждата да улови подводния кабел и да изпрати съобщение на семейството си веднага да дойде и да си я прибере вкъщи. Накрая имаше кратко „стихче“, на което Кейти дълго се смя, докато мисис Аш извика немощно през коридора и попита какво става.

На „Спартак“

Бушуваш, бушуваш, бушуваш,

зло море, нямаш пощада.

Нямам думи да изкажа

към теб безкрайната си омраза.

 

Добре е синчето на рибаря

на пясъка, залисано в игра.

Добре са си разумните хора,

които стоят си мирно у дома.

 

А този зъл параход

мята се, подскача, не спира.

У дома искам да се върна,

тук не ми се умира.

 

Бушуваш, бушуваш, бушуваш

и вече съм ни жива, ни умряла —

нямам сили, в морето върнах

и това, що на сушата бях изяла.

Смехът действа много ободряващо след безнадеждността на морската болест. Кейти успя да се облече, да нахлузи пантофите си и да отиде в отсрещната кабина при мисис Аш. Ейми най-накрая бе заспала и не трябваше да я будят, затова двете с мисис Аш си говориха шепнешком. Мисис Аш съвсем не беше оздравяла дотолкова, че да пие чай и да яде препечена филийка; тя се чувстваше ужасно.

— Ейми никога не е се държала така лошо — каза тя. — Вчера цял ден ми се сърдеше от горното легло, а аз не бях в състояние да кажа и думичка. Никога не съм я виждала толкова невъздържана! И беше много невъзпитано, че не дойдохме да те видим, клето дете! Но наистина не можех да вдигна глава.

— И аз не можех и се чувствах не по-малко виновна, че не се погрижих за вас — каза Кейти. — Е, за всички ни, надявам се, най-лошото мина. Корабът се клати много по-малко, а стюардесата каза, че ще се почувстваме много по-добре, щом излезем на палубата. Сега ще дойде да ми помогне аз да се кача, а когато Ейми се събуди, ще се облече и аз ще се грижа за нея, докато мисис Барет заведе вас.

— Не мисля, че мога да се облека — въздъхна клетата мисис Аш. — Чувствам се зле и мисля, че трябва просто да си лежа, докато стигнем до Ливърпул.

— О, не, наистина, госпожо — не трябва — намеси се стюардесата — мисис Барет, която се появи в този момент с купичка овесена каша в ръка. — Никога не позволявам на моите пациентки да лежат по леглата и минутка повече от необходимото. Винаги ги извеждам на палубата колкото се може по-скоро, за да подишат чист въздух. Това е най-доброто лекарство, госпожо, чистия въздух, наистина.

Стюардесите са всемогъщи на борда на кораб. Мисис Барет беше толкова убедителна, че беше невъзможно да й се възпротиви човек. Тя изведе Кейти на палубата. Сложи я на един стол, като внимателно уви краката й. След това отново слезе и след известно време се появи, придружена от един огромен, як стюард, който носеше бледата Ейми с такава лекота, все едно беше коте. Ейми нададе радостен вик щом видя Кейти и седна в скута й; двете се прегърнаха с въздишка на облекчение.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — каза тя и стисна силно Кейти. — О, беше ужасно! Никога не съм си мислела, че да отидеш до Европа означава да минеш през такива неща!

— Това е само началото. Ще преминем океана след няколко дни и чак тогава наистина ще разберем какво означава да отидеш до Европа. Но защо се държа така, Ейми, защо викаше и се караше на клетата си майка, тя беше болна? Чувах те чак в моята каюта.

— Така ли? Тогава защо не дойде при мен?

— Исках, но и аз бях болна, толкова болна, че не можех да помръдна. Защо се държа така лошо?

— И ти щеше да се разплачеш, и Джони също, ако беше заклещена в някое легло почти до тавана, от което не можеш да станеш, ако нямаше какво да ядеш и няма кой да ти донесе вода, когато си жадна. И мама не ми отговаряше, когато я виках.

— Не е можела да ти отговори, беше много зле — обясни Кейти. — Е, миличко, доста трудно ти е било. Надявам се да няма повече такива дни. Морето вече е много по-спокойно.

— Мейбъл изглежда много бледа, и тя беше болна — каза Ейми и погледна разтревожено куклата, която държеше. — Надявам се свежият въздух да й се отрази добре. Много мисля за клетата Мария Матилда, която е затворена в куфара. Чудя се дали е болна. Няма кой да я навести там долу.

— Казват, че в трюма не усещаш движението толкова силно — каза Кейти. — Сигурно нищо не е усетила. Боже мой, нещо мирише много хубаво! Как искам да ни донесат нещо за ядене.

В това време на палубата бяха излезли още доста пътници. Робърт, палубния стюард, обикаляше между тях с поднос в ръка и приемаше поръчки за обяд. Ейми и Кейти изведнъж усетиха, че страшно са изгладнели. По-късно, когато мисис Аш дойде на палубата, придружена от стюардесата, остана удивена, като ги видя да ядат с огромен апетит студен бифтек и печени картофи.

— Изпитанието свърши — каза им старият капитан. — От този момент нататък сте опитни мореплаватели.

И действително беше така. След тези два трудни дни на никого повече не му стана зле.

Ейми имаше невероятен апетит за храна и приказки. За да задоволи тези искания, Кейти измисли цяла океанска поредица, наречена „Историята на Вайълет и Ема“. Мислеше да я завърши, щом стигнат в Ливърпул, но в действителност поредицата стана доста по-дълга. Не по-малко уместно заглавие би било „Приключенията на две момиченца, които нямали никакви приключения“, защото нищо особено не се случваше нито на Ема, нито на Вайълет през цялата им дълга история. Ейми, обаче, намираше приказките за много хубави и никога не й омръзваше да слуша как попаднали в беда и се измъкнали от нея, как правели хубави обещания и после ги нарушавали, за коледните им подаръци и за сладкишите на рождените им дни, какво казали и как се чувствали. Първата глава от този не особено вълнуващ роман бе разказана в този първи следобед на палубата. Ейми искаше нова глава всеки ден и това беше неразделна част от забавленията й по време на пътуването.

На третата сутрин Кейти се събуди и се облече толкова рано, че се озова на палубата преди моряците да са свършили с почистването и търкането на палубата с пемза^[1]. Затова отиде на стълбата, която водеше към палубата и седна на най-горното стъпало. Зачака палубата да изсъхне достатъчно, за да може да се стъпва по нея. Тогава я видя капитанът и я заговори.

Капитан Брайс беше като морските капитани от книжките, които рядко се срещат в действителност. Той беше як, с прошарена коса, загорял от слънцето и много любезен. Имаше прямо лице със загрубяла кожа; очите му бяха сини и проницателни, те заблестяваха, когато беше весел. Маниерите му, въпреки че в тях проличаваше наставническият навик, бяха сдържани и приятни. На борда на кораба си той изключително много държеше на дисциплината. Никой моряк под неговото командване не би си позволил да оспорва заповедите му. Всички много го обичаха, харесваха го и се страхуваха от него по равно, защото знаеха, че той е най-добрият им приятел, ако някой се разболее или изпадне в беда.

Кейти и капитанът много се сближиха по време на дългия разговор. Капитанът имаше дъщеря на възрастта на Кейти и обичаше да говори за нея. Казвала се Луси и била неговата опора вкъщи. Майка й не била добре, а Бес и Нани били още малки, така че Луси трябвало да поеме командването и да поддържа всичко в отлично състояние, докато него го няма.

— Тя ще ме чака, когато параходът навлезе в пристанището — каза капитанът. — Имаме си сигнал, който означава „Всичко е наред“. Той е едно парче от хавлиена кърпа, провесено на определен прозорец и щом го видя, си казвам: „Слава богу! Още едно пътуване мина добре и всичко е наред“. Тъжна работа е човек да замине за двадесет и четири дневен курс, като остави у дома болна жена. Ако не беше Луси да се грижи за всичко, отдавна щях да зарежа тази служба.

— Да, чудесно е, че имате Луси; сигурно сте много спокоен, че можете да разчитате на нея — каза Кейти със съчувствие — силният глас на капитана потреперваше, докато говореше. Тя го попита какъв цвят са очите и косата на Луси, точно колко е висока, какво е учила, какви книги обича. От думите му личеше, че е много приятно момиче, и Кейти реши, че би било хубаво, ако я познава.

Палубата изсъхна бързо на свежия морски вятър и капитанът тъкмо бе настанил Кейти в шезлонга и завиваше с бащинско чувство краката й с одеялцето, когато мисис Барет, сияеща, се появи на стълбите.

— О, ето къде сте била, мис. Чудех се къде ли сте се дянала толкова рано. Изглеждате много по-добре, радвам се. Току-що пристигна колет за вас, мис, донесоха го с колетна служба.

— Какво! — извика Кейти. След което се разсмя на несъобразителността си и взе „колета“, адресиран с безпогрешния почерк на Роуз.

В него имаше една хубава малка книжка със зелени корици — „Стихове“ от Емерсън, с името на Кейти и надпис „Да се чете по море“ на титулния лист. Малкият подарък по вълшебен начин скъси дългото, мъгливо разстояние между кърмата на парахода и бостънския залив и така Кейти се почувства по-близо до семейството и приятелите си. Полуусмихната, полупросълзена, Кейти осъзна, че разстоянието не означава почти нищо, ако хората се обичат и че сърцата си имат свой телеграф, чиито съобщения винаги стигат до получателя и то бързо, както с истинските линии, които минават от континент до континент.

По-късно същата сутрин Кейти отиваше до каютата си да вземе нещо, когато през отворената врата зърна една бледа женица с уморен вид, която лежеше на кушетка в каютата си с бебе на ръце и едно малко момиченце, седнало неподвижно в краката й, скръстило малките си ръчички в скута си. Момиченцето изглеждаше на не повече от четири години. Светлата й, гъста коса беше сплетена на две плитки. Кейти се приближи и момиченцето вдигна тъжните си сини очи. Въпреки че то не каза нищо, в очите му се четеше такава отчаяна молба, че Кейти спря на място.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. — Опасявам се, че сте доста болни.

Щом чу гласа й, жената на кушетката отвори очи. Опита се да говори, но за изненада на Кейти се разплака. Когато успя да каже нещо, думите бяха задавени от хлипането й.

— Много мило, че попитахте — каза тя. — Можете ли да дадете на малката нещо за ядене! Нищо не е яла от вчера, а на мен ми е толкова зле и никой не е минавал!

— О! — извика Кейти ужасена. — Не е яла нищо от вчера! Как е възможно?

— Всички са болни от тази страна на кораба — обясни клетата жена — и предполагам, че стюардесата си е помислила, тъй като с мен имаше прислужница, че не се нуждая от нея. Но прислужницата ми също се разболя и, о, толкова е егоистично, дори не искаше да вземе бебето при себе си в леглото! Трябваше да се оправям с него, а не можех да си вдигна главата. Не можех да направя нищо за малката Гретхен, а тя беше толкова добра и търпелива!

Кейти реши да не губи и минутка повече и изтича да извика мисис Барет, която безкрайно много се възмути, когато разбра как са били пренебрегнати клетите, безпомощни хора.

— Тази стюардеса е нова, госпожо — обясни тя, — и за нищо не я бива! Казах на капитана, когато тя дойде на борда, че нямам хубаво мнение за нея, сега ще види, че съм била права. Срам ме е, че такова нещо се е случило на „Спартак“, госпожо — наистина. Никога нямаше да стане така, ако Елиза беше тук — тя е стюардесата, която се омъжи на предпоследното пътуване и тази новата дойде на нейно място.

Докато говореше, мисис Барет се зае с мисис Уеър — болната дама се казваше така. Кейти хранеше Гретхен от една голяма купа, пълна с хляб и мляко, която една от стюардесите беше донесла. Послушното дете очевидно беше много гладно, бузките и устничките й бяха пребледнели, а около очите й имаше тъмни кръгове. Когато изяде почти всичко, вече се усмихваше, но все така не продумваше, освен шепнешком „Danke schön“^[2]. Майка й обясни, че малката е родена в Германия и досега винаги са я гледали немски възпитателки, за да знае този език по-добре от английския.

Кейти и Ейми прекарваха доста време с Гретхен през останалата част от пътуването. Водеха я с тях на палубата, а на нея й харесваше да е с тях, въпреки че винаги беше сериозна и мълчалива. Оказа се, че сред пътниците има някои приятни хора, както винаги става на океанските параходи, а други бяха не толкова приятни, но затова пък — интересни.

Кейти започна да си дава сметка, че с течение на времето е научила много неща за другите пътници. Имаше едно момиче, което пътуваше, за да отиде при родителите си. То беше под опеката на една много строга гувернантка; всички на борда му съчувстваха. Имаше друго момиче, което отиваше да учи изкуство. То пътуваше само. Като че ли нямаше никой да я посрещне и никой, при когото да отиде, освен една друга ученичка на нейна възраст, която вече беше в Париж, но момичето изглежда не се чувстваше самотно и добре се справяше с всичко. И онзи странен възрастен джентълмен, който беше прекосил океана единадесет пъти и беше готов да посъветва и да разказва истории на всеки, който би се наел да го изслуша. И другият джентълмен, не толкова възрастен, но още по-странен, който си беше „замразил стомаха“ преди осем години, когато в един горещ летен ден изял шестнадесет сладоледа един след друг, като ги разредил с десет чаши пак толкова студена газирана вода; той разказваше това вълнуващо преживяване на всички поред. Имаше едно непослушно момченце, чиито родители бяха безсилни да го укротят — то ужасяваше всички веднага, щом се появи. Имаше една хубава вдовица, която играеше ролята на първа красавица; и друга вдовица, която не беше толкова хубава, но пък беше доста приказлива. Тя говореше с поверителен, нисък тон колко жалко било, че милата мисис Еди-коя-си трябвало да направи така и така или: „Не е ли много тъжно, че трябва да направи това, а не онова?“. Големите параходи са един малък свят, в който могат да се видят всякакви хора и всякакви нрави.

От всички на кораба Кейти харесваше най-много кротката малка Гретхен, разбира се, след милия стар капитан, на когото беше любимка. Той ги слагаше с мисис Аш да седнат до него на масата, винаги се грижеше да им е удобно и всяка вечер пращаше на Кейти една от ябълковите кнедли, които готвачът правеше специално за него. Готвачът беше пътувал много пъти с капитана и добре познаваше вкусовете му. Кейти не се трогваше толкова от кнедлата, колкото от жеста, и винаги я изяждаше, ако можеше.

Междувременно всяка сутрин пристигаше нова изненада от милата Роуз, която явно доста се беше постарала да развеселява Кейти при първото й океанско пътуване. Мисис Барет несъмнено беше включена в заговора и се забавляваше да играе играта и всяка сутрин да пристига с думите: „Писмо за вас, мис“ или: „Колетче, мис, донесоха го с колетна служба“. На четвъртата сутрин изненадата беше снимка на бебето Роуз в едно малко кошче от марокен. На петата пристигна цял ферман, пълен с потресаващи новини, всичките лъжливи. На шестия дойде една дълга, тясна кутийка, в която имаше писалка. После пристигна „Предрешен въпрос“ от Хауъл, книга, която Кейти никога не беше виждала; после кутийка с хапчета хинин; после едно ароматизиращо пакетче за куфара й; след това още едно хумористично стихотворение; най-накрая един чудесен сапун с аромат на виолетки, на който имаше етикетче „За да измиеш морските следи от ръцете си“. Всички очакваха следващата пратка за Кейти. Това се превърна в едно от малките забавления на кораба. Често питаха Кейти: „Какво получихте днес, мис Кар?“. Всеки път Кейти си мислеше, че това е последният подарък, но предвидливата Роуз беше приготвила дори резервно пакетче, в случай че пътуването продължи с един ден повече от предвиденото, така че „пощата на мис Кар“ идваше редовно до последния ден.

Кейти никога нямаше да забрави вълнението си, когато зърна в далечината ирландския бряг след толкова дни по море. Денят беше вълнуващ и интересен — спряха в Куинстън да оставят пощенските пратки, след което потеглиха с пълна пара на североизток, между бреговете, които се виждаха все по-добре и ставаха все по-красиви с всеки изминал час — от едната страна беше Ирландия, а от другата стръмните планини на Уелс. В късния следобед навлязоха в Мърси, а преди капитанът да извади бинокъла си и да потърси бялата точица на прозореца му, която беше толкова важна за него, се беше здрачило. Той дълго се взира, докато се увери, че е там. Най-накрая прибра бинокъла с доволен вид.

— Всичко е наред — каза той на Кейти, която стоеше наблизо и която се вълнуваше почти колкото него. — Луси никога не забравя, Господ да я благослови! Е, още едно пътуване свърши, слава богу, и ще намеря моята Мери там, където я оставих. Камък ми падна от сърцето.

Луната беше изгряла и хвърляше мека светлина над реката, когато пасажерите заслизаха от „Спартак“ на ливърпулското пристанище.

— Ще се срещнем пак в Лондон или в Париж — казваха си пътниците и си разменяха визитки и адреси. След краткия престой на митницата те се разделиха и всеки тръгна по своя път.

— Количка или файтон, мадам? — каза един носач на мисис Аш.

— Какво да бъде, Кейти?

— О, хайде да си вземем файтон! Никога не съм виждала, а изглеждат много хубави в списанията.

Носачът извика един файтон такси, двете дами се качиха, Ейми се сгуши помежду им, затвориха вратите и потеглиха по павираните улици към хотела, където щяха да прекарат нощта. Беше прекалено късно да разглеждат града или да правят нещо; просто се наслаждаваха на усещането, че отново са на твърда земя.

— Колко ще е хубаво да си легнем в легла, които не се клатушкат насам-натам! — каза мисис Аш.

— Да, и които са достатъчно широки, дълги и меки, за да може да поспи човек! — отвърна Кейти. — Мисля, че мога да спя непробудно две седмици, за да си отспя кошмарните нощи на кораба.

Всичко й се струваше прекрасно — мястото за преобличане, голямата вана, типично английският умивалник, с голямата мивка и каната, леглото с пъстрата покривка, прохладата, тишината — тя затвори очи с тази приятна мисъл: „Това наистина е Англия и ние наистина сме тук“.