Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти след това (2)

Втора глава
Покана

Има един любопитен факт, който прави живота много интересен. Най-общо казано, понякога се случват изненади. Събуждаме се някоя сутрин без изобщо да имаме представа, че ще ни сполети някакво огромно щастие, а до вечерта то се е случило и целият свят се е променил за нас; или се събуждаме свежи и весели, без да подозираме, че облаци тъга са надвиснали над главите ни и до обед вече всичко е в мрак.

Нищо не подсказваше на Кейти Кар, която си седеше до прозореца и кърпеше училищното палто на Джони, че посещението на мисис Аш, която дойде до страничната порта и позвъни в кабинета, има някакво особено значение за нея. Мисис Аш често идваше в кабинета за преглед при доктор Кар. Кейти си помисли, че може би Ейми не е добре или пък е пристигнало писмо с новини за Уолтър, или нещо не е наред в къщата, където все още имаше бояджии. Тя продължи спокойно да шие, като внимателно правеше красиви бодове с иглата. При това не изпитваше никакво предусещане. Но ако можеше да надзърне в кабинета на баща си, ако можеше да чуе какво говори мисис Аш, щеше да захвърли палтото и въпреки благоприличието, щеше да заподскача от радост и изненада. Защото мисис Аш молеше татко й да позволи на Кейти да направи това, за което най-много мечтаеше: молеше го да пусне Кейти да дойде с нея в Европа!

— Не се чувствам много добре — каза тя на доктора. — Уморих се, изтощена съм след боледуването на Уолтър и като че ли не мога да се възстановя така бързо, както се надявах. Смятам, че промяната ще ми се отрази добре. Вие как мислите?

— Съгласен съм с вас — отвърна доктор Кар.

— Тази идея за Европа общо взето не е нова — продължи мисис Аш. — Отдавна искам да отида и все отлагам пътуването, отчасти защото все се страхувах да тръгна сама, а и не познавах никой, който със сигурност бих искала да взема със себе си. Но ако ми позволите да взема Кейти, доктор Кар, ще решите всичките ми трудности. Ейми много я обича, както и аз. Точно от такава компания имам нужда. Ако тя дойде с мен, няма да се страхувам от нищо. Надявам се да се съгласите.

— За колко време смятате да заминете? — попита доктор Кар, раздвоен между задоволството от тези комплименти към Кейти и тревогата, че ще се раздели с нея.

— Около година, мисля. Засега плановете ми са доста неясни. Идеята ми беше в началото да прекарам няколко седмици в Шотландия и Англия — имам братовчеди в Лондон, които с удоволствие ще ни приемат. Една стара приятелка се омъжи за джентълмен, който живее на остров Уайт; ще отидем и там. След това можем да прескочим до Франция, да разгледаме Париж и някои други градове; и преди да е застудяло, ще отидем до Ница и оттам в Италия. Кейти много ще се радва да види Италия. Не мислите ли?

— Смея да твърдя, че ще се зарадва — каза доктор Кар с усмивка. — Всяко момиче би се зарадвало.

— Имам основание да мисля, че в Италия ще е особено приятно тази година, както за мен, така и за нея — продължи мисис Аш, — защото брат ми ще бъде там. Той е лейтенант във флотата и корабът му „Начиточес“ е в средиземноморската ескадра. Ще акостират в Неапол и ако и ние сме там по същото време, ще можем да се видим с Нед. Той ще ни води по приемите на фрегатата и други такива веселби, което ще е много добре за Кейти. След това, като дойде пролетта, бих искала да посетим Флоренция и Венеция, както и италианските езера и Швейцария в началото на лятото. Но всичко зависи от това дали ще пуснете Кейти. Ако откажете, аз няма да тръгна. Но вие няма да откажете — увещаваше го тя, — не сте толкова нелюбезен. Ще се грижа за нея много добре, ще направя каквото мога, за да бъде щастлива. Ако склоните да я пуснете с мен, ще ми направите огромна услуга. А и няма да ви струва нищо. Нали разбирате, докторе, тя ще ми бъде гостенка през цялото пътуване. Искам да изясня това от самото начало. Тъй като тя ще тръгне заради мен и аз не бих я взела при други условия. Моля ви, доктор Кар, моля ви! Сигурна съм, че няма да откажете, след като толкова искам да дойде с мен.

Мисис Аш беше много красива и убедителна, но доктор Кар все още се колебаеше. Никога не му беше хрумвало, че би изпратил Кейти на едногодишно пътуване в Европа. Разноските биха го спрели, тъй като провинциалните доктори с по шест деца не са от богатите. Струваше му се не по-малко абсурдно да я пусне за сметка на мисис Аш; в същото време това беше такъв добър шанс, а и мисис Аш така го увещаваше, че му беше трудно да откаже категорично. Най-накрая се съгласи да помисли, преди да вземе решение.

— Ще поговоря с Кейти — каза той. — Трябва да се съобразим с мнението на детето по въпроса. И каквото и да решим, позволете ми да ви благодаря от нейно и от мое име, че сте така мила да ни направите това предложение.

— Докторе, изобщо не съм мила и не искам да ми благодарите. Желанието ми да взема Кейти с мен в Европа е напълно егоистично. Аз съм самотен човек — продължи тя. — Нямам майка или сестра, нито братовчедки на моята възраст. Брат ми винаги е по моретата заради професията си, много рядко го виждам. Нямам си никой, освен две възрастни лели, които са прекалено болни, за да пътуват с мен или да мога да разчитам на тях, ако нещо се случи. Както виждате, направо съм за оплакване.

Мисис Аш говореше весело, но кафявите й очи се напълниха със сълзи при последните й думи. Доктор Кар, който беше чувствителен човек, се трогна. Вероятно си е проличало на лицето му, тъй като мисис Аш добави с по-обнадежден тон:

— Но стига съм хленчила. Зная, че няма да ми откажете, освен ако не сметнете, че така е редно; и — продължи тя дяволито, — силно вярвам на Кейти като съюзник. Сигурна съм, че ще иска да дойде.

И наистина, радостният възглас на Кейти, когато чу плана, беше достатъчно красноречив, нямаше нужда от други обяснения. Да отиде в Европа за една година с мисис Аш и Ейми — звучеше прекалено хубаво, за да е истина. Всички неща, които беше чувала или чела — за катедрали, картини, алпийски върхове, известни градове — нахлуха в главата й като зашеметяващ прилив, от който й се зави свят. Възраженията на доктор Кар, нежеланието му да се раздели с нея, се стопиха пред нейната радост. Нямаше представа, че Кейти ще се зарадва толкова много. Все пак това беше чудесна възможност — може би Кейти нямаше да получи друга такава през целия си живот. Той знаеше, че мисис Аш може без проблем да си позволи да й направи такъв подарък; а и беше права, като каза, че това ще е услуга не само за Кейти, но и за нея. Този ред на мисли доведе до съответния резултат — доктор Кар стана по-склонен да се съгласи.

Но след като премина първоначалното вълнение, Кейти започна да мисли по-трезво. Как ще се оправя татко без нея цяла година, запита се тя. Щеше да му е мъчно за нея, беше сигурна; а и дали на Кловър нямаше да й е трудно да се грижи за цялата къща? Консервите бяха почти готови, поне това беше успокояващо, но трябваше да се помисли за зимните дрехи. Дори имаше нужда от ново бархетно бельо, роклите на Елси трябваше да се преправят за Джони, трябваше да се поръчат въглища… Множество домакински грижи завладяха мислите на Кейти и на челото й, което беше толкова спокойно допреди няколко минути, се появи малка бръчица.

Странното е, че именно тази бръчица и тревожното й изражение повлияха на доктор Кар. „Тя е само на двадесет и една години — размишляваше той, — доскоро беше дете. Не искам да прекара младостта си в тревоги, домакинска работа и грижи по всички нас. Трябва да отиде, въпреки че не виждам как ще се оправяме без нея. Малката Кловър ще трябва да поеме домакинската работа и да докаже доколко може да се справя.“

Малката Кловър смело „пое работата“, след като се отърси от първоначалния шок и се успокои след дълъг таен плач затова, че ще живее без Кейти цяла година. След това си избърса очите и започна искрено да се радва, че сестра й има такава чудесна възможност. Тя даваше вид, че ще се справи без проблем и омаловажаваше всички тревоги и страхове на Кейти.

— Мила моя, и аз зная какво е долна бархетна риза, не само ти. Бастички на роклята на Джони — но, разбира се! Не трябва да си свръхумен да оправиш една бастичка! Дай ми ножицата, веднага ще ти покажа. Мармалад от дюли? Деби знае как се прави. Нейният е почти толкова добър, колкото и твоя; а и да не е, защо да се тревожим за дребни работи, щом ще можеш да се качиш на Монблан, ще видиш творенията на Микеланджело и кралските палати в Европа? Аз ще се оправя с прасковите! Ще поръчам подпалките! И ако някой път не зная какво да правя или имам нужда от съвет, ще ида да питам мисис Хол. Не се тревожи за нас. Ще си живеем весело и без проблем. Сигурно ще стана такава чудесна домакиня, че като се върнеш, семейството ще иска всичко да си остане така и ти ще трябва просто да седиш, да кръстиш ръце и да ме гледаш до края на живота си! Няма ли да е прекрасно — смееше се Кловър весело. — Така че, Кейти, мила, махни тази бръчица от челото си и се дръж като момиче, което заминава за Европа. Ако аз тръгвах, непрекъснато щях да подскачам от радост.

— Така ще ти е трудно да си приготвиш багажа — усмихна се Кейти.

— Толкова се радвам, като си помисля за всички прекрасни неща, които ще направиш. Обожавам мисис Аш, задето те покани.

— И аз — каза Кейти въздържано. — Беше невероятно мило от нейна страна. Не мога да разбера защо го направи.

— А аз мога — отговори Кловър, която винаги беше готова да се застъпи за Кейти, дори срещу самата нея. — Направила го е, защото е искала ти да отидеш с нея, а е искала, защото ти си най-милият човек на света и най-приятната компания, която човек може да има. И не ми казвай, че не си, защото не е вярно! Така че, Кейти, не се тревожи повече за глупости като подпалки и долни ризи. Ще се справим чудесно, повярвай ми. Вместо това си мисли за кубето на катедралата „Свети Петър“ или как ще се чувстваш, като се качиш на гондола или видиш Средиземно море. Ще бъде невероятно! Чувствам, че мога да свърша домакинската работа със замах, а колко ще е забавно като получаваме писма от теб! Ще извадим енциклопедията и големия атлас и „Историята на съвременна Европа“ и ще изчетем всичко за нещата, които ще видиш и за местата, на които ще отидеш. Ще бъде като урок по география, история и политическа икономика едновременно, само че много по-интересно! Ще знаем куп неща още преди да се върнеш. Така че си длъжна да отидеш, било и само заради нас.

След тези разпалени увещания, Кейти се почувства по-добре. Беше й приятно да мисли за това, което я очаква. След като престана да се тревожи за дреболии, мисълта за бъдещото пътешествие я правеше все по-щастлива. Всяка вечер тя, таткото и децата проучваха географски карти и чертаеха планове за пътуване и разглеждане на забележителност, всеки от които най-вероятно щеше да отиде в коша, щом започне истинското пътешествие. Но те не знаеха това, а и нямаше кой знае какво значение. Подобни планове са радостите, които предшестват екскурзиите и няма значение, че не влизат в употреба след като са били начертани с такова вълнение.

Кейти научи много неща, докато си говореха какво да види и какво да направи. Прочете много страници за Рим, Флоренция, Венеция и Лондон. И най-скучните детайли й бяха интересни, когато живееше в очакване наистина да види описаните места.

Ходеше с листчета в джоба, на които пишеше неща от сорта: „Форумът. Кога е построен? Кой го е построил? Има ли други?“. „Цецилия Метела. Коя е тя?“ „Потърси нещо за Света Катерина от Сиена.“ „Коя е Беатриче Ченчи?“ Как й се искаше да беше учила повече и по-внимателно преди да й се отвори тази великолепна възможност! Хората винаги имат такова желание, когато тръгват за Европа и то става все по-силно, щом стигнат там и осъзнаят колко ценни са знанията и чуждите езици за пътешествениците; как допринасят към очарованието на всичко, което посетителят вижда и улесняват всичко, което прави.

Цял Бърнет беше заинтригуван от плановете на Кейти и почти всеки й предлагаше съвет, някаква помощ или дребно подаръче. Старата мисис Уърет, която, въпреки че беше по-дебела от когато и да било, все още можеше да се движи, дойде с просторния си файтон от квартал Коник, за да донесе на Кейти едно доста старо издание на „Пътеводителя“ на Мърей. Някога червените му корици бяха доста избелели. Баща й използвал книжката, когато бил млад и тя беше сигурна, че пътеводителят ще свърши добра работа на Кейти. Донесе и една бутилка ямайски джинджифил, в случай че някой хване морска болест. Снахата на Деби подари цял наръч сушена лайка за същата цел. Някой й бил казал, че това е „най-ценното нещо, което човек може да си вземе на парахода“. Сиси изпрати едно приспособление за стена в златисто и алено; поръча да си го закачи в каютата. На него имаше джобчета за часовници, джобчета за лекарства, джобчета за носни кърпички, за фиби — накратко, имаше джобчета за всичко; освен това беше изпратила и един игленик, на който с лъскави топлийки беше изписано „Bon voyage“^[1], една бутилка одеколон, един калъп сапун и чукче с гвоздеи, с които Кейти да закачи приспособлението на стената. Подаръкът на мисис Хол беше един топъл, хубав халат от тъмносин бархет и чифт домашни пантофи в същия цвят. Старата мисис Уърет изпрати писмо, в което съветваше Кейти да взема по едно хапче хинин всеки ден и да не стои навън до късно, защото влагата „там“ била нездравословна, и за нищо на света да не пие и капчица непреварена вода.

От братовчедката Хелън получи една удобна пътна чанта, лека и в същото време здрава, оборудвана с всевъзможни мънички удобства. Мис Инчис изпрати „История на Европа“ в пет дебели тома, които бяха толкова тежки, че Кейти трябваше да ги остави вкъщи. Всъщност, доста от подаръците на Кейти трябваше да останат вкъщи, включително едно бронзово преспапие във формата на грифон, два големи месингови свещника и една позлатена поставка за мастило с място за писалката, която тежеше повече от половин килограм. Кейти реши да им се порадва, когато се върне. Мисис Аш и братовчедката Хелън я бяха предупредили за проблемите, които създава тежкият багаж: затова тя реши да вземе един средно голям куфар и една малка чанта с багаж за каютата.

Подаръкът на Кловър беше един комплект с тефтери за писма, пътни бележки, дневник и други. В един от тях Кейти направи няколко списъка: „Неща, които трябва да видя“, „Неща, които трябва да направя“, „Неща, които бих искала да видя“, „Неща, които бих искала да направя“. Друг тефтер отдели за местата за пазаруване, които й бяха препоръчали; въпреки че самата тя не смяташе да пазарува, реши, че това може да влезе в работа на мисис Аш. Представите на Кейти бяха все още толкова простички и наивни, а жизненият й опит беше толкова малък, че не й хрумваше колко дразнещо може да бъде да стоиш пред някоя витрина, пълна с красиви неща, и да не можеш да си купиш нищо. Затова беше безкрайно изненадана и благодарна, когато, една седмица преди тръгването, баща й й даде три тънки хартиени лентички. Каза й, че били търговски чекове на стойност сто долара всяка. Даде й и пет английски златни лири.

— Тези са ти джобни пари — каза той. — Прибери чековете, внимавай къде ги слагаш и да не ги загубиш. По-добре ги осребрявай един по един. Мисис Аш ще ти обясни как става. Ще трябва да си купиш някоя рокля, преди да си дойдеш, ще искаш да си купиш картички и други неща, ще има и такси…

— Но, татко — възрази Кейти и ококори ясните си очи, — изобщо не съм очаквала да ми даваш пари и се опасявам, че ми даваш прекалено много. Мислиш ли, че можеш да си го позволиш? Наистина, не искам да си купувам нищо. Ще видя толкова неща, това е достатъчно.

Баща й се разсмя.

— За една година ще станеш по-мъдра и ще искаш повече неща, мила — отвърна той. — С триста долара не можеш да си купиш кой знае какво, ще видиш. Но само толкова мога да ти дам и се надявам да ти стигнат, та да не да се връщаш вкъщи с дълги сметки за доплащане.

— Татко! Не бих си и помислила! — извика Кейти с неподправен ужас.

Преди да отплават, щеше да се случи нещо много интересно, мисълта за което крепеше Кейти и Кловър през последните дни, когато почти всичко беше готово и всички бяха започнали да скучаят и да се натъжават. Кейти щеше да отиде на гости на Роуз Ред.

Роуз съвсем не си бе губила времето през трите години, които бяха изтекли откакто се разделиха в Хилсоувър. Всъщност, тя бе свършила много повече неща от всички останали: бе сгодена осемнадесет месеца, след което се омъжи и сега си имаше дом близо до Бостън и малко момиченце, също на име Роуз. Тя писа на Кловър, че бебето било същинско ангелче и не можело да се опише колко е сладко! Мисис Аш бе взела билети за парахода „Спартак“, който щеше да отплава от Бостън. Според плана Кейти щеше да прекара двата дни преди заминаването с Роуз, а мисис Аш и Ейми щяха да гостуват на една стара леля в Хингам. Кейти щеше да види Роуз, в новия й дом, съпруга на Роуз и бебето на Роуз, което беше почти толкова интересно, колкото да види Европа. Въпреки тези промени в съдбата си, Роуз като че ли си бе останала същата, ако се съди по отговора, който изпрати на Кейти, след като разбра за предстоящото гостуване. В писмото пишеше следното:

Лонгуд, 20 септември

Скъпа моя,

Направо затанцувах от радост, като получих писмото ти. Застанах на глава и замахах с крака, докато Денистън не си помисли, че внезапно съм се побъркала; но когато му обясних, и той направи същото. Толкова е хубаво, целият план е чудесен. Слагам го начело на списъка с най-прекрасните неща, които някога съм преживявала, след раждането на бебето, разбира се. Пиши ми веднага, щом получиш това писмо, кога ще пристигнеш в Бостън. Когато слезеш на гарата, ще паднеш в ръцете на две същества, едното високо и яко, другото ниско и дебеличко. Това ще сме ние с Денистън. Денистън не е хубав, но е добър и вече го уведомих, че страшно ще му харесаш. Бебето е и хубаво, и добро, ти пък страшно ще го харесаш. Аз не съм нито хубава, нито добра, но винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Сега отивам до месарницата да поръчам едно угоено теле специално за теб; ще го убием и ще го направим на котлети веднага, щом получа отговор от теб. Моята смешна къщичка, която е доста приятна всъщност, ми става по-интересна при мисълта, че скоро ще я видиш. Малко е особена, както можеш да си представиш, защото все пак това е моята къща; но мисля, че ще ти хареса.

Тези дни видях Силвъри Мери и й казах, че ще идваш. Тя си е все същата мишчица. Ще я поканя заедно с другите момичета да отидем на обяд, докато си тук. Чао, сто и петдесет целувки на Клови и другите.

Твоя любяща,

Роуз Ред

— Забелязвам, че не се подписва Браун — каза Кловър като стигна до края на писмото.

— О, Роуз Ред Браун би звучало толкова смешно! Трябва да си остане Роуз Ред. Никое друго име няма да й подхожда така и не мога да си представя някой да я нарича по друг начин. Толкова ще е хубаво да я видиш с малката Роуз!

— И Денистън Браун — добави Кловър.

— Някак си ми е трудно да възприема факта, че има Денистън Браун — отбеляза Кейти.

— Може би ще ти стане по-лесно като го видиш.

Дойде денят за тръгване. Куфарът на Кейти, приготвен най-внимателно и прилежно с общите усилия на цялото семейство, беше в коридора, заключен и вързан. Кейти щеше да го отвори чак като стигнат в Лондон. При тази мисъл куфарът изглеждаше много интересен на Фил и Джони, а дори и Елси го гледаше с уважение. Малката пътна чанта също беше готова и сръчният Дори беше изрисувал по една червена звезда както на нея, така и на куфара, за да може Кейти да си ги познае веднага сред цял куп багаж. После направи и залепи на куфара и чантата две квадратни етикетчета с надписи съответно „За трюма“ и „За каютата“. Мисис Хол им каза да направят така.

Мисис Аш също беше много заета. Тя щеше да даде къщата под наем на едно семейство. Кейти и Кловър отделиха доста време от собствените си приготовления, за да й помогнат. Най-накрая всичко беше готово и едно ясно октомврийско утро Кейти застана на кея, наобиколена от семейството си. В гърлото й беше заседнала буца, беше й трудно да говори. Затова стоеше почти неподвижно и безмълвно, така че някой минувач, който не беше запознат с обстоятелствата, можеше да си помисли, че е „безчувствена“, а истината беше, че чувстваше прекалено много!

Иззвъня първият звънец. Кейти целуна всички без да каже дума и се качи на кораба с баща си. Най-трудно й бе да се раздели с него. Стояха сред тълпа хора, когато той трябваше да я остави; колелата се завъртяха; тя излезе на страничната палуба, за да погледне за последно семейството си. Те стояха на кея: Елси плачеше с глас, скрила лице в палтото на татко си; Джони се смееше или поне се опитваше да се смее, но в същото време по бузките й се стичаха големи сълзи; малката смела Кловър развяваше кърпичката си за сбогом. Кейти изведнъж закопня да е до тях и съжали, че е тръгнала. Защо се съгласи да тръгне? Какво е Европа в сравнение с това, което изоставя? Животът е толкова кратък, как можа да жертва цяла година от него и да я прекара без хората, които обича най-много? Ако питаха нея, мисля, че на момента щеше да изтича обратно на брега и да забрави за пътуването. Мисля също, че сърдечно щеше да съжалява малко след това, ако го беше направила.

Но никой не я питаше какво иска. Тракането на машините ставаше все по-равномерно и големият кораб бавно се отдалечаваше от кея. Постепенно любимите й лица се изгубиха в далечината. Кейти гледаше, докато вече не различаваше махането на кърпичката на Кловър; тогава отиде в каютата натъжена. Но там бяха мисис Аш и Ейми, на които също им беше мъчно за дома. Докато се опитваше да повдигне настроението им, Кейти също се почувства по-добре и си възвърна веселия дух. Колкото повече се отдалечаваха от Бърнет, толкова по-малко тъгуваха за него и все повече си мислеха за Европа, защото можеше да се каже, че вече бяха започнали пътешествието. Слънцето грееше ярко, водата беше с красив, омайващ цвят и Кейти си каза: „В края на краищата, една година не е кой знае колко време, а и колко хубаво ще бъде!“.