Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти след това (10)

Десета глава
Слънце след буря

Когато се отърсят от първоначалния шок, осъзнаят неизбежното и го приемат, тези, които се грижат за болен човек, постепенно свикват. Всеки ден трябва да се правят едни и същи неща по едно и също време и по един и същ начин. И колкото и уморени и тъжни да са болногледачите, монотонността и редовността на техните действия ги крепят.

Но нещата не стояха така при мисис Аш и Кейти по време на боледуването на Ейми. Нямаше почти никаква възможност за монотонност, защото все изникваше нещо неочаквано и често им трябваше нещо, а го нямаха. Трудно можеха да осигурят най-обикновените удобства на една болнична стая или поне това, което американците смятаха за необходимо. Кейти прекарваше много време в изобретяване на заместители на тези удобства.

Трябваше им лед? Носеха им кофа с мръсен сняг, пълен с клечки, съчки и други отпадъци, който очевидно бе огребан от улицата след мразовита нощ. И частичка от тази смес не можеха да сложат в мляко или вода. Единственото, което можеше да се направи, бе да превърнат кофата в хладилник и да слагат разни купички и чаши в снега да се изстудяват.

Трябваше им купичка да хранят Ейми? Имаха една, огромна и стара, която сигурно би била подходяща за малкия Херкулес, но Ейми се отвращаваше от нея и отказваше да яде. В Рим не можеше да се намери такова нещо като стъклена тръбичка. Кейти напразно обикаляше града да търси каучукова възглавничка за топла вода.

Но най-големият проблем беше говеждият бульон. Това беше единствената храна на Ейми и, може да се каже, единственото й лекарство, защото доктор Хилари смяташе, че природата сама трябва да си свърши работата в случай на треска. Когато поръчваха бульон в хотелската кухня, им пращаха някаква смес от мас и гореща вода, който изобщо не можеха да дадат на Ейми. Кейти напразно възразяваше и им обясняваше как се прави. Напразно ходи в кухнята да преведе старателно написаната рецепта на готвача, като мушна една лъскава монета от пет франка в ръката му. Надяваше се така да го накара да се смили и да побърза. Напразно поръча лична доставка на говеждо месо от един магазин. Готвачите откраднаха месото и не обърнаха внимание на рецептата. Ден след ден им изпращаха все същата бърканица с мазна течност, която Ейми не искаше и да докосне, а и без това нямаше да й се отрази добре, дори да изпиеше всичко.

Най-накрая се появи добрият самарянин в лицето на една дама от Америка, която имаше къща в Рим и след като бе чула за тяхната беда от мисис Сандс, решила да изпраща всеки ден силен, безупречно приготвен говежди бульон от собствената си кухня. Това беше невероятно облекчение. След като тази грижа отпадна, всички други проблеми изглеждаха лесни.

Друго голямо облекчение дойде когато след известно забавяне доктор Хилари в крайна сметка успя да намери английска сестра на мястото на неудачните сестра Амбродегия и нейната заместничка, сестра Агата, която Ейми, почти в несвяст, непрекъснато наричаше „сестра Зъбата“. Мисис Суифт беше висока, жилава жена, която като че ли беше направена от желязо и китова кост. Никога не се изморяваше, можеше да вдигне всекиго и да направи всичко; като че ли изпитваше антипатия към спането, предпочиташе да седи в някое кресло и да задрямва от време на време когато беше удобно, вместо да си ляга в леглото и да спи цяла нощ.

Ейми я хареса от самото начало, а сестрата се справяше много добре с нея. Никой друг не можеше да я успокои така добре когато бълнуваше или, което беше най-тъжното, хлипаше тихо и жално. Нямаше лек за това. Хората от стаите под тях и до тях се изнесоха, защото не можеха да спят. Преди да дойде сестра Суифт, бедната мисис Аш нямаше и минутка покой, защото не можеше да се отдели от милото си дете, което страдаше така ужасно.

Високата англичанка имаше някакво магическо въздействие върху Ейми, която вече не беше така неудържима. Кейти беше безкрайно благодарна за това. Най-големият й страх — нещо, което не смееше да признае дори пред себе си — беше, че „скъпата Поли“ може да се разболее преди Ейми да се оправи и какво щяха да правят тогава?

Кейти полагаше големи грижи за приятелката си. Караше я да се храни, да си почива. Насилваше я да пие хинин и портвайн всеки ден и гледаше да й спести всяко усилие. Но колкото и предана и грижовна да беше Кейти, не можеше да спаси мисис Аш от тревогите, които я бяха съсипали и от румена, красива жена, тя бе станала бледа сянка. Не я беше грижа как изглежда, откакто Ейми се разболя. Всички къдрички и украшения бяха изчезнали. Все пак, незнайно защо, Кейти я намираше за по-красива от когато и да било в семплата черна рокля, която носеше по цял ден, с коса, свита на кок отзад. Скромната й дреха подчертаваше истинската красота и чара на лицето й. Кейти се възхищаваше на своята приятелка повече от всякога през онези дни на умора и убийствено напрежение. Никога не си бе давала ясна сметка какъв чудесен характер има тя и на какво себеотрицание е способна.

„Поли е много силна — писа тя на баща си. — Беше съкрушена през първите два дни, но сега куражът и търпението й са невероятни. Само като си помисля колко много означава Ейми за нея и колко празен ще е животът й, ако тя умре, не мога да сдържа сълзите си. Но Поли не плаче. Тя е тиха и смела и почти радостна през цялото време, непрекъснато се занимава с нещо. Никога не се оплаква и изглежда — о, толкова е хубава! Мисля, че никога не съм осъзнавала какъв чудесен човек е.“

През цялото това време не получиха писмо от лейтенант Уъртингтън. Сестра му му беше писала веднага щом Ейми се разболя, и два пъти му телеграфира, но не получи никакъв отговор. Това странно мълчание подсилваше чувството за самота, безпомощност и откъснатост от дома, което обзема хората, които трябва да се справят с болест в чужда страна.

Измина една седмица, после втора. Маларията не отмина, нито се разрази на четиринадесетия ден. Докторът каза, че трябва да изчакат още една седмица, но треската намаля и той каза, че това е добър знак. Ейми стана по-тиха и не стенеше непрекъснато, но беше много слаба. Бяха отрязали красивата й коса и личицето й изглеждаше малко и изпито. Отрязаха и златните коси на Мейбъл. Ейми настояваше за това и не смееха да й противоречат.

— И тя е болна от малария, много по-зле е от мен — възразяваше тя. — Бузите й горят. Трябва да сложите лед на главата й, а как ще стане това, като й е толкова гъста косата? Отрежете я цялата и чак тогава ще ви дам да отрежете моята.

— Най-добре се съгласете с детето — каза доктор Хилари. — Не е момента да го дразним с дреболии, всичко ще се оправи накрая. А и инфекцията може да се крие в главата на тази кукла и ще трябва да я дезинфекцирам.

— Тя не е кукла — извика Ейми, като дочу думите му, — тя е моето дете, няма да я обиждате. — Тя прегърна Мейбъл силно и погледна доктор Хилари сърдито.

Така че Кейти, с голямо съжаление, отряза русите коси на Мейбъл, така че главата й заприлича на билярдна топка. Ейми, доволна, галеше детето си, докато режеха собствените й кичури, и мърмореше:

— Косата ти ще порасне и сигурно този път ще е на ситни къдрички, миличка, както стана с косата на Джони Кар. — После заспа спокойно, както не беше спала от много време.

На следващия ден Кейти се връщаше от пазар. Завари мисис Аш пребледняла, застанала права, с гръб към стаята на Ейми, като че ли я бранеше от нещо. Срещу нея стоеше мадам Фрулини, съдържателката на хотела. Мадам Фрулини бе зачервена и гледаше свирепо. Очевидно беше много ядосана за нещо и говореше разпалено на италиански, като от време на време използваше и френски изрази. Кейти не можа да разбере нищо.

— Какво има? — попита тя изумена.

— О, Кейти, толкова се радвам, че дойде! — извика клетата мисис Аш. — Не й разбирам и дума на тази ужасна жена, но мисля, че иска да ни изгони от хотела, да махнем Ейми оттук. Това ще я убие — сигурна съм. Никъде няма да ходя, освен ако докторът не ни каже, че е безопасно. Не трябва… не може. Не може да ме накара насила, нали, Кейти?

— Мадам — каза Кейти и очите й така засвяткаха, че съдържателката потрепна, — на какво прилича това? Защо идвате да притеснявате госпожата, когато детето е толкова болно?

Последва още един поток обяснения, които, обаче, не обясниха нищо. Кейти схвана, че предположението на мисис Аш е правилно и че мадам Фрулини моли, не, настоява, веднага да изнесат Ейми от хотела. Имало достатъчно апартаменти вече, защото карнавалът бил свършил — даже братовчедка й давала стаи наблизо — лесно щели да го уредят. Хората се изнасяли от „Дел Мондо“, защото в хотела имало малария. Не можело така, не трябвало така — съдържателката започна да крещи: „Трябва да махнете детето!“.

— Как може да сте толкова жестока — каза Кейти възмутено. — Толкова е грубо и малодушно да нападате клетата жена, която има такива проблеми на главата си. Там лежи единственото й дете — единственото, разбирате ли, мадам? — и е вдовица. Ако направим това, което искате, детето може да умре. Няма да ви позволя, нито на вас, нито на който и да било от служителите ви, да влезе в тази стая, преди да е дошъл докторът. Ще му кажа как сте се държала и ще видим какво ще ни посъветва той. — Докато говореше, Кейти завъртя ключа на вратата на Ейми, извади го от ключалката и го прибра в джоба си, след което се обърна решително срещу съдържателката и я погледна право в очите.

— Мадмоазел — избухна съдържателката, — четирима гости напуснаха хотела заради виковете на малката мис. И още ще си тръгнат. Ще изгубя печалбата си от зимата — цялата. Ще се разчуе, че в „Дел Мондо“ има малария — никой повече няма да стъпи тук. Има квартири предостатъчно, удобни — о, толкова удобни! Няма да позволя някаква болест да ми провали сезона. Не, няма!

Мадам Фрулини отново крещеше.

— Замълчете! — каза Кейти рязко. — Ще изплашите детето. Съжалявам, че ще изгубите клиентелата си, мадам, но маларията е тук и ние сме тук и трябва да останем тук, докато стане безопасно да си тръгнем. Детето не трябва да се мести, докато докторът не разреши. Парите не са единственото нещо на света! Мисис Аш ще ви плати обезщетение, но сега трябва да напуснете стаята и да не стъпвате тук, докато не дойде доктор Хилари.

След това Кейти се зачуди как успя да каже цялата тази дълга реч на френски, без да се запъне.

— Но не става въпрос за парите, а за престижа ми — отвърна съдържателката.

— Слава богу! Ето го докторът — извика мисис Аш.

Всъщност докторът стоеше от няколко минути на вратата и бе дочул част от разговора с мадам Фрулини. С него имаше някой: мисис Аш захлипа с облекчение, щом го видя. Беше брат й, най-после.

Когато италианец си има работа с италианец, започва истинската караница. Само за секунда доктор Хилари издърпа съдържателката в коридора, където се вдигна страхотна разправия. Съскаха си през зъби, надвикваха се, спореха, прекъсваха се! Беше като бой на бесни котки. След пет минути мадам Фрулини беше победена напълно, а докторът я караше да си вземе обратно всяка дума, която беше изрекла и всяка заплаха, която беше отправила.

— Престижът на мизерния ви хотел! — фучеше той. — А какво ще стане, като отида и кажа на англичаните и американците — всичките, които познавам, всичките! — как сте се отнесла с една дама в хотела си! Мислите ли, че престижът ще ви помогне особено, когато доктор Хилари сложи черен знак на входа ви? Сигурен съм, че не. Догодина няма да дойде и един чужденец дори да хапне чиния спагети под жалкия ви покрив! Ще опиша поведението ви във всички големи чуждестранни вестници от — Париж и Лондон до Ню Йорк.

— О, докторе, недейте така… Извинявам се за всичко, което казах… съжалявам!…

— Ще напиша обяви за вас, ще ги закача по гарите — продължи докторът неумолимо. — Ще накарам всичките си пациенти да напишат писма на приятелите си и да ги предупредят, че в „Дел Мондо“ е пълно с бълхи. Ще известя всички плавателни компании в Генуа и Неапол! Ще видите какво ще стане — ще видите!

След като направи мадам Фрулини на пух и прах, докторът спря да си поеме дъх и да изслуша молбите й за милост. Избута я обратно в стаята, докато тя протестираше, извиняваше се и обясняваше, че дамите не са я разбрали правилно, че не искала никой да пострада. Обещаваше, че няма да ги безпокоят и притесняват по какъвто и да било начин, че тя и всичките й подчинени ще се стараят да помогнат „на малкото, болно божие ангелче“. След това докторът я освободи с презрително изражение и посегна да влезе в стаята на Ейми. Но тя беше заключена!

— О, забравих! — извика Кейти, разсмя се и извади ключа от джоба си.

— Вие сте героиня, мадмоазел — каза доктор Хилари. — Гледах ви как стояхте лице в лице с тази тигрица и очите ви бяха като очите на фехтовач, който следи рапирата на противника си.

— О, тя беше толкова смела, не зная какво щях да правя без нея! — каза мисис Аш и целуна Кейти спонтанно. — Не можеш да си представиш как ме крепи през цялото време, Нед, колко е добре, че е тук.

— Мога — каза Нед Уъртингтън с нежен, благодарен поглед към Кейти. — Мога да повярвам на всичко добро, което чуя за мис Кар.

— Но къде бяхте през цялото това време! — каза Кейти, объркана от този порой комплименти. — Така се притеснихме, че не ни писахте.

— Бях в отпуска десет дни, бях в Корсика на лов за диви кози — отвърна лейтенант Уъртингтън. — Получих телеграмите и писмата на Поли едва завчера и тръгнах веднага щом успях да си удължа отпуската. Това беше най-злополучното ми отсъствие. Толкова съжалявам.

— О, всичко е наред, щом си тук! — каза сестра му и облегна глава на ръката му с облекчение. — Всичко ще се оправи, сигурна съм.

 

 

— Кейти Кар беше истински ангел — каза тя на брат си, когато останаха насаме.

— Тя е невероятно момиче. Дойдох и видях част от сцената със съдържателката, откровено казано, беше великолепна! Не съм предполагал, че може да е толкова красива.

— Семейство Пейдж още ли са в Ница? — попита сестра му не много уместно.

— Да… или поне бяха там в четвъртък, но мисля, че тръгват днес.

Лейтенант Уъртингтън отговори непринудено, но лицето му помръкна при тези думи. В Ница се бе случило нещо, което не можеше да забрави. Седеше с Лили и майка й в Английската градина, когато му донесоха телеграмите от сестра му; той ги прочете на глас, отчасти като обяснение за това, че явно трябва да замине веднага. Току-що се бяха уговорили с дамите за екскурзия следобед, която при тези обстоятелства се проваляше. Не е приятно да ти се провалят плановете. Тъй като нито мисис Пейдж, нито Лили ги беше грижа за малката Ейми, естествено бяха крайно разочаровани, че някой им проваля удоволствието. Все пак това не беше извинение за Лили, която спонтанно възкликна:

— О, каква досада!

И въпреки че бързо се извини за думите си и изказа съчувствие и надежда, че „бедното дете ще се оправи бързо“, вуйчото на Ейми не можеше да забрави лошото впечатление. Той окончателно се разочарова от нея. Мисис Аш се надяваше брат й да забрави Лили Пейдж и хранеше известни надежди по отношение на него и Кейти, особено след като той демонстрираше възхищението си от куража й и изведнъж прозря красотата й.

Но моментът не беше подходящ за такива неща, след като състоянието на Ейми беше нестабилно. Тримата бяха твърде заети през следващите две седмици. Маларията не отмина, нито се разрази на двадесет и първия ден, което означаваше още една седмица на напрежение. Опасните симптоми намаляваха с всеки изминал ден, но същевременно силите й, които бяха поставени на такова дълго и трудно изпитание, намаляваха. Ейми беше вече в съзнание и лежеше тихо, като спеше почти през цялото време и само от време на време говореше. Оставаше им само да чакат и да се надяват, но на моменти пламъкът на надеждата едва мъждукаше, също както животът тлееше в малкото телце.

От време на време лейтенант Уъртингтън успяваше да убеди сестра си да излязат за няколко минути на разходка с карета или пеша на чист въздух, от който се бе лишавала толкова време и веднъж-два пъти убеди и Кейти да дойде с тях, но никоя от тях не искаше да оставя Ейми за дълго.

Хората стават много близки, когато споделят едно и също вълнение, едни и същи надежди и страхове всеки ден, когато говорят и мислят за едно и също нещо. Младият офицер от Ница, който нямаше нищо общо със света на Кейти, бе изчезнал и на негово място се бе появил внимателният, загрижен и добросърдечен Нед, съвсем различен в очите на Кейти. Тя започна да разчита на него като на приятел, който я подкрепя с помощ, съчувствие и разбиране и който беше силна опора във всякакви ситуации. Държеше се много по-непринудено с него, молеше го да направи това или онова или да дойде да й помогне, все едно че беше Дори или Фил.

Той, от своя страна, намираше тази непринудена близост за много очарователна. След като се разочарова от Лили, огромната разлика между двете подсилваше симпатията му към Кейти. Разликата беше най-вече в това, че Кейти беше напълно искрена във всичко, което казваше и правеше. Ако Лили беше на нейно място, сигурно щеше да помага на мисис Аш и да се държи мило с Ейми дотолкова, доколкото й е изгодно, но всичко, което щеше да казва и прави щеше да носи отпечатъка на самолюбието й, и дори в критична ситуация щеше да си мисли кое е проява на добър вкус, кое е красиво и кое не.

Докато Кейти, погълната от грижите за момента, не обръщаше много внимание на външния си вид и какво ще си помислят другите за нея. По навик си правеше един основен, ежедневен тоалет — сресваше си косата, изчеткваше дрехите си, неща, без които не може; но това беше всичко, не обръщаше повече внимание как изглежда. Носеше една стара сива рокля всеки ден, която беше толкова невзрачна, че Лили Пейдж не би я облякла за нищо на света. Обаче някак си лейтенант Уъртингтън започна да харесва сивата рокля, като част от самата Кейти. И ако случайно донесеше някоя роза, за да разведри атмосферата в тъжната болнична стая, Кейти я закачаше в илика си и разцъфтяваше като цвете. Красивите рокли стоят много красиво на красивите хора и несъмнено играят важна роля в нашия малък свят, но имайте предвид, мили момичета, най-истинското признание за жената идва, когато нейният любим спре да забелязва и харесва това, което тя носи, и започне да приема и оценява всичко по нея като част от любимия човек.

Сивата рокля изигра своята роля през дългата тревожна нощ, когато всички не мигнаха, притаили дъх, да видят как ще се развие болестта — дали ще отшуми или ще се разрази. Докторът дойде в полунощ, тръгна си и дойде пак призори. Мисис Суифт седеше напрегнато до възглавницата на Ейми, като от време на време ставаше да провери пулса и температурата на детето или да й даде да глътне бульон. Вратите и прозорците бяха отворени, за да влиза въздух. В другата стая всичко беше притихнало. Една мъждива римска лампа, горяща със зехтин, светеше в ъгъла зад един параван. Мисис Аш лежеше на канапето със затворени очи, като понасяше напрежението и тревогата си мълчаливо. Брат й бе седнал до нея и държеше горещата й ръка, която потреперваше в нервни тикове и издаваше бушуващите страхове и надежди в душата на мисис Аш. Кейти седеше на голям стол близо до тях, вперила изтерзаните си очи в малкото телце на Ейми в мрака, нащрек за всеки звук, който се чуваше от болничната стая.

Гледаха и чакаха. От време на време Нед Уъртингтън или Кейти ставаха тихо, промъкваха се на пръсти до леглото и се връщаха да прошепнат на мисис Аш, че Ейми се е разшавала или че е заспала. Беше една от онези нощи, които се случват рядко в човешкия живот и които хората никога не забравят. Мракът е изпълнен с усещания, тишината — със звуци. Бог държи изгрева в дясната си ръка със слънцето на нашите земни надежди — какво ще донесе зората, мъка или радост? Не смеем да попитаме, можем само да чакаме.

Един полъх на вятъра и трепването на лампата сепнаха Кейти, която се бе унесла в мисли. Тя се промъкна пак до стаята на Ейми. Мисис Суифт сложи пръст на устните си предупредително. Каза й с жестове, че Ейми спи. Кейти прошепна новината на неподвижната фигура на канапето и безшумно излезе от стаята. Големият хотел спеше дълбоко, нито звук не трепваше в тъмните коридори. Искаше й се да подиша малко чист въздух, затова отиде на покрива.

Зората обагряше източното небе. Дори в този ранен час то беше с типичния за Италия мистериозен син цвят. Духаше приятен планински вятър и на Кейти й стана приятно, когато се зави с шала си.

В далечината се издигаха хълмовете на Албано, а над тях се извисяваха още по-високи, ясно очертани на небето като вълна, замръзнала на гребена си. Под тях беше старият град, в който се преплитаха по невероятен начин старото и новото. Дали нещата от миналото прозираха в настоящето или настоящето беше като воал над богатото, могъщо минало — кой знае?

Чу се тропот на карети, тук-там се издигаше пушек — Рим се събуждаше. Светлината стопяваше тъмнината. Розово сияние озари хоризонта. Флорио се разшава в леговището си, дойде до Кейти с безшумни стъпки и мушна меката си муцунка в ръката й. Тя го помилва, като си мислеше за Ейми; надвеси се над саксиите и вдиша аромата на резедата и шибоя, загледана в далечината. Дали трудностите ще свършат, дали ще могат да си тръгнат щастливи, не с мъка, дали ще бъдат безгрижни и весели отново на родна земя?

Чу стъпки и се сепна. Нед Уъртингтън идваше тихичко на покрива, като че ли се страхуваше да не обезпокои някого. Изглеждаше развълнуван.

— Исках да ви кажа — каза той шепнешком, — че докторът каза, че Ейми е извън опасност.

— Слава богу! — извика Кейти и избухна в плач. Умората, страховете, които бе таила в себе си толкова дълго, безсънието си казаха думата. Тя плачеше ли, плачеше, като че ли никога няма да спре, но в същото време изпитваше такава радост и благодарност! Усети, че Нед я беше обгърнал с една ръка и стискаше нейната, но бяха толкова развълнувани, че в този момент това не изглеждаше странно.

— Колко е красиво слънцето! — каза тя, след като го пусна с щастлива усмивка през сълзите. — Не съм го виждала така ярко от толкова време насам. Колко съм глупава, защо плача! Къде е скъпата Поли? Трябва да сляза при нея веднага. О, как е тя?