Стив Бери
Третата тайна (31)

30

9:00 ч.

Мичънър наблюдаваше приземяването на хеликоптера от прозореца на спалнята. Отказвайки да се отдели дори за миг от тленните останки на Климент, той използва деривата в спалнята, за да позвъни на кардинал Нгови.

Африканецът беше camerlengo на светата римокатолическа църква — първият кардинал, който трябваше да бъде информиран за смъртта на папата. Според каноническите закони тон автоматично поемаше управлението на църквата по време на тъй наречения sede vacante, периода, в който католическият престол е празен. Под негово разпореждане попадаше специално излъчената от светата колегия от кардинали комисия, която щеше да ръководи църквата по време на двете седмици траурна подготовка за погребението и организацията на следващия конклав. В качеството си на кардинал-шамбелан Нгови не поемаше папските функции, но щеше да има пълната власт в ръцете си. Което напълно устройваше Мичънър, защото все някой трябваше да контролира действията на Алберто Валендреа.

Хеликоптерът намали обороти, вратичката на кабината се плъзна встрани. Нгови слезе пръв, следван от Валендреа. И двамата бяха облечени в официални алени мантии. Присъствието на Валендреа беше задължително в качеството му на държавен секретар. След тях се появиха двама епископи и личният лекар на папата, повикан по изричното настояване на Мичънър. По време на телефонния си разговор с Нгови той бе отказал да му съобщи подробности за смъртта. Същото стори и по отношение на персонала на вилата, като заповяда никой да не влиза в папските покои.

Три минути по-късно вратата се отвори и на прага се появиха кардиналите и лекарят. Нгови затвори след себе си и сложи резето. Лекарят пристъпи към леглото и започна прегледа. Мичънър не беше пипал нищо наоколо, включително портативния компютър на папата, който беше включен към телефонната линия. На екрана светеше папският скрийнсейвър, който представляваше два ключа, кръстосани върху тиара.

— Разкажи ми какво се случи — промърмори Нгови, поставяйки върху леглото малка черна торбичка.

Мичънър описа това, което беше заварил, след което махна към нощното шкафче и подхвърли:

— Беше празно.

Едва сега кардиналите обърнаха внимание на малкото кафяво шишенце.

— Нима искаш да кажеш, че върховният глава на римокатолическата църква се е самоубил? — повдигна вежди Валендреа.

— Нищо не искам да кажа — намръщи се Мичънър. — Но шишенцето съвсем наскоро съдържаше трийсет хапчета.

Валендреа се обърна към лекаря.

— Какво е вашето заключение, докторе?

— Мъртъв е от доста време. От пет-шест часа, може би и повече. Няма следи от травма, нищо не говори за сърдечен удар. Няма кръвозагуба, няма рани. На пръв поглед изглежда, че е починал в съня си.

— Възможно ли е хапчетата да са причина за смъртта? — попита Нгови.

— Това може да се установи само след аутопсия.

— Което е изключено — побърза да вметне Валендреа.

— Трябва да знаем причината за смъртта — поклати глава Мичънър.

— Не ни трябва нищо подобно! — повиши тон Валендреа. — Дори е по-добре да не знаем. Унищожете шишенцето! Представяте ли си в какво положение ще изпадне църквата, ако се разбере, че нейният върховен глава е отнел живота си? Дори най-лекото съмнение в тази посока ще предизвика огромни щети.

Мичънър вече беше обмислил тази възможност, но остана твърдо решен да се справи със ситуацията по-добре, отколкото се бяха справили сътрудниците на Йоан Павел I през 1978 г., когато папата почина след само трийсет и три дни управление. Тогава бяха плъзнали най-различни слухове и предположения, имащи целта да скрият факта, че тялото на папата е било открито не от най-близките му духовници, а от обикновена монахиня от обслужващия персонал. Разбира се, това доведе до раждането на най-различни теории за конспирация, включително и за заговор срещу живота на светия отец.

— Съгласен съм — каза на глас той. — Самоубийството в никакъв случай не бива да става обществено достояние. Но ние трябва да знаем каква е истинската причина за смъртта.

— Значи да излъжем, така ли? — засече го Валендреа. — Не е ли по-добре да не знаем?

Виж кой се е загрижил за истината, рече си с мрачна ирония Мичънър, но предпочете да не отговаря.

Нгови се извърна към лекаря.

— Достатъчна ли ще е една кръвна проба? — попита той.

Лекарят кимна.

— Тогава я направете.

— Нямаш право! — повиши глас Валендреа. — Подобно действие изисква съгласието на светата колегия. Ти не си папа!

Чертите на Нгови останаха безизразни.

— Аз също искам да разбера от какво е починал този човек, защото ме интересува съдбата на безсмъртната му душа. — Обърна се към лекаря и добави: — Изследването ще направите лично, след което ще унищожите пробата. А резултата ще докладвате единствено на мен. Ясно ли е?

Човекът кимна.

— Превишаваш правата си, Нгови! — изръмжа Валендреа.

— Можеш да се оплачеш пред светата колегия — хладно го изгледа африканецът.

Дилемата на държавния секретар се оказа доста забавна. Нямаше пълномощия да отменя заповедите на Нгови, а, от друга страна, не можеше да отнесе въпроса до колегията на кардиналите. Тосканецът беше достатъчно умен, за да прецени шансовете си и да замълчи. Но с това вероятно подава на Нгови въжето, с което да се обеси, разтревожи се Мичънър.

Нгови отвори черната торбичка, която беше пуснал на леглото, извади от нея малко сребърно чукче и пристъпи към възглавницата. А Мичънър разбра, че ще присъства на един ритуал, който беше колкото безсмислен, толкова и задължителен.

Нгови чукна челото на Климент с чукчето, а след това зададе въпроса, който векове наред е бил задаван на починалите:

— Мъртъв ли си, Якоб Фолкнер?

Изтече една минута в пълна тишина, после Нгови зададе въпроса още веднъж. След като го зададе и трети път, вдигна глава и обяви:

— Папата е мъртъв.

Очите му се спряха на дясната ръка на покойника. Пръстенът на Рибаря проблясваше на безименния пръст.

— Странно — промърмори Нгови. — Климент обикновено не го носеше.

Това е вярно, помисли си Мичънър. Тежкият къс злато беше по-скоро печат, отколкото бижу. На него беше изобразен свети Петър Рибаря, около когото беше изписано името на Климент и датата на възкачването му на папския трон. Поставен бе на пръста му от предишния кардинал-шамбелан веднага след конклава и служеше единствено за подпечатване на документите. Климент не го харесваше и го носеше изключително рядко.

— Може би е искал да ни улесни — подхвърли Валендреа.

Сигурно е прав, помисли си Мичънър. Действително е имало някакъв план — това беше в стила на Якоб Фолкнер.

Нгови свали пръстена и го пусна в малка торбичка от черно кадифе. Преди свикването на предстоящия конклав той щеше да използва сребърното чукче, за да го строши заедно с оловния папски печат. Така щеше да бъде сигурно, че до избора на нов папа никой няма да подпечатва официални документи.

— Свършено е — обяви африканецът.

Смяната на властта е факт, каза си Мичънър. Настъпи краят на управлението на Климент XV — 267-ият наследник на свети Петър, продължило трийсет и четири месеца. Първият германец, който бе заемал Светия престол от деветстотин години насам. От този момент нататък приключи и неговото назначение като папски секретар. Вече беше обикновен монсеньор, поставен на временно разположение на кардинал-шамбелана на светата римокатолическа църква.

Катерина забързано прекосяваше терминала на международното летище „Леонардо да Винчи“, търсейки с очи гишето на „Луфтханза“. Беше си запазила място за полета до Франкфурт в 13:00 ч. Още не знаеше накъде ще се насочи оттам. Имаше време да мисли през следващите дни. Главното беше, че Том Кийли и Колин Мичънър останаха в миналото, а тя беше твърдо решена да направи нещо и за собствения си живот. Чувстваше се ужасно, защото беше измамила Мичънър, но се надяваше, че не му е навредила много, тъй като изобщо не се свърза с Валендреа, а на Амбрози каза малко.

Беше доволна, че скъса с Том Кийли. Смяташе, че той вече е забравил краткотрайната им връзка. Беше във възход и нямаше нужда от куфари. Тя наистина се чувстваше като куфар, въпреки че през цялото време му беше помагала да се справя с неотложните неща. Е, не беше болка за умиране. Беше убедена, че съвсем скоро друга ще заеме мястото й.

Терминалът беше оживен, но хората се трупаха не пред гишетата, а под телевизионните приемници по стените. Една жена плачеше на няколко крачки от нея. Бавно вдигна глава. На най-близкия екран се виждаше площад „Свети Петър“, сниман от въздуха. Пристъпи по-наблизо и улови част от думите на водещия: „… В момента тук цари дълбока скръб. Много хора страдат от смъртта на техния любим папа. Климент XV ще липсва на света“.

— Папата е починал, така ли? — попита на висок глас тя, без да се обръща към никого.

— Снощи, в Кастел Гандолфо — кимна някакъв мъж с вълнено палто. — Умрял е в съня си, дано Бог даде покой на душата му.

Катерина се закова на място. Човекът, когото мразеше от години, беше напуснал този свят. Тя никога не го беше виждала. Преди време Мичънър бе предложил да ги запознае, но тя отказа. Тогава Якоб Фолкнер беше архиепископ на Кьолн, типичен представител на всичко ненавистно в организираната религия. Да не говорим за другата страна на тази религия — онази, която й беше отнела Колин Мичънър. Загубила битката за сърцето на любимия, тя дълбоко намрази Фолкнер. Не заради това, което бе вършил или щеше да върши, а заради това, което символизираше.

Но сега този човек бе мъртъв, а Колин със сигурност бе съсипан от скръб. Част от съзнанието й настоя да продължи пътя си към гишето и да отлети за Германия. Мичънър ще се оправи и без нея. Винаги го беше правил. Скоро ще има нов папа, нови назначения. Рим ще бъде наводнен от нова вълна свещеници, епископи и кардинали. Познаваше достатъчно ватиканските порядки, за да бъде сигурна, че с приближените на Климент е свършено. Край на кариерата им.

Разбира се, това изобщо не я засягаше, но нещо продължаваше да я гложди. Старите навици наистина си отиват трудно. Обърна се и тръгна към изхода.