Стив Бери
Третата тайна (11)

10

Торино, Италия

Четвъртък, 9 ноември, 10:30 ч.

Мичънър погледна през прозорчето на хеликоптера. Долу лежеше Торино, покрит с дрипавото одеяло на мъглата, която засега печелеше борбата с ярките лъчи на слънцето. Отвъд чертите на града се простираше Пиемонт — италианската провинция, предимно равнинна, която на север граничеше с ледниците и заснежените алпийски върхове на Франция и Швейцария, а на юг опираше в морето.

До него седеше Климент, а седалката срещу тях беше заета от двама служители на охраната. Папата идваше в северния град, за да благослови плащаницата от Торино, преди реликвата, която периодично се излагаше за поклонение на вярващите, да бъде отново запечатана във вакуумиран стъклен сандък. Тази година поклонението беше започнало малко преди Великден, а Климент би трябвало да присъства на изваждането на плащаницата. За съжаление му попречи едно предварително уредено официално посещение в Испания, затова се реши да дойде тук при прибирането на светинята. Така се спазваше една вековна традиция.

Хеликоптерът направи плавен завой наляво и започна да се снижава. Под тях изплува задръстената от автомобили Виа Рома, която се вливаше в не по-малко натоварения площад „Сан Карло“ в центъра на града. Промишлен център от западноевропейски тип и сърце на италианската автомобилна индустрия, Торино приличаше на множеството градове в Южна Джорджия, които Мичънър помнеше от детството си. Но там се произвеждаше главно хартия.

Пред очите им бавно изплуваха острите игли на катедралата „Сан Джовани“, чиито горни краища бяха забулени в мъгла. Тя бе построена през XV век, в чест на свети Йоан Кръстител, а две столетия по-късно в нея бе положена и плащаницата.

Металните плазове на хеликоптера меко докоснаха влажния паваж, витлото намали обороти. Мичънър разкопча предпазния колан. Преди да дръпнат плъзгащата се врата, хората от охраната изчакаха окончателното спиране на витлото.

— Ще излизаме ли? — попита Климент.

По време на полета от Рим папата почти не проговори. Той правеше така при всяко пътуване и Мичънър се съобразяваше с този факт. Слезе пръв и се обърна да изчака Климент. Внушителната тълпа посрещани на площада беше контролирана от полицейски кордон. Въздухът беше хладен, но папата отказа да облече връхна дреха. С бялата дреха и тежкия златен кръст на шията представляваше внушителна гледка. Служебният фотограф на Ватикана започна да щрака с апарата си. Снимките от официалната визита трябваше да бъдат предоставени на пресата още същия ден. Папата вдигна ръка за поздрав и тълпата го възнагради с бурни аплодисменти.

— Не трябва да се бавим — прошепна в ухото му Мичънър.

Отделът по сигурността на Ватикана беше категоричен, че този площад представлява сериозен риск за охраната на светия отец. Визитата му беше ограничена до влизане и излизане в храма и параклиса — единствените площи, които бяха проверени за експлозиви и поставени под 24-часова охрана. Оставането на открито трябваше да бъде сведено до минимум главно защото посещението беше планирано и коментирано от медиите в продължение на месеци.

— Само секунда — прошепна Климент и продължи да поздравява поклонниците си. — Те са тук, за да видят своя отец, нека не ги разочароваме.

По традиция папите пътуваха свободно из цялата територия на Италия. Това беше жест към народа на страната, която в продължение на две хиляди години бе отдавала своето гостоприемство на църквата майка. И именно по тази причина Климент държеше да поздрави този народ.

Накрая папата се насочи към високия свод над входа на катедралата. Мичънър го последва, но изостана малко, давайки възможност на местното духовенство да се фотографира със светия отец.

Кардинал Густаво Бартоло чакаше на прага. Беше облечен в алена мантия с широк пояс, който демонстрираше старшинството му в колегията на кардиналите. Голямата брада и немирната бяла коса му придаваха вид на палаво старче. Мичънър нееднократно си беше задавал въпроса дали този кардинал нарочно търси прилика с библейски пророк. Той нямаше репутацията на човек с особени интелектуални способности, нито пък на ревностен духовник. Общо взето, го приемаха като лоялно момче за поръчки. Предшественикът на Климент го беше назначил за епископ на Торино и член на колегията на кардиналите — факт, който автоматично го превръщаше и в пазител на светата плащаница.

Папата го остави на поста му, въпреки че Бартоло беше известен като един от най-пламенните привърженици на Алберто Валендреа. Никой не се съмняваше как ще гласува на следващия конклав епископът на Торино. По тази причина Мичънър гледаше с весела искрица в очите как папата се насочи към него с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Бартоло очевидно съобрази какво изисква протоколът и без колебание коленичи, пое ръката на папата и целуна пръстена му. Всичко стана пред очите на най-близките му сътрудници от местното виеше духовенство. По принцип Климент избягваше този ритуал, задоволявайки се с обикновено ръкуване — особено когато срещата се провеждаше при затворени врати или във вътрешността на божия храм. Но в случая не стана така и кардиналът отлично знаеше причината. Мичънър успя да улови гневния блясък в очите му миг преди да се наведе над папския пръстен.

Климент не обърна внимание на неудобството му и започна да си разменя любезности с останалите духовни лица. След няколко минути той ги благослови и поведе процесията към вътрешността на катедралата.

Мичънър нарочно изостана, предпочитайки да не участва в церемонията. Задачата му беше да бъде на разположение, винаги готов да помогне, а не да участва в церемониите. Направи му впечатление, че един от местните духовници постъпи по същия начин. Нисък и плешив, този човек беше най-близкият помощник на Бартоло.

— Ще остане ли светият отец за обяд? — попита на италиански той.

Макар и почтителен, тонът му издаваше известно раздразнение. Веднага пролича, че симпатиите му не са на страната на възрастния папа. Още по-малко пък на страната на този американец, който със сигурност щеше да стане безработен в момента, в който сегашният викарий на Христа се прехвърли в отвъдното. Той очевидно си представяше вече онова, което неговият прелат би сторил за него, точно както се чувстваше преди двайсетина години самият Мичънър — развълнуван и очарован от факта, че един германски епископ е харесал скромен и свенлив семинарист като него.

— Ако програмата се спази, папата ще остане за обяд — отвърна той. — Засега всичко върви нормално. Получихте ли списъка с предпочитаните блюда?

— Да — кимна домакинът му. — Ще се съобразим с него.

Климент не харесваше италианската кухня — факт, който Ватикана старателно се опитваше да скрие. Официалната версия гласеше, че хранителните навици на папата са частен въпрос, който няма нищо общо с изпълнението на задълженията му.

— Няма ли да влезем? — подхвърли Мичънър.

Напоследък нямаше никакво желание да обсъжда църковната политика с когото и да било. Вероятно защото си даваше сметка, че авторитетът му намаляваше успоредно с влошаващото се здравословно състояние на Климент. Насочи се към храма, следван по петите от раздразнителния свещеник. Очевидно днес той щеше да бъде неговия ангел — пазител.

Климент стоеше в средата на катедралата, пред него висеше правоъгълен стъклен сандък. Вътре се намираше кремава ленена плащаница, дълга около четири метра, върху която падаше разсеяната светлина от купола. По плащаницата личаха неясните очертания на човешка фигура, просната по гръб и покрита отгоре със савана. Виждаха се брадата, дългата до раменете коса и издължените ръце, свенливо кръстосани над слабините. По главата и китките личаха кървави следи, а върху гърдите имаше няколко прободни рани. По гърба имаше белези от дълбоки изгаряния.

Дали това са останките на Христос беше въпрос на вяра. В личен план на Мичънър му беше трудно да приеме, че едно тъкано на ръка парче плат може да запази формата си в продължение на две хилядолетия. За него тази реликва беше много близка до феномена с явяването на Дева Мария, който проучваше внимателно проучваше през последните два месеца. Беше отделил време на описанията на всеки очевидец на свръхестественото явление, въпреки че папското разследване обяви повечето от тях за грешки, халюцинации или проява на психическа нестабилност. Разбира се, част от тези описания си бяха чиста измислица. Но имаше и около две дузини случаи, които изследователите не бяха успели да дискредитират или оборят въпреки усилията си. В крайна сметка, след изчерпването на всички възможни аргументи, те бяха окачествени като действителна поява на божията майка на грешната земя.

Като Фатима.

Но, както и в случая с плащаницата пред очите му, всичко беше въпрос на вяра.

Молитвата на Климент продължи цели десет минути. Мичънър отбеляза, че изостават от програмата, но никой не смееше да се намеси. Множеството изчака в пълно мълчание папата да се изправи, да се прекръсти за последен път и да последва Бартоло към параклиса от черен мрамор. Кардиналът пазител изгаряше от нетърпение да покаже това наистина блестящо и внушително произведение на средновековната архитектура.

Обиколката отне близо половин час, удължена от въпросите на Климент и категоричното му желание да поздрави всички присъстващи в катедралата. Определеното за визитата време бързо се топеше и Мичънър въздъхна с облекчение, когато папата най-после поведе процесията към една от страничните постройки, където щеше да се състои официалният обяд.

Но на крачка от залата Климент спря и се обърна към Бартоло.

— Тук има ли подходящо място, където да разменя две думи с помощника си?

Кардиналът се ориентира светкавично и посочи една дълбока странична ниша без прозорци, използвана за гардероб. Климент изчака вратата да се затвори и извади плик в гълъбов цвят. Мичънър знаеше, че такива пликове съдържат единствено личната му кореспонденция. Самият той беше купил комплекта за писма от една римска книжарница и му го беше поднесъл като подарък за Коледа.

— Това е писмото, което искам да занесеш в Румъния — каза папата. — В случай че отец Тибор не може или не желае да изпълни молбата ми, ще го унищожиш и ще се върнеш в Рим.

— Разбирам — кимна Мичънър, поемайки плика.

— Преподобният кардинал Бартоло демонстрира покорство, нали? — подхвърли с усмивка Климент.

— Съмнявам се, че ще използва тристата индулгенции, които му се полагат за целувката на папския пръстен — отвърна Мичънър.

По стара традиция всеки, който целуне папския пръстен с „искрена благочестивост“, получава в дар определен брой индулгенции. Мичънър често се питаше дали средновековните папи, измислили тази награда, действително са били загрижени за опрощаването на греховете, или просто са искали да бъдат обект на по-гореща почит.

— Според мен греховете му са повече от триста — засмя се Климент. — Той е един от най-близките съюзници на Валендреа и като нищо може да получи поста държавен секретар, ако тосканецът си осигури папския трон. Страх ме е дори да си помисля за подобна възможност, защото Бартоло не притежава качества дори за епископ на тази катедрала.

Разговорът явно щеше да е откровен и Мичънър си позволи да подхвърли:

— За да предотвратиш това, ще ти трябва помощта на всичките ти приятели, които ще вземат участие в следващия конклав.

Климент моментално схвана значението на тези думи.

— А ти искаш алената biretta, нали?

— Прекрасно знаеш, че я искам — кимна Мичънър.

Папата махна към плика в ръцете му.

— Направи това за мен.

За миг Мичънър се запита дали задачата му в Румъния има някаква връзка с кардиналското назначение, но после прогони тази мисъл от главата си. Това не беше в стила на Якоб Фолкнер. Но напоследък папата се държеше доста загадъчно.

— Все още ли няма да споделиш с мен какво те тревожи? — попита той.

Климент пристъпи към одеждите, окачени до стената.

— Не ти трябва да знаеш, Колин, повярвай ми.

— Може би мога да помогна.

— Не ми каза нищо за срещата си с Катерина Леу. Как ти се стори след всичките тези години?

Отново смяна на темата.

— Разменихме си само няколко думи. Всички до една изпълнени с напрежение.

Веждите на Климент любопитно подскочиха нагоре.

— Защо позволи това?

— Тя е страшно упорита, а отношението й към църквата е твърдо и безкомпромисно.

— Кой би могъл да я обвинява, Колин? Вероятно те е обичала, но е била безсилна. Едно е да загубиш мъж от съперница, но съвсем друго от Бог. Такова нещо се приема много трудно, а несподелената любов не е никак приятна.

Мичънър отново се учуди на интереса на папата към личния му живот.

— Това вече няма значение — въздъхна той. — Тя си има свой живот, аз също.

— Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.

Самотата е неизбежна част от живота на всеки духовник. В това отношение Мичънър имаше късмет, защото спечели близостта на Фолкнер в момента, в който изгуби Катерина. Именно той изслуша изповедта му и опрости греховете му. По ирония на съдбата ставаше въпрос за същите грехове, които беше извършил и отец Кийли и заради което му предстоеше да бъде отлъчен. Може би именно те бяха пробудили интереса на папата към него.

Климент пристъпи към един от рафтовете и опипа грижливо сгънатите одежди в ярки цветове.

— В детството си бях послушник в църквата на Бамберг. Спомням си това време с особено топли чувства. Беше непосредствено след войната, когато народът ни усилено възстановяваше щетите. За щастие, катедралата беше оцеляла, пощадена от бомбардировките. Винаги съм гледал на този факт като на метафора. Божият храм беше останал непокътнат въпреки злините, причинени от смъртните.

Мичънър замълча. Този разговор очевидно имаше някаква цел. Иначе Климент не би нарушил програмата и не би накарал толкова много хора да го чакат.

— Обичах онази катедрала — прошепна той. — Тя беше част от младостта ми. В главата ми още звучат прекрасните изпълнения на детския хор. Много бих искал да бъда погребан там, но за съжаление е невъзможно. Папите трябва да почиват в „Свети Петър“. Чудя се кой го е измислил.

Гласът на Климент беше тих и далечен и Мичънър се запита на кого всъщност говори той. Направи крачка напред и тихо попита:

— Кажи ми какво не е наред, Якоб?

Пръстите на Климент се отделиха от меката тъкан, треперещите му ръце се сключиха на гърдите.

— Ти си много наивен, Колин. Не можеш да разбереш много неща. — Говореше през зъби, почти без да движи устните си. Гласът му стана равен и напълно лишен от емоции. — Мислиш ли, че дори за момент можем да се радваме на някаква дискретност? Нима не оценяваш огромните амбиции на Валендреа? Тосканецът знае за всяка наша стъпка, информиран е за всяка наша дума. Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Противоречието рядко присъстваше в техните отношения. Сега обаче беше ясно, че папата го мъмри. Но за какво?

— Ние сме само хора, Колин. Нищо повече. Аз не съм по-непогрешим от теб. Но въпреки това се обявяваме за князе на църквата. За всеотдайни духовници, чиято единствена грижа е да изпълняват желанията на своя Бог. На практика ние изпълняваме собствените си желания. Характерен пример е онзи глупак Бартоло, който чака отвън. Единственият въпрос, който го вълнува, е кога ще умра. Тогава неговата съдба ще се промени, твоята също.

— Надявам се, че не говориш по този начин и пред други хора — сухо подхвърли Мичънър.

Климент нежно докосна кръста, който висеше на гърдите му. Движението беше достатъчно, за да прогони треперенето на ръцете му.

— Безпокоя се за теб, Колин — промърмори той. — Приличаш ми на делфин, затворен в аквариум. Животът ти е преминал под грижите на дресьорите, които са ти осигурявали чиста вода и изобилие от храна. Но сега ти предстои да се върнеш в океана и аз си задавам въпроса дали ще оцелееш там.

Мичънър се ядоса не на шега. Никак не обичаше да слуша снизходителните назидания на папата.

— Зная повече, отколкото си мислиш! — отсече той.

— Но нямаш никаква представа за истинската същност на личности като Алберто Валендреа. Той не е божи служител. Много папи са били точно като него — алчни и самомнителни глупаци, които си въобразяват, че властта е всичко. Аз мислех, че такива хора са част от нашето минало, но се оказа, че греша. Вярваш ли, че можеш да се бориш с Валендреа? — Климент поклати глава. — Не, Колин, ти не можеш да се сравняваш с него. У теб има прекалено много достойнство и доверчивост.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото трябва да ти го кажа. — Климент направи крачка напред и лицето му се оказа на сантиметри от лицето на Мичънър. — Алберто Валендреа ще съсипе тази църква. Или това, което аз и моите предшественици не сме успели да съсипем. Непрекъснато ме питаш какво не е наред, но би трябвало да мислиш не за тревогите ми, а за задачата, която съм ти поставил. Ясно ли ти е?

Мичънър беше изненадан от прямотата на Климент. Той беше на четирийсет и седем години, личен секретар на папата. Най-верният му служител. Защо тогава старият му приятел поставяше на изпитание неговата лоялност и способности? Реши да не спори повече и кимна.

— Напълно, твое светейшество.

— Морис Нгови е човекът, който най-много се доближава до мен. Никога не забравяй това. — Климент отстъпи крачка назад и смени темата. — Кога заминаваш за Румъния?

— Утре сутринта.

Климент кимна, бръкна под мантията си и извади още един гълъбов плик.

— Много добре — промърмори той. — Би ли пуснал това в пощата вместо мен?

Мичънър пое плика и видя, че е адресиран до Ирма Ран, приятелка на Климент от детинство. Тя все още живееше в Бамберг и двамата поддържаха кореспонденция от години.

— Ще имам грижата, бъди спокоен.

— Оттук…

— Моля?

— Пусни писмото оттук, Колин. От Торино. Лично, ако обичаш. Без да възлагаш задачата на друг.

Мичънър винаги пускаше писмата на папата лично, затова молбата му се стори излишна. Но отново предпочете да замълчи.

— Разбира се, свети отче. Лично ще го пусна тук, в Торино.