Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (8)

7
Капитан Гроув

Отведоха Бисиса и Абдикадир в крепостта, която бяха зърнали от въздуха. Беше правоъгълна сграда със солидни каменни стени и с наблюдателници на ъглите. Изглеждаше добре поддържана.

— Не съм виждала нищо подобно на нито една от картите — оплака се Бисиса. Абдикадир не каза нищо.

По стените се разхождаха войници с яркочервени куртки и бричове. Някои носеха шотландски поли. Повечето бяха ниски, с жилести тела и голямо разнообразие от кожни инфекции. Някои дори имаха превръзки, които, изглежда, отдавна не бяха сменяни.

— Никакви жени… — промърмори Абдикадир. — Не им позволявай да ти досаждат.

— Няма — обеща тя. Беше преживяла твърде много за един ден, за да допусне някакви измършавели от недохранване войници с поли да й се натискат. Но истината бе, че се страхуваше. Даваше си сметка каква може да е съдбата на една пленена жена.

Портата се разтвори и отвътре излязоха няколко натоварени мулета — пренасяха нещо, което приличаше на части на допотопно оръдие. Яздеха ги индийски войници — същите, които белите наричаха сепои.

В крепостта цареше привидна суматоха, зад която се усещаше установен ред. Това, което направи впечатление на Бисиса обаче, бе пълната липса на каквито и да било моторизирани превозни средства, радиоантени или сателитни чинии.

Отведоха ги в централната сграда, в някакво помещение като преддверие, и Макнайт им нареди безцеремонно:

— Събличайте се! Няма да ви пусна при капитана, преди да проверя какво носите под тези широки дрехи.

— Аз пък си мисля, че искаш да ми видиш задника — засмя се пресилено Бисиса, но за нейна изненада Макнайт я погледна шашардисано. Тя кимна и започна да си изува обувките. След това свали комбинезона и бойната жилетка под него — в джобовете й бе натъпкала различни полезни вещи, като манерка с вода, карти, очила за нощно виждане, няколко пакетчета дъвка и малка аптечна, както и телефона, който имаше достатъчно здрав разум да не се обажда. Бисиса пъхна ненужния вечен микрофон в един от външните джобове на комбинезона. Скоро двамата с Абдикадир останаха по гащи и фланелки.

Не носеха оръжие, ако се изключеше ножът на Абдикадир, затъкнат в ботуша му. Афганистанецът се раздели с него с видима неохота. Макнайт взе очилата за нощно виждане, повъртя ги учудено в ръце, после ги остави. След това отвори всички кутийки и провери какво има вътре.

Накрая им позволи отново да се облекат и им върна почти всички вещи, с изключение на ножа и — за изненада на Бисиса — на дъвките. А после, за още по-голяма изненада и на двамата, капитан Гроув ги накара да чакат.

Седяха на една дървена скамейка, под охраната на въоръжен с пушка войник. Канцеларията на капитана се отличаваше с аскетичен и до известна степен елегантен комфорт. Стените бяха белосани, подът бе застлан с килим, още един килим, кашмирски, висеше на една от стените. Това очевидно бе канцелария на човек, отдаден на работата си. Върху масивното лакирано бюро бяха струпани документи и писма, а от мастилницата се подаваше перодръжка. Имаше и някои лични вещи, като топката за поло в единия край на бюрото и големия часовник с махало, който тиктакаше приспивно. Но нямаше електрическо осветление, само газени лампи, чиято светлина постепенно изместваше гаснещите лъчи на слънцето зад прозореца.

— Прилича ми на музей — прошепна Бисиса. — Къде е компютърът, радиото, телефонът? Няма нищо освен документи.

— Представяш ли си, че са управлявали по този начин цяла империя — отвърна загадъчно Абдикадир.

— Кои са я управлявали? Къде си мислиш, че сме попаднали?

— В Джамруд — отвърна без колебание афганистанецът. — Една крепост от деветнайсети век, построена от сикхите и поддържана от англичаните.

— Идвал ли си тук?

— Не, виждал съм картини. Изучавал съм историята на този район. Но в книгите крепостта изглеждаше като руина.

— Да, ама сега не е руина — каза тя намръщено.

— Обърна ли внимание на униформите им? — попита той.

— Кожени гети, червени мундири. И оръжията им — тези пушки са еднозарядни, „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“. Ужасно остарели. Били са използвани през деветнайсети век, преди да ги заменят с „Лий Метфорд“, „Гатлинг“ и „Максим“, които били по-надеждни.

— Кога горе-долу е било това?

Абдикадир сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Около хиляда осемстотин и деветдесета година.

— Хиляда осемстотин и деветдесета година?

— Направи ли опит да се свържеш чрез аварийния предавател? — И двамата носеха аварийни микропредаватели, а в жилетките им бяха зашити позициониращи радиофарове. Макнайт не им бе обърнал внимание.

— Не. Телефонът ми нали каза, че няма връзка. — Тя потрепери. — Никой не знае къде сме паднали. Не знаят дори, че сме живи. — Не я плашеше мисълта за катастрофата, а за изгубената връзка с останалия свят. За човек от двайсет и първи век мисълта за подобна пълна изолация бе трудно поносима.

Абдикадир я улови за ръката да я успокои и тя изпита благодарност за подкрепата му.

— Сигурно вече са започнали да ни издирват. Птичката е достатъчно голям обект. Жалко, че вече се стъмва.

По някаква причина тя бе забравила този странен факт.

— Не е ли рано да се стъмва?

— Така е. Да ти кажа, и аз съм малко объркан…

В този момент в канцеларията влезе капитан Гроув, придружен от своя адютант, и двамата се изправиха. Гроув бе нисък набит четирийсетгодишен мъж с насечено лице, облечен в униформа в цвят каки. Обувките и гетите му бяха покрити с прах. „Човек, който поставя работата над външния си вид“, помисли Бисиса. Капитанът имаше дълги увиснали мустаци и беше небръснат.

Той застана пред тях, опря ръце на кръста си и ги изгледа начумерено.

— Батсън ми каза имената ви и званията, които твърдите, че носите. — Говореше някак странно, като британски офицер във филм за Втората световна война. — Освен това ходих да огледам тази ваша машина.

— Ние сме членове на миротворчески разузнавателен отряд — обясни Бисиса.

— Видях и оръжията ви — рече Гроув. — Миротворци!

— Казваме ви истината — обади се Абдикадир.

— Добре, да говорим по същество — прекъсна го Гроув. — Но първо, искам да знаете, че съм наредил да се погрижат за вашия човек.

— Благодаря ви — отвърна Бисиса.

— И така — кои сте вие и какво правите в моята крепост?

Бисиса присви очи.

— Няма да ви кажем нищо повече от имената си, званията и номерата… — И млъкна, забелязала учудването на Гроув.

— Бисиса — взе думата Абдикадир, — имам съмнение, че ситуацията е малко необичайна. При подобно положение ще е най-добре да сме напълно откровени един с друг. — Последните думи бяха предназначени и за Гроув.

Капитанът кимна отривисто, настави се зад бюрото и им даде знак да седнат на скамейката.

— Ще ви призная, че съм готов да се откажа от най-достоверното обяснение — че сте руски шпиони, пратени да всяват смут в района. Казвате, че служите в британската армия и сте тук на временно назначение, за да „поддържате мира“. Добре де, и аз също, ако може така да се каже. Но обяснете ми, какво бихте могли да постигнете с тази ваша тракаща машина?

Бисиса си пое дъх и описа накратко геополитическата обстановка: интересът на великите сили към нефтените находища, сложните местни взаимоотношения. Гроув я слушаше внимателно, въпреки че както изглеждаше, всичко това му беше непознато и дори непонятно; на моменти на лицето му се четеше истинска изненада.

— И казвате, че Русия ви е съюзник? Нека ви обясня как аз виждам обстановката тук. Ние също сме на пресечната точка на различни интереси — в случая на Англия и Русия. От мен се иска да охранявам границата на империята и ако мога, да подпомагам сигурността на раджата. От вашето обяснение единственото, което съвпада, е проблемът с пущуните. Без да се обиждаш — допълни той към Абдикадир.

— Раджата? Империята? — повтори смаяно Бисиса. Изведнъж й се зави свят.

— Лейтенант Дът — продължи Гроув. — Изглежда, сме тук, за да водим различни войни.

Но Абдикадир кимаше, сякаш разбираше всичко.

— Капитан Гроув — не споменахте ли, че и вие сте изгубили средствата си за свръзка?

Гроув млъкна и го погледна. Очевидно се колебаеше дали да признае истината.

— Добре де — така е. Изгубихме както телеграфна връзка, така и сигналите от хелиографските станции. Някъде по обед стана. Още нямаме представа каква може да е причината. А вие?

Абдикадир въздъхна.

— И ние — но в различен смисъл. Нямаме радиовръзка от момента преди катастрофата — което е само преди няколко часа.

— Радио…? Няма значение — Гроув махна с ръка. — Значи имаме сходни проблеми, вие с вашата летяща машинария и аз в крепостта. И каква според вас е причината?

— Война — каза лаконично Бисиса. Обмисляше тази възможност от момента на катастрофата, въпреки преживяното. Обърна се към Абдикадир. — Силен електромагнитен импулс, какво друго би прекъснало всички комуникации — граждански и военни — едновременно? Помниш ли странните светлини, които видяхме в небето, внезапния вятър…

— Но не видяхме никаква инверсионна следа — отвърна спокойно Абдикадир.

— Нека ви напомня — намеси се Гроув, — че отново не разбирам за какво говорите.

— Ами… — запъна се Бисиса, — опасявам се, че е започнала термоядрена война. И заради нея са прекъснати комуникациите. В края на краищата само преди седемнайсет години Лахор бе унищожен при атаката на индийците.

— Унищожен? — повтори Гроув.

— Напълно — намръщено отвърна тя. — Не може да не го знаете.

Гроув се изправи, приближи се до вратата и даде кратко нареждане на адютанта. След няколко минути на вратата се появи младежът, който им се бе представил като „Ръди“. С него беше и вторият цивилен, Джош, който бе помогнал на Абдикадир да измъкнат Кейси от кабината. Гроув го стрелна с ядосан поглед.

— Трябваше да се досетя, че и вие ще се домъкнете, господин Уайт. Но както и да е. Вие… — Той посочи Ръди. — Кога за последен път бяхте в Лахор?

Ръди се замисли за миг.

— Преди три седмици.

— И как изглеждаше?

Ръди повдигна учудено вежди, но продължи:

— Старо селище, скрито зад стена. Жителите му са няколко хиляди души, повечето пенджабци, но има и европейци и мугали. След последното въстание Лахор е на път да се превърна в административен център на района и база за военни походи срещу руснаците. Но не разбирам, сър, защо трябва да ви казвам нещо, което знаете?

— Просто така. А дали Лахор е бил разрушаван? Преди седемнайсет години например?

— О, едва ли — отвърна Ръди. — Баща ми работеше там. Построи няколко къщи.

— Защо лъжете? — нахвърли се Гроув върху Бисиса.

Тя едва преглътна сълзите си. „Защо не ми вярват?“ Обърна се за помощ към Абдикадир, но той мълчеше.

— Абди? Подкрепи ме де.

— Изглежда, още не разбираш какво става — въздъхна той.

— Какво да става?

Той затвори очи.

— Не си виновна. Аз също нищо не разбирах отначало. — Той се обърна към Гроув. — Капитане, знаете ли кое бе най-странното нещо днес? Слънцето — беше на едно място в небето, сетне изведнъж се премести на друго. — Абдикадир погледна часовника. — Точен ли е?

— Предполагам. Сверявам го всяка сутрин.

Абдикадир вдигна ръка и погледна своя часовник.

— Но моят показва 15:27. Три и половина следобед. Бисиса, твоят как е?

Тя провери.

— Същото.

Ръди сбърчи вежди, приближи се до Абдикадир и го улови за ръката.

— Не съм виждал такъв часовник досега. Със сигурност не е „Уотърбъри“! Има цифри, вместо стрелки. Не виждам дори циферблат. И числата се топят едно в друго!

— Това е дигитален часовник — обясни търпеливо Абдикадир.

— А това тук какво е? — попита заинтригувано Ръди. — Осем, шест, две нула три седем.

— Това е датата — отвърна Абдикадир.

Ръди се намръщи още повече.

— Дата от двайсет и първи век?

— Да.

Ръди заобиколи капитана и се наведе над бюрото.

— Извинете, сър — подметна през рамо, докато се ровеше из документите. Гроув само въртеше глава объркано. — Отпреди няколко дни е, но ще свърши работа. — Той се върна при Абдикадир и Бисиса и им показа това, което бе взел. Беше вестник. — Нарича се „Пионер — Граждански и военен вестник“. Бихте ли погледнали датата?

Беше от март 1885 година. Настъпи продължителна и тягостна тишина.

— Знаете ли — обади се пръв Гроув, — мисля, че на всички ще ни дойде добре по чаша чай.

— Не! — възкликна неочаквано вторият младеж, Джош Уайт. Изглеждаше страшно възбуден. — Извинете, сър, но мисля, че всичко съвпада. Да, сега всичко се подрежда!

— Успокой се. — Гроув го погледна строго. — Какви ги дърдориш?

— Маймуночовекът — продължи задъхано Уайт. — По-късно ще пием чай. Покажете им маймуночовека!

 

 

Минута по-късно, с въоръжена охрана, всички излязоха навън.

Отведоха ги до нещо като примитивен лагер на стотина метра извън стените на крепостта. Тук бе издигната конусовидна палатка с мрежести стени. Неколцина войници се навъртаха наоколо и пушеха цигари с отвратителна миризма. Слаби, мършави, но жилести, те оглеждаха Абдикадир и най-вече Бисиса.

Нещо се движеше зад мрежата. Приличаше на животно, но вече се здрачаваше и Бисиса не можеше да различи подробности.

По команда на Уайт мрежата бе вдигната. Бисиса очакваше да види в центъра стълб, но вместо това там, насред въздуха, висеше сребриста сфера, която очевидно не се държеше за нищо, а беше придържала горния край на мрежата. Абдикадир пристъпи напред и размаха ръце под нея, за да се увери, че не е монтирана на невидим пилон.

— Знаете ли — подметна той, — днес някак престанах да се учудвам на подобни неща.

Бисиса не можеше да откъсне поглед от светещото кълбо. „Това е ключът“ — мина й през ума.

Джош я улови за ръката.

— Бисиса, добре ли сте?

— Доста добре — изсмя се тя, — като се имат предвид всички обстоятелства.

— Друго искахме да ви покажем — добави той меко и посочи с ръка животните на земята.

Отначало Бисиса ги взе за шимпанзета, но с тънки, почти грацилни тела. Едното беше съвсем малко, другото, по-едрото, го държеше в ръце. По знак на Гроув двама от войниците пристъпиха и дръпнаха малкото, след това уловиха майката и я вдигнаха от земята, въпреки че се дърпаше и ръмжеше.

„Шимпанзето“ беше двукрако.

— Майчице мила! — възкликна Бисиса. — Дали не е австралопитек?

— Как ли пък не! — подсмихна се Абдикадир. — Те са изчезвали преди милиони години.

— Може някой екземпляр да е оцелял в планините…

Той я смрази с поглед.

— Сама не си вярваш.

— Така е.

— Видяхте ли? — развълнувано възкликна Уайт. — Видяхте ли маймуночовека? Дали и той не е от някое… друго време?

Бисиса пристъпи напред и надзърна в тъмните очи на животното. Едва сега забеляза, че то не откъсва поглед от малкото.

— Чудя се какво ли си мисли.

— „Не случих на съседи“ — подметна Абдикадир.