Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR(2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. —Добавяне

6
Срещата

Джош и Ръди стигнаха свалената машина с първата група войници. Някои от тях държаха пушките готови за стрелба и обикаляха около машината, ококорили очи. Никой никога не бе виждал нещо подобно.

Зад прозрачното стъкло на кабината се виждаха трима души: двама мъже на седалките отпред и отзад една жена. Когато забелязаха войниците, и тримата вдигнаха ръце. После предпазливо си свалиха шлемовете. Жената и единият от мъжете имаха индийски черти, другият мъж беше бял. Джош виждаше съвсем ясно изкривеното му от болка лице.

Машината изглеждаше забележително запазена, като се имаше предвид с каква сила се бе ударила в земята. Стъкленият купол в предния й край бе съвсем здрав, ако се изключеха няколко пукнатини; острите перки все още бяха прикрепени към сложната желязна конструкция отгоре, при това не бяха нито изкривени, нито счупени. Но задната част, която наподобяваше опашка, бе пострадала сериозно. От отвора в разкривения метал струеше дим и изтичаше някаква черна течност. Нямаше съмнение, че механичната птица няма да може повече да се вдигне в небето.

— Нищо не ми говорят цветовете на каските им — прошепна му Джош. — Светлосини — коя армия е с такива? Руската?

— Може би. Но я погледни, раненият мъж отпред носи звездното знаме на шлема си!

Изведнъж се чу щракане на затвор.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика жената, наведе се към предната част на прозрачния купол и закри ранения пилот с тяло.

Един от войниците — Джош се сети, че се казва Батсън, простодушен момък от Нюкасъл — се прицели в главата на жената.

— Говориш ли английски? — извикай той.

— Аз съм англичанка.

Батсън вдигна вежди.

— Кажи тогава на приятеля си да си вдигне ръцете така, че да ги виждам. Веднага!

— Послушай го, Кейси — прошепна тя. — Тази пушка може да е антика, но е заредена антика.

Кейси се подчини неохотно. В лявата си ръка държеше непознат предмет.

— Това оръжие ли е? — Батсън пристъпи напред. — Дай ми го.

Кейси се намести на седалката, потръпна от болка и изглежда, осъзна, че няма да може да се измъкне без чужда помощ. Подаде оръжието си на Батсън с дръжката напред.

— Вие, диваци, едва ли сте виждали подобно нещо — процеди той през стиснати зъби. — Това е МП-93, деветмилиметров картечен пистолет. Германците правят…

— Германците — повтори презрително Ръди. — Знаех си.

— Внимавай да не ти отнесе главата. — Кейси без съмнение бе американец, но говореше с непознат за Джош акцент.

Жената беше англичанка, личеше си по произношението, макар че и в него имаше нещо странно.

Жената се наведе и огледа краката на Кейси.

— Мисля, че ти е счупена тибията. Кракът ти се е заклещил под седалката… Знаеш ли, ако искаш, можеш да съдиш производителите.

— Майната ти, твое величество — изруга Кейси.

— Мога ли да сляза? — попита жената.

Батсън кимна, сложи „картечния пистолет“ на земята, отстъпи назад и я подкани с ръка. Действаше като истински войник — държеше и тримата на мушка и следеше хората му да правят същото.

Жената се измъчи доста, докато се измъкне от задната седалка, но най-сетне скочи на каменистия терен. Вторият пилот, също индиец, я последва. Кожата му бе мургава като на сепоите, но имаше изненадващо сини очи и руса коса. Дрехите и на тримата бяха широки и издути на разни места и им придаваха нечовешки вид, още повече заради странните устройства по лицата им.

— Е, можеше да е и по-лошо — промърмори жената. — Поне сме на крака след катастрофата.

— Но не и Кейси — отвърна мъжът. — Хубаво, че тези вертолетчета ги правят да издържат при падане, подът е подсилен, а седалките са снабдени с антишокови устройства. Ако не се бяхме завъртели в последния момент, и Кейси нямаше да пострада. Жалко, не извади късмет…

— Стига сте дрънкали — прекъсна ги безцеремонно Батсън. — Кой от вас е най-старши?

Жената огледа другите двама и повдигна рамене.

— Май съм аз. Този до мен е старши подофицер Абдикадир Омар, а във вертолета е старши подофицер Кейси Отик. Аз съм лейтенант Бисиса Дът от Британската армия, но в момента съм командирована към специалните сили на Обединените нации…

Ръди се разсмя.

— В името на Аллаха! Лейтенант от Британската армия! Ами че тя е бабу!

Бисиса Дът се извъртя и го смрази с поглед. Джош забеляза, че Ръди дори се изчерви. „Бабу“ беше презрително прозвище за англоиндиец, успял да получи известно образование и заемащ някакъв чиновнически пост.

— Трябва да измъкнем Кейси — каза Бисиса. — Имате ли лекар?

„Опитва се да вземе нещата в свои ръце — помисли си Джош — и го прави доста добре“. Като се имаше предвид, че току-що бе преживяла толкова необичайна катастрофа и стоеше под дулата на оръжия. Но въпреки това усети, че тя се страхува.

— Макнайт, изтичай да повикаш капитан Гроув — нареди Батсън.

Ръди побутна Джош.

— Ей, Джошуа, време е да се намесим. — Той пристъпи напред. — Госпожо, ако ми позволите, ще ви помогна.

Бисиса огледа Ръди от главата до петите, като не пропусна покритото му с прах чело, сламенорусите му вежди и едва наболите мустачки. Беше по-висока от него и го разглеждаше отгоре. Джош забеляза в погледа й нещо като презрение.

— Вие? Ще помогнете на една бабу?

Сега и Джош застана до него.

— Не бива да му придиряте на Ръди, госпожо. Пада си малко ексцентричен, но иначе е добро момче. Хайде, да се захващаме за работа. — Той закрачи към „вертолета“, като си навиваше ръкавите.

Абдикадир даде знак на Ръди и Джош.

— Помогнете ми да го вдигнем. — Той улови Кейси от едната страна, Ръди го повдигна отзад и тримата внимателно го измъкнаха от кабината. Кейси извика от болка, но само след минута вече лежеше на постланото от един войник одеяло.

Застанал до Абдикадир, Джош го разглеждаше. После попита:

— Индиец ли си?

— Афганистанец — отвърна безизразно Абдикадир. Забеляза изненадата на Джош и добави: — В действителност съм пущун. Предполагам, че нямате такива във вашата армия.

— Май нямаме — отвърна Джош. — Всъщност това не е „моята“ армия. — Абдикадир не каза нищо, но Джош подозря, че знае нещо или се досеща повече от другите за странното положение, в което се намираха.

Дотича редник Макнайт и спря да си поеме дъх.

— Капитан Гроув иска да ви види и двамата в канцеларията си — каза той на Бисиса и Абдикадир.

— Мърдайте! — нареди Батсън.

— Не! — спря ги Кейси. — Не бива да се отдалечавате от вертолета. Знаете какви са инструкциите. Абди, първо да изтрием всички записи. Не знаем кои са тези хора…

— Тези хора — прекъсна го заплашително Батсън — са насочили срещу вас оръжия! Мърдайте, казах!

— Май нямаме избор — въздъхна Бисиса.

— А ти, приятелче — обърна се Батсън към Кейси, — отиваш право в лазарета. — Джош забеляза, че Кейси е видимо разтревожен от това решение.

Бисиса последва Макнайт. Неколцина от войниците тръгнаха след тях.

— Ще се върнем при първа възможност, Кейси — подвикна тя през рамо.

— Да — каза Абдикадир. — Междувременно не им позволявай да свалят нищо от машината.

— Да бе, твойта мамица! — изръмжа Кейси.

— Виждам, че войнишкият хумор е универсален — прошепна Ръди. Двамата с Джош направиха опит да се присъединят към групата, но Батсън ги отстрани.