Метаданни
Данни
- Серия
- Една одисея във времето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time’s Eye, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Темпорална фантастика
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Разпознаване и начална корекция
- WizardBGR(2018)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2018)
Издание:
Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър
Заглавие: Окото на времето
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
Художник: Петър Христов
ISBN: 978-954-585-595-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725
История
- —Добавяне
5
„Союз“
За Коля Хроносривът бе почти неуловим. Всичко започна с изгубен сигнал, лоша видимост и тишина.
Беше дошъл моментът за разкачване на товарния кораб „Союз“ от Космическата станция. След прощалните ръкостискания затвориха люковете и макар „Союз“ все още да бе физически свързан със станцията, Коля вече чувстваше, че е напуснал орбиталния комплекс, където бе прекарал последните три месеца. Очакваше ги кратко пътуване до дома, някакви си четиристотин километра през земната атмосфера до повърхността, където щеше да се върне при младото си семейство.
Пълното име на Коля бе Николай Константинович Криволапов. Четиридесет и една годишен, за четвърти път на Международната космическа станция.
Коля, Муса и Сейбъл, екипажът на товарния кораб, се спуснаха надолу през жилищния отсек, под който се намираше спускателната капсула. Движеха се тромаво, заради тежките скафандри, които бяха облекли, и заради натъпканите в джобовете им сувенири, които се надяваха да скрият от неземния екип. Жилищният отсек щеше да бъде изхвърлен в атмосферата по време на навлизането в горните слоеве, където щеше да изгори, и затова бе зареден с отпадни продукти от станцията. Това включваше медицински отпадъци и мръсното бельо. Сейбъл Джоунс, единствената американка на борда, се движеше най-отпред и непрестанно мърмореше с южняшкия си акцент:
— Божичко, на какво мирише тук — на казашки ботуши ли?
Муса, командирът на „Союз“, метна многозначителен поглед на Коля.
Спускателната капсула бе съвсем миниатюрна и вътре едва бяха побрали три пилотски кресла. Сейбъл имаше подготовка за пилот на совалка, но тук, на борда на спускателната капсула, бе само пасажер. Влезе първа в капсулата и се намести в креслото отдясно на люка. Коля я последва и зае лявото кресло, където бе контролното табло на полетния инженер. Помещението бе толкова тясно, че докато се наместваше, без да иска, изрита Сейбъл и тя го стрелна с поглед.
Но ето че след тях влезе Муса — прикрепяше шлема си с ръка. Муса бе едър мъж и изглеждаше още по-огромен заради скафандъра. Креслата бяха така прилепени едно към друго, че се налагаше да си опират краката в гърдите на отсрещния и докато Муса се пристягаше с колана, побутваше ту Коля, ту Сейбъл.
Реакцията на Сейбъл беше напълно предсказуема.
— Къде, по дяволите, са сглобили тази кутия — в някой завод за трактори ли?
Това бе моментът, който Муса очакваше с нетърпение.
— Сейбъл, последните три месеца те слушах да си чешеш езика и тъй като там горе ти бе командирът, не можех да направя нищо. Но на „Союз“ командир съм аз, Муса Кироманович Иванов. И докато люкът не се отвори и не ни измъкнат, ти, мадам — както казвате вие, американците, — ще си затваряш шибаната уста.
Лицето на Сейбъл стана като камък. Муса бе опитен петдесетгодишен ветеран, дори бе летял до Луната, макар и само като член на екипаж на международната станция. И тримата знаеха, че разговорът им е достояние на целия наземен екип, както и на станцията. Сейбъл изскърца със зъби и едва успя да изпъшка:
— Муса, ще си платиш за това!
Муса се ухили и се обърна на другата страна.
Освен приборите за управление в капсулата бяха натъпкани всички други неща, които щяха да са им нужни, за да се върнат невредими на Земята: парашути, надуваеми пояси, неприкосновен запас, радиостанция. Притиснати с гумени ленти, на тесни рафтове покрай стените бяха подредени образци от биологични материали, включително и от тяхната собствена кръв и урина, а също от растенията, които Коля се бе опитвал да отглежда на станцията. Всичко това допълнително намаляваше и без това ограниченото свободно пространство.
Но сред целия този безпорядък се мъдреше малък илюминатор, разположен от лявата страна на Коля. А през него се виждаше черният космос, част от озарената повърхност на Земята, надстройките и покритата с вдлъбнатини от микрометеорити стена на станцията, която сияеше с ярка отразена светлина. „Союз“, който все още бе скачен със станцията, следваше бавното й въртеливо движение.
Муса плъзгаше пръст по листа за предстартова подготовка и разговаряше с наземния екип и станцията. Коля нямаше почти никаква работа, всъщност единствената му задача бе да провери херметичността на собствения си скафандър. Корабът беше руски и за разлика от американските космически кораби, където пилотът имаше много по-голяма свобода на действие, тук всичко бе напълно автоматизирано. Сейбъл продължаваше да мърмори, докато се пресягаше към различни копчета, разположени навсякъде по стените. Някои от тях бяха толкова неудобни за достъп, че по-опитните космонавти използваха за целта дървени показалки. Но Коля изпитваше някаква перверзна гордост от нискотехнологичната, утилизирана конструкция на кораба.
„Союз“ приличаше на тромава птица — с тънки разперени от слънчевите колектори криле и масивно цилиндрично тяло. По нищо не можеше да се сравни с елегантните американски кораби от по-ново поколение, но затова пък бе изпитан в боя ветеран. Беше построен още във времето на Студената война и на „Аполо“ и бе проектиран за далечни полети до Марс. Възрастта му надхвърляше дори тази на Коля. Ветеранът, разбира се, не можеше да разчита на полети до Луната, където вече съществуваше Международната станция, но въпреки това все още оставаше на орбита — благодарение на инерцията на мисленето и политическата конюнктура.
Най-сетне настъпи моментът, когато „Союз“ се разкачи от станцията. Чуха се няколко приглушени удара, корпусът едва забележимо се разтресе и изведнъж Коля почувства в сърцето си тъга. Междувременно Муса продължаваше да се обръща ту към станцията, ту към наземния екип.
— Стерео-едно, тук Стерео-едно… — „Стерео-едно“ естествено бяха позивните на „Союз“.
До началото на спускането оставаха цели три часа и вниманието на тримата бе съсредоточено върху външния изглед на станцията. Муса включи бордовия компютър и „Союз“, движен от маневрените двигатели, направи няколко пробни обиколки около нея. Запалването на всеки от ракетните двигатели звучеше като удар с чук по корпуса и Коля се забавляваше да наблюдава реактивната струя, която наподобяваше фонтан от кристали, бликащ в геометрически безупречна права линия. Земята и станцията се въртяха около тях в бавен танц. Но Коля почти нямаше време да се наслаждава на гледката — настанени до илюминатора, двамата със Сейбъл снимаха станцията ръчно, в случай че автоматичната камера на кораба не се справи със задачата. Доста неудобно упражнение, най-вече заради тежките тромави скафандри.
Всяка маневра отдалечаваше по малко „Союз“ от станцията. Пряката радиовръзка започна да се влошава и на прощаване от станцията им пуснаха музика. Под звуците на един от прочутите валсове на Щраус Коля си позволи малко носталгична тъга. Едва сега осъзна, че неусетно е обикнал станцията. Беше се научил да следи въртеливото й движение и вибрациите при настройката на големите соларни колектори, бе свикнал с равномерния шум на сложната вентилационна система. Станцията се бе превърнала в негов втори дом. Пък и в края на краищата има ли такъв дом, който да се грижи за живота ти денем и нощем, всеки миг?
Музиката секна.
Муса се намръщи.
— Стерео-едно, тук Стерео-едно. Земя, говори Стерео-едно. Обади се, Земя…
— Ей, Коля — подвикна му Сейбъл. — Виждаш ли станцията? Би трябвало вече да се е показала.
— Не — отвърна Коля и пак надзърна през илюминатора. От станцията нямаше и следа.
— Може да е скрита в сянката — каза Сейбъл.
— Не би трябвало. — Всъщност „Союз“ бе по-близо до сянката от станцията. — А и тогава пак щяхме да виждаме светлините. — Изведнъж го обзе неясно безпокойство.
— Няма ли да млъкнете вие двамата? — скастри ги Муса.
— Пуснал съм диагностичната програма и проверявам всички системи. Земя, тук Стерео-едно…
Сейбъл затвори очи.
— Вашите колхозници пак оплескаха работата.
— Млъквай! — сряза я заплашително Муса и продължи да търси ту станцията, ту Земята. Коля и Сейбъл го слушаха мълчаливо.
Заради бавното въртене на кораба вече имаха много по-добра възможност да се любуват на Земята. Летяха над Индия, в посока към залеза — сенките на планинските вериги на север от полуострова бяха издължени. Но нещо като че ли ставаше долу на повърхността: блещукаха странни светлини — като слънчеви отблясъци върху развълнувано езеро.