Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (48)

47
Завръщането

Бисиса изстена и се олюля. Беше права.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики! — въздъхна Бисиса. Не можеше да откъсне поглед от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен свят бе Мир.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я стената. — Закуската е сервирана. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичното момче запя по-тихо.

Бисиса се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Напуканите й военни обуща тропаха по пода и оставяха прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Стена.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Питах за датата.

— Ох. Девети юни 2037 година.

Денят след вертолетната катастрофа.

— Трябваше да съм в Афганистан.

Стената се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня, как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Беше боса, с разчорлени коси, и си търкаше очите — пухкаво осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, миличката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо.

И в този момент първите лъчи на слънцето огряха покривите на Лондон.