Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (46)

45
През Окото

Не беше пристъпване, по-скоро внезапна поява, сред звън на чинели. Тя отвори очи, но бе заслепена от ярка светлина. Пое въздух с пълни гърди и се надигна.

Лежеше по гръб. Над нея сияеше огромно ярко тяло — слънцето. Бе някъде навън. Ръцете й бяха разперени, пръстите — заровени в пръстта.

Претърколи се по корем. Ръцете, краката и гърдите й постепенно възвръщаха усещанията си. Тя се огледа примижала, заслепена от слънцето.

Намираше се насред равнина. Червеникав пясък. Голи хълмове в далечината. Дори небето изглеждаше червено, макар че слънцето бе почти в зенита си.

До нея лежеше Джош — проснат по гръб, задъхан. Тя изпълзя до него.

— Къде сме? — попита той замаяно. — Това двайсет и първи век ли е?

— Надявам се, че не — рече пресипнало тя. Гърлото й бе сухо. Бисиса бръкна в пакета и извади манерката. — Пий.

Той отпи от манерката. На челото му вече бяха избили едри капки пот.

Бисиса зарови пръсти в почвата. Беше суха, безжизнена, бледа. Но нещо блестеше между пръстите й — неравни парченца, които отразяваха слънчевите лъчи. Тя ги пресипа на дланта си. Бяха късчета стъкло, помътнели, с нащърбени краища. Бисиса разтвори пръсти и ги изсипа на земята. Но когато отново зарови пръсти в почвата, намери още парченца, цял подземен слой.

Надигна се внимателно — ушите й бучаха, но имаше достатъчно сили. Изправена виждаше по-надалече. Намираха се насред просторна равнина, цялата покрита с този размесен със стъкло пясък; едва далече на хоризонта се забелязваха невисоки хълмове. Двамата с Джош бяха на дъното на плитка падина, чиито стени се издигаха плавно до ръба, на около километър от тях.

Това беше кратер.

„Като от ядрен взрив“, помисли си тя. Стъклените парчета вероятно се бяха образували при самата експлозия и последвалото разтопяване на пясъка и камъните. Ако беше така, не би трябвало да оцелее нищо — дори да бе имало град на това място, той щеше да е изпепелен до основи. Кратерът изглеждаше стар, посипан с пясък, със заоблени стени. Ако тук бе имало война, беше свършила отдавна.

Хрумна й, че може да има остатъчна радиация. Но ако първородните смятаха да й причинят зло, щяха просто да я убият — в противен случай щяха да я защитят от подобни елементарни рискове.

Тя си пое дъх и почувства, че гърдите я наболяват. Дали въздухът не беше разреден? Ниско съдържание на кислород? Или напротив — твърде високо?

Внезапно се смрачи, макар че небето беше безоблачно. Тя вдигна глава. Нещо не беше наред със слънцето. Дискът му беше деформиран. Приличаше на филия, от която някой е отхапал.

— Божичко! — прошепна Джош, който вече се бе изправил до нея.

Слънчевото затъмнение напредваше бързо. Захладя и Бисиса зърна бягаща из равнината сянка. Едва сега дишането й се поуспокои, а също и бесният ритъм на сърцето й. Сякаш тялото й, отговаряйки на някаква отдавна заложена програма, се готвеше за настъпването на нощта.

Мракът бързо се сгъстяваше. Настъпи кратък миг на абсолютно затишие.

Слънцето се превърна в пламтящ пръстен. Централният тъмен диск имаше нащърбени краища, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Това вероятно бе Луната, все още обикаляща между Земята и Слънцето. Сиянието на Слънцето бе достатъчно отслабено, за да може да се различава короната му над краищата на тъмния диск.

Но затъмнението не беше пълно. Луната не беше достатъчно голяма, за да закрие Слънцето. Дебелият огнен пръстен в небето бе потискаща и страховита гледка.

— Нещо не е наред — промърмори Джош.

— Съотношението — каза Бисиса. — Разстоянието между Земята и Луната. То се променя с времето. — Също както Луната предизвикваше приливите на Земния океан, така и Земята оказваше въздействие върху лунната повърхност. От самото начало на създаването на тази двойна система участниците в нея бяха започнали бавно да се разделят — по няколко сантиметра на година.

Джош изведнъж схвана какво е станало.

— Значи сме в бъдещето. Не сме в двайсет и първи век, а много по-напред… Може би с милиони години.

Бисиса тръгна към ръба на падината, без да сваля поглед от небето.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, нали? Тази опустошена, изровена от войните земя, къде съм сега — в Лондон? Ню Йорк, Москва, Пекин, Лахор? Защо реши да ме доведеш точно на това място и в този момент — на затъмнение? Има ли нещо общо това със слънцето? — Разгорещена, задъхана, тя изведнъж избухна: — Не ми пробутвай тези гатанки със специални ефекти! Говори ми, дявол те взел! Какво ще се случи?

Сякаш в отговор на въпросите й точно пред нея се появи едно Око — голямо колкото Окото на Мардук. Бисиса дори почувства повея на изместения въздух при възникването на сферата в тази реалност и побърза да улови Джош за ръката.

— Пак потегляме… Не ме пускай!

Но той я гледаше с разширени очи и по челото му се стичаха едри капки пот.

— Бисиса!

Тя разбра веднага. „Той не вижда Окото“. Този път бе дошло само за нея — не и за Джош.

— Не! — Тя го стисна още по-силно. — Не можеш да постъпиш така с мен, жестока гадино!

Джош също разбра.

— Бисиса, успокой се. — Той я погали по бузата, сетне се наведе и я целуна. — Преместихме се толкова напред във времето, колкото не бях и мечтал. Може би нашата любов ще просъществува в някой друг свят и когато всички вероятности се съберат в края на времето, ще се съединим отново… — Той се усмихна. — И това ми стига.

Окото в небето се превърна в тунел, в коридор, водещ право нагоре. Над равнината вече се вдигаха искри, завихряха се, преди да се понесат право към тунела.

Тя се притисна към Джош и затвори очи. „Чуй ме. Направих всичко, което поиска. Дай ми само това. Не го оставяй тук, не го оставяй да умре сам. Върни го у дома — прати го при Абди. Само за това те моля…“

Изви се горещ вятър и се понесе право към зейналия отвор на тунела. Нещо я задърпа и я изтръгна от обятията на Джош. Тя се опита да го задържи, но той се освободи сам.

Невидимата сила я повдигна от земята. Сега вече витаеше над него.

Той продължаваше да й се усмихва.

— Приличаш на възнасящ се ангел. Сбогом, сбогом… — Светлината я обгърна като пашкул. В последния миг, когато го зърна, той се олюля назад и се озова в стая, чийто под бе покрит с жици и останки от електронни инструменти — и един мургав мъж се втурна да го улови.

„Благодаря ти“.

Звън на чинели.