Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (44)

43
Окото на Мардук

Когато на следващата сутрин Бисиса се появи в храма на Мардук, там вече я очакваха Абдикадир и Кейси. Беше трогната от вярата им в нея и успокоена от увереността им. Окото висеше във въздуха — безразлично, както винаги. Джош също беше тук. Бисиса бе облякла летателния си комбинезон, доста опърпан и позакърпен, а той носеше вълнено сако и чиста риза. „Защо пък не? — помисли си тя. — След като не знаем какво ни очаква, поне да изглеждаме добре“.

Но лицето му бе пребледняло и под очите му имаше сенки.

— Представяш ли си — ще пътувам в безкрая, а имам махмурлук! Каквото и да се случи, по-лошо от това няма.

— Да приключваме с това — въздъхна Бисиса. — Вземи. — И му подаде малък пакет.

Той го огледа подозрително, но не го взе.

— Какво има вътре?

— Вода. Суха храна. Лекарства.

— Мислиш ли, че ще ни потрябват? Бисиса, ще влизаме в Окото на Мардук, не в някаква пустиня.

— Тя е права — намеси се Абдикадир. — Трябва да сте готови за всичко. — Той взе пакета и го тикна в ръцете на Джош.

— Прибери го.

— Ако ще мрънкаш през целия път — скастри го Бисиса, — по-добре остани тук.

Джош се нацупи и измърмори:

— Обещавам да слушам.

Бисиса се огледа.

— Казах на Евмений и Гроув да не допускат никого от останалите тук. Бих предпочела да евакуират целия град, но пък това ще създаде доста затруднения… Нещо да сме забравили? Ах, да, Абди — погрижи се за телефона ми.

— Нали ти обещах — отвърна Абдикадир. — А, и още нещо. — Той й подаде два пергамента, пристегнати с шнурче. — Ако не възразяваш…

— От теб?

— От мен и от Кейси. Ако е възможно, предай ги на семействата ни…

Бисиса взе свитъците и ги пъхна в комбинезона си.

— Обещавам да ги потърся.

Кейси кимна, после извика:

— Нещо става! — Нагласи си слушалките и посочи един електромагнитен датчик, изтръгнат от разбитото радио на вертолета. След това погледна към Окото. — Не виждам никаква промяна в това нещо. Но сигналът се усилва. Изглежда, те очакват, Бисиса.

Бисиса улови Джош за ръката и каза:

— Най-добре да заемем позиция.

— Къде? — Един кичур на челото му трепна.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя. След това вдигна ръка и му разроши нежно косата. Полъхът се усили и този път усетиха, че духа право към центъра на криптата.

— Окото е — каза Абдикадир. Из въздуха се носеха дребни късчета хартия и прах.

Полъхът прерасна във вятър, който духаше право към центъра на помещението и бе достатъчно силен да премести Бисиса. Тя дръпна Джош до себе си и пристъпи към Окото. Хартийките и прашинките бяха полепнали по огледалната му повърхност.

Кейси си смъкна слушалките.

— Мамка му! Нещо изпука и датчиците замряха. Изглежда, стана късо. Не знам какъв сигнал подава това чудо…

— Време е — заяви Джош.

Така беше, наистина. Някъде дълбоко в себе си Бисиса все още не можеше да повярва, че ще се случи. Но ето, че ставаше. Стомахът й се сви, сърцето й думкаше, тя изпита благодарност, че ръката й е в ръката на Джош.

— Вижте! — извика Абдикадир.

За първи път, откакто го бяха открили, Окото се променяше.

 

 

Повърхността му все още бе огледална. Но сега трептеше като повърхността на езеро с живак и по нея преминаваха вълни.

А после сферата изведнъж се сви, като спукан балон.

Бисиса откри, че стои на входа на тунел, чиито стени бяха сребристо-златисти. Все още виждаше своето отражение и това на Джош, но образите им бяха накъсани, като отражения в натрошено огледало. Тунелът сякаш започваше точно пред лицето й, но тя предполагаше, че ако си смени позицията, ако се отдалечи или се покатери към Окото, ще вижда същата картина.

Това не беше тунел, във всеки случай не беше обикновен, триизмерен обект, а пукнатина в нейната реалност.

Тя погледна през рамо. Въздухът бе изпълнен с искри, които се носеха право към свиващото се Око. Зърна Абдикадир, който сякаш се отдалечаваше, защото образът му бе замъглен — все пак забеляза, че се е вкопчил в рамката на вратата. После изведнъж го видя да се търкаля на пода, да се обръща с гръб към нея — накъсани кадри, без видима връзка между тях, всичките в един и същ миг, като бързо прожектиран филм от случайно подбрани картини.

— Върви с Аллах! — извика той. — Върви, върви… — Гласът му се загуби във вятъра. И тогава светлината рязко се усили и я заслепи.

Вятърът я дръпна и я повали на колене. Тя се опита да запази присъствие на духа. Опита се да разсъждава спокойно. Но мислите й също бяха накъсани, вътрешните изречения се разпадаха на отделни думи, на букви, на безсмислени съчетания. „Това е Хроносрив“, помисли си тя. Веднъж вече бе променил цялата планета, а сега действаше само в рамките на тази стая, накъсваше на парчета живота на Абдикадир, а ето че си проправяше път и в нейните мисли, дори съзнанието й бе неразривно свързано с пространство-времето.

Погледна към Окото. Светлината се вливаше право в центъра му. В тези последни секунди Окото се промени отново. Тунелът се издължи, превърна се в кладенец с прави стени, които изчезваха в безкрая — но без да се подчиняват на законите за перспективата, защото не се стопяваха в далечината, а запазваха размера си.

Това бе последната й съзнателна мисъл, преди светлината да я окъпе от главата до петите, да проникне в нея и да отдели съзнанието от тялото й. Изчезна пространството, времето замря и тя се превърна в прашинка, нищо повече от рееща се душа. Но през цялото време усещаше топлата ръка на Джош в своята.

Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.

Една от тях бе да служи за врата.

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

После Окото изчезна. Камерата внезапно опустя — само на пода се търкаляха разбити останки от уреди и двама души със спомени за това, което бяха видели и чули — спомени, които нито разбираха, нито можеха да си обяснят.