Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (42)

41
Зевс-Амон

Италия беше безлюдна като Гърция. Не намериха и следа от градовете държави, за които знаеха македонците, нито от съвременни градове от времето на Бисиса. Нямаше го и пристанището в устието на Тибър, където римските корабостроители бяха създали могъщия имперски флот.

Александър бе заинтригуван, когато му разказаха, че Рим — по негово време само един амбициозен град държава — ще се превърне в империя, която да съперничи на неговата. После нареди да сковат няколко лодки, с които се отправиха нагоре по реката.

Седемте хълма на града се виждаха отдалеч. Но районът беше пуст, ако се изключеха няколко паянтови укрепления на един от хълмовете — там, където щяха да се издигнат дворците на цезарите. Александър сметна всичко това за шега на историята и реши великодушно да подари живота на бъдещите си съперници.

Прекараха нощта на лагер край едно тресавище, на мястото, където трябваше да се издига Римският форум. Същата нощ видяха още едно ужасно красиво северно сияние, което накара македонците да зяпнат от възхищение.

Бисиса не разбираше много от геология. Понякога се чудеше дали промените на повърхността на планетата засягат и вътрешността й. Земното ядро представляваше кипящ котел от желязо с размерите на Луната. Ако отделните фрагменти бяха променени навътре чак до сърцевината, сега под кората кипеше трескава активност, същата като в атмосферата. Образуваха се нови могъщи течения, огъваше се мантията, бликаха фонтани от лава, дълги стотици километри, и се блъскаха един в друг.

Магнитното поле на планетата, генерирано от това гигантско желязно динамо, навярно също бе нарушено. Може би това обясняваше сиянията и проблемите с компасите. Освен това магнитното поле бе сигурна защита за крехките животински форми, обитаващи планетата — то бе като щит за космическите прашинки и по-тежките слънчеви частици. Ако бе разрушен и озоновият слой, това щеше да доведе до тежки радиационни поражения — ракови заболявалия, мутации.

Но имаше и едно друго изложено на риск животинско царство. Обитателите на морските дълбини и подземните пластове също страдаха от нарушенията в околната среда. Дали и там сега не загиваха цели видове? Имаше ли в недрата на планетата Очи, които да наблюдават този ужасяващ процес?

Флотът продължи покрай бреговете на Южна Франция, след това изви към Испания и се насочи към Гибралтар.

Едва тук разузнавачите се натъкнаха на обитатели. Бяха ниски, с малки черепи и големи носове. Бисиса си спомни, че някога тези земи били населявани от неандерталци — след като първите сапиенси се отправили към Западна Европа. Във всеки случай тези същества бяха ужасно страхливи — навярно вече бяха научили горчивия урок да не пресичат пътищата на човеците.

Александър остана очарован от Гибралтарския проток, който гърците наричаха Херкулесовите стълбове. Океанът отвъд него не бе напълно непознат за съвременниците на македонския цар. Двеста години преди неговото време картагенецът Хано бе дръзнал да отплава на север от атлантическия бряг на Африка. Беше се завърнал с чудни разкази за нетопящи се ледове и сковани от студ страни. Александър като че ли едва сега започваше да схваща размерите на света, който обитаваше. Дори бе готов да продължат през океана. Джош също жадуваше да узнае каква е била съдбата на индустриалната цивилизация в околностите на Чикаго, която вероятно съвпадаше с неговото време. Освен това бяха заинтригувани от новия остров, образуван насред Атлантическия океан, който бяха наблюдавали от „Союз“. Но дори царят осъзнаваше, че на този свят съществуват ограничения. Корабите му бяха твърде малки и слаби, а и трябваше да се отбиват през няколко дни до брега, за да попълват ограничените си запаси. Съветниците му побързаха да го уверят, че новият свят може да почака още известно време, преди да бъде завладян, и Александър се съгласи.

Продължиха покрай бреговете на Африка, които бяха също толкова безлюдни.

Бисиса бе потънала в мислите си. Първите няколко седмици от морската експедиция я бяха накарали да забрави напрегнатите месеци, прекарани в едно помещение с Окото, но сега тя най-сетне имаше възможност да преосмисли всичко, което бе научила.

Абдикадир и Джош бяха разтревожени от вглъбеното й състояние и непрестанно се опитваха да я развличат. Една вечер, докато стояха на палубата, Джош я попита:

— Все още не мога да разбера откъде знаеш, че зад Окото се крие някой или нещо. Когато го гледам, не усещам нищо. Готов съм да се съглася, че всеки от нас има свой вътрешен космос — че умовете, самотници сред големия тъмен океан на времето, притежават и други, невидими способности да се търсят и намират. Но за мен Окото си остава една голяма загадка. То несъмнено е средоточие на огромна сила — но това е силата на машина, а не на разумно същество.

— Това не е разум — отвърна Бисиса, — а проводник на разуми. Те са като сенки в дъното на тъмен коридор. Но те присъстват. — Нямаше точна дума, с която да обясни онова, което чувстваше. Сигурно защото хората досега не се бяха натъквали на подобно явление. — Просто трябва да ми повярваш, Джош.

Той я прегърна през раменете.

— Вярвам ти, успокой се. Иначе нямаше да съм тук…

— Знаеш ли, понякога тези различни отрязъци от времето ми се струват като рожба на собственото ми въображение. Като несвързан сън.

Абдикадир извърна глава и я погледна. Лицето му беше намръщено и съсредоточено.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, търсеше най-точните изрази.

— Мисля, че по някакъв начин ние се намираме в Окото. Спомнете си какво ви говорех. Фундаменталната структура на нашата реалност се състои от…

— От невидими нишки — довърши Джош.

— Точно така. Или струни. Но не като струните на цигулка, защото има много начини, по които тези струни да се изпъват върху корпуса на междинния слой. Едни ще се движат свободно върху горната му повърхност, а други ще обгръщат корпуса. Ако променим размерите на междинния слой — ако например го направим по-дълбок, — обгръщащата енергия на струните, които го обвиват, ще нарасне, но успоредно с това ще намалее силата на тяхното трептене. И това неминуемо ще окаже някакво въздействие върху обозримата вселена. Ако задържим струните достатъчно дълго в това състояние, двете измерения, късото и дълбокото, ще си разменят местата… Между тях съществува обратна връзка…

— Тук вече изгубих нишката — изсумтя Джош.

— Струва ми се — заговори Абдикадир, — тя се опитва да ни каже, че в този модел твърде големите и твърде малките разстояния са еквивалентни.

— Да — кимна Бисиса. — Точно така. Космосът и невидимите частици на атомно ниво — всеки един от тези светове е инверсия на другия, ако ги гледаме по този начин.

— А Окото…

— В Окото се съдържа моето изображение — рече тя, — също както ретината ми, Джош, проектира твоя образ. Само че в случая с Окото реалността на това изображение, и на целия свят, е много по-сложна от една обикновена проекция.

Абдикадир сбърчи вежди.

— В такъв случай изкривените отражения в Окото не са само сенки на нашата реалност. И като манипулира тези „изображения“, Окото по някакъв начин контролира онова, което става във външния свят. Може би по такъв начин е предизвикало и Хроносрива. Това ли си мислеше?

— Като вуду кукли — подскочи развълнувано Джош. — В Окото се съдържа цял един вуду свят… Но Абдикадир греши, нали, Бисиса? Окото не прави нищо, то е само инструмент и нищо повече. Играчка в ръцете на онези, чието присъствие долавяш зад него. Нещо като… нещо като…

— Команден пулт — прошепна Бисиса. — Джош, знаех си, че ти сече пипето.

— Ах — въздъхна Абдикадир. — Сега вече разбирам. Ти се надяваш, че би могла да си осигуриш някакъв достъп до командния пулт. Че можеш да въздействаш на Окото. И това те плаши, нали?

Тя не посмя да срещне погледа му.

— Ако можеш да въздействаш на Окото — продължи зашеметено Джош, — какво би поискала от него?

Тя скри лицето си в шепи и прошепна:

— Да ни върне у дома. И струва ми се…

— Да?

— Струва ми се, че може.

Настъпи мълчание. Най-сетне им го бе казала. Сега оставаше да се върне и да се изправи срещу Окото. Или щеше да успее, или… да загине.

 

 

На няколко дни път от Александрия флотът спря край брега. Според македонците тук трябваше да се намира град Паретоний, посещаван навремето от Александър — но сега от него нямаше и следа.

На брега ги очакваше Евмений. Каза, че искал да придружава царя през последните няколко дена от това знаменателно пътешествие.

Александър прати съгледвачите да натоварят буренца с прясна вода на камили. Беше организиран малък отряд — само от десетина души, — включващ Александър, Евмений, Джош и Бисиса, както и неколцина телохранители. Македонците увиха около главите си бели кърпи и заприличаха на бедуини.

Отправиха се на юг. Пътешествието трябваше да продължи само няколко дни. Следвайки „границата“ между Египет и Либия, навлязоха сред невисоки хълмове. Първата вечер спаха в палатки и под навеси. След продължителния застой на кораба Бисиса се радваше на движението. Физическите усилия й действаха разведряващо. Но на втория ден ги застигна пясъчна буря, истинска виелица, която шибаше лицата им с песъчинки. За да се скрият, навлязоха в една теснина, чието дъно бе покрито с мидени черупки, а сетне продължиха по равно каменисто плато.

Най-сетне стигнаха неголям оазис. Имаше ниски палми и дори няколко птици, макар че не беше ясно с какво се прехранват в тази пустош. Насред оазиса се издигаше порутена изоставена крепост, заобиколена от обрасли с шубраци гробници. Нямаше и следа от обитатели — нищо освен живописните руини.

Александър заобиколи крепостта, следван от своите телохранители. Подмина рухналата стена и се приближи към напуканите стъпала на неголям храм. Изглежда, всичко тук будеше интереса му, защото той се наведе и прокара длан по прашната тераса на храма.

— Последния път, когато бяхме тук — прошепна Евмений, — сградите бяха запазени, макар и доста стари. Бог Амон се появи, настанен в свещената си лодка, върху раменете на пречистени носачи, а хор от девици възпяваше величието му. Царят се спусна в криптата на храма, най-святото място в околностите, за да се съветва с оракула. Не каза на никого за какво са разговаряли — дори на мен, нито на Хефестий. Тук бе мястото, където Александър осъзна божествената си предопределеност.

Бисиса бе чувала тази история. По време на първия поход на Александър македонците бяха оприличили рогатия либийски бог Амон на гръцкия Зевс и Александър решил, че Зевс-Амон, а не Филип Македонски, е истинският му баща.

От този момент той бе приел Амон в сърцето си — до края на краткия си живот.

Царят изглеждаше съкрушен. Може би се бе надявал, че храмът ще бъде пощаден от Хроносрива, че този оазис, най-свещеното място за него на света, ще оцелее. А бе открил тук само мъртвата тежест на времето.

— Кажи му, че няма да е вечно така — също зашепна Бисиса. — Кажи му, че след девет века, когато това място стане част от Римската империя и християнството бъде прието за официална религия на империята, в този оазис все още ще живеят последователи на Зевс-Амон и на самия него.

Евмений кимна и предаде наученото с тържествен глас. Царят му отговори нещо и той се върна при Бисиса.

— Каза, че дори боговете не могат да надделеят над времето, но че деветстотин години са достатъчно за всеки.

Останаха в оазиса, колкото да попълнят запасите си с вода, после се отправиха назад към брега.