Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (40)

39
Изследователи

След половингодишно изследователско пътуване из Южна Индия Абдикадир се върна във Вавилон.

Евмений го изведе на разходка из възстановяващия се град. Денят бе студен и ветровит, макар да бе средата на лятото — според изчисленията на вавилонските астрономи.

След няколкомесечно отсъствие Абдикадир бе поразен от промените — жителите на града бяха извършили огромна работа. Освен вавилонци в града се бяха настанили и част от ветераните от македонската армия, както и офицерите на Александър. Експериментът се оказа успешен — двете страни, изглежда, се разбираха добре.

Имаше доста спорове относно това как да постъпят с квартала на западния бряг, превърнат в руини от времето. За македонците той бе пустош, а съвременниците на Бисиса го смятаха за археологическа ценност, която може би криеше интригуващи сведения за миналото на Вавилон. Засега бе намерено компромисното решение да не го закачат.

Но от другата страна на градските стени армията на Александър бе разширила залива достатъчно, за да могат да акостират и по-големи кораби, каквито вече се строяха в набързо вдигнатите сухи докове. Имаше дори малък морски фар, оборудван с газена лампа и огромни полирани огледала, които хвърляха светлината надалеч.

— Това е великолепно! — не сдържа възхищението си Абдикадир. Стояха на стената на новото пристанище, от която се виждаха десетки малки кораби, щъкащи из залива.

Александър, обясни Евмений, оценявал необходимостта от бърз транспорт за поддържането и развитието на една империя.

— Царят изпита тези неща на гърба си — рече той сухо. През изминалите пет години Евмений бе понаучил английски, Абдикадир пък бе напреднал донякъде с гръцкия и двамата вече се разбираха добре и без преводачи. Евмений продължи:

— Напредването на Александър в Персия зависеше до голяма степен от състоянието на пътищата. Когато стигнахме края на пътя, при източната граница на Персия, си дадохме сметка, че не можем да продължим нататък, каквито и усилия да полагаме. Ето защо се наложи да спрем. Но океанът е пътят на боговете и не изисква робски труд, за да бъде прокарван или поддържан…

— И така да е, направо не мога да повярвам, че сте постигнали толкова неща за съвсем кратко време — рече Абдикадир, докато се любуваше на кипящата активност на пристанището. Струваше му се, че е отсъствал цяла вечност.

Затова пък имаше приятни спомени от пътешествието. В Индия групата му трябваше да си проправя път през гъсти джунгли, почти безлюдни, обитавани от странни животни и пълни с непознати растения. Подобни експедиции бяха пратени на изток, запад, север и юг, из Европа, Азия и Африка. Картографирането на новия свят попълваше донякъде огромната празнота в душата на Абдикадир, останала там след изчезването на стария.

Той обърна гръб на града и се загледа на юг — където из равнината блещукаха водите на напоителните канали. Ето я истинската, стойностна работа — отглеждането на храна. В края на краищата това бе люлката на света, центърът на ранното земеделие, осигурил величието на Персийската империя. Със сигурност нямаше по-подходящо място за възраждане на земеделските умения. Но Абдикадир бе инспектирал полетата около града и знаеше, че нещата не вървят на добре.

— Всичко е заради проклетите студове — оплака се Евмений. — Астрономите твърдят, че сме в средата на лятото, но ако това е лято… А и тези непрестанни нашествия на скакалци — истинска напаст.

Възстановителната програма бе наистина внушителна, макар началото и да бе доста трудно. Монголската заплаха срещу Вавилон бе само спомен от миналото и поне засега нямаше опасност да бъде подновена. Пратениците на Александър докладваха, че монголите били стреснати и уплашени от внезапното обезлюдяване на Китай — петдесетмилионно население, изпарило се в миг. Всъщност за Александър войната с монголите беше едно голямо приключение. Но след като я бе спечелил, трябваше да се справи с настроенията на хората си, тъй като това бе първият поход, от който никой нямаше да се завърне у дома. Същото естествено важеше и за британците, и за хората от бъдещето.

Трябваше да мине известно време, преди всички да се обединят около следващата цел: изграждането на новия свят. Със своята нескончаема енергия и несломима воля Александър застана начело на този процес.

— С какво се занимава царят сега?

— С това. — Евмений посочи с величествен жест церемониалния център на града.

Там бе разчистен просторен район и върху него вече се издигаха широките основи на нова пирамида.

— Тази май ще надмине старата — изхъмка Абдикадир.

— Възможно е. Всъщност това е паметник на Хефестий, но освен това ще е и паметник на света, който сме изгубили. Македонците винаги са разбирали от изящни изкуства! Само че сега голяма част от работната ръка е по нивите, та не им остава много време да градят величие.

Абдикадир втренчи поглед в лицето на гърка.

— Имам усещането, че се готвиш да ме попиташ нещо.

Евмений се засмя.

— А аз имам чувството, че някой от предците ти е бил грък. Абдикадир, въпреки че Роксана — съпругата на Александър — му роди момче, което вече е четиригодишно и следователно имаме наследник — през изминалите години здравето на Александър си остава наша първостепенна грижа.

— Естествено.

— Но това — натърти Евмений и посочи пристанището и нивите — не е достатъчно за него. Царят е сложен човек, Абдикадир. Аз поне го зная. Той е македонец, разбира се — и пие като македонец. Но е надарен с хладен и пресметлив ум като персийците и може да е прозорлив като истински грък! Ала въпреки мъдростта си Александър има сърце на воин и в него кипи постоянна борба между желанието да гради и жаждата да завоюва. Не смятам, че той разбира какво става в душата му. Той е създаден да се сражава с хора, а не със скакалци, нито да копае канали. А както сам виждаш, сега няма с кого да си премери силите. — Гъркът се наведе към Абдикадир. — Истината е, че е оставил управлението на Вавилон на най-близките си помощници. Това сме аз, Пердика и капитан Гроув. — Пердика бе един от старите офицери на Александър и един от най-близките му приятели. Беше наследил поста главен военачалник на пехотата след смъртта на Хефестий. Евмений му намигна. — Те, разбира се, се нуждаят от моята гръцка хитрост, но и аз имам нужда от тях, за да продължавам да работя. Държим се един за друг, но мисля си, че това е само защото Александър стои над нас. Имаме нужда от него — Нови Вавилон има нужда от цар.

— Обаче… не от цар, който стои тук от нямане какво да прави и използва скъпоценен човешки труд, за да вдига паметници, когато няма кой да обработва нивите. — Абдикадир се засмя. — Искаш от мен да му намеря занимание, нали?

— Не бих го казал по този начин. Но Александър открай време проявява любопитство какво става по широкия свят. А и ми се струва, че иска да навести баща си.

— Да навести баща си ли?

— Божествения си баща — Амон, наричан още Зевс — в неговото светилище в пустинята.

— Това ще е знаменателно пътуване.

Евмений се засмя.

— Толкова по-добре. Остава обаче и въпросът с Бисиса.

— Зная. Тя все още седи при онова проклето Око, нали?

— Сигурен съм, че изследванията й са полезни. Но не бихме искали да я изгубим — вие, „хората от бъдещето“, сте наистина много ценни. Чух, че Джош се завърнал от Юдея. Може би той би могъл да й отвлече вниманието…

— Голям хитрец си, Евмений.

— Всеки прави каквото може — въздъхна Евмений. — Ела да те разведа из корабостроителницата.

 

 

Подът в криптата на храма бе скрит под плетеница от кабели, навсякъде се виждаха прибори, демонтирани от кабината на сваления вертолет. Беше като мрежа, заплела Окото, сякаш Бисиса се надяваше някой ден да го улови в капана, а не да го изучава. Но Абдикадир знаеше, че тя е тази, която е паднала в капана.

— Хроносривът беше чисто физическо явление — заяви уверено Бисиса. — Независимо от силите, които стоят зад него. Физическо, не магично или свръхестествено. Ето защо е обяснимо с термини от физиката.

— Но не точно с термини от нашата физика — посочи Абдикадир.

Тя хвърли замаян поглед към отсрещната стена. Съжаляваше, че не може да прибегне до телефона, за да обясни по-нагледно.

Абдикадир и ококореният от почуда и малко изплашен Джош се бяха настанили в единия ъгъл на помещението. Тя знаеше, че Джош ненавижда това място — не само заради присъствието на Окото, но и защото тук бе изгубил близък приятел. Докато разговаряха с Абдикадир, той надигаше манерка с чай.

— По време на Хроносрива е имало разкъсване на пространството и времето — продължи Бисиса, — с последващото им съединяване. Дотук всичко е ясно и дори донякъде обяснимо. В известен смисъл пространството и времето са напълно реални. Те подлежат на изкривяване, например със силно гравитационно поле. Трудно е, като със стоманата, но става… Но ако пространство-времето е материално, от какво е направено? Ако се вгледаме внимателно — или ако го подложим на достатъчно по сила въздействие, — бихме могли да различим неговите частици. Времето и пространството могат да се оприличат на гоблен, на плетка от нишки, или струни, които трептят. Честотата на тези вибрации, или звуците на струните, определя свойствата и характеристиките на частиците или енергийните полета, които наблюдаваме — като например тяхната маса. Има много начини, по които нишките биха могли да вибрират — много звуци, които да свирят — но някои от тях, най-високите енергийни звуци, не са се проявявали от раждането на вселената насам. И така, струните се нуждаят от пространство, в което да трептят — не нашето пространство-време, което е музиката на струните, а нещо като абстракция, междинен слой. В множество измерения.

— Продължавай — рече Джош. Очевидно с мъка следеше мисълта й, но полагаше усилия.

— Начинът, по който е организиран този междинен слой, неговата топология, определят и поведението на струните. Междинният слой е като дървения корпус на цигулка. Тоест той оказва въздействие както върху големите, така и върху най-малките звуци. Представете си сега, че пробием дупка в корпуса, тоест извършим промени в структурата на междинния слой. Това неминуемо ще доведе до промяна в начина, по който трептят струните.

— И крайният резултат от тази промяна е светът, който наблюдаваме… — довърши Абдикадир.

— Трептенето на струните обуславя съществуването на частиците и полетата, от които е изграден нашият свят, и техните свойства. Логично е при подобна глобална промяна те да се променят. — Тя сви рамене. — Например скоростта на светлината. — Тя им разказа за опитите с Доплеровия ефект и отраженията на лазерния лъч в Окото на Мардук.

Джош я слушаше. Лицето му беше сериозно.

— Но, Бисиса — прекъсна я той, — какво ще стане с причинно-следствената връзка? Спомни си за будистския монах, за когото ни разказа Коля — който живеел със своето по-младо „аз“. Какво ще стане, ако старецът удуши детето — нима и той ще престане да съществува? Ами нещастният Ръди — мъртъв, а романите и поемите му се съхраняват в твоя телефон! Как ще обясни тези феномени твоята физика на струните и мелодиите?

Тя въздъхна и потърка уморено очи.

— Говорим за разкъсано пространство-време. При него правилата са различни. Джош, знаеш ли какво е черна дупка? Представи си една звезда, която се свива и става толкова плътна, че се обгръща в огромно по сила гравитационно поле — в края на краищата от нея не би могла да се спаси не само най-мощната ракета, а дори светлината не може да й избяга. Джош, черната дупка е като разкъсване в тъканта на пространствено-времевия гоблен. Тя поглъща информация. Ако запокитиш по нея какъвто и да било предмет — камък или последното копие от пълните съчинения на Шекспир, — цялата информация ще бъде безвъзвратно изгубена. Но какво става на Мир? Взаимодействието между отделните времеви отрязъци, или фрагменти, със сигурност не е като при хоризонта на събитията, или черните дупки. Но е имало пространствено-времеви цепнатини. Там вероятно също е била изгубена информация. Ето защо е била нарушена причинно-следствената връзка. Според мен новосъздадената реалност на Мир възстановява доста бързо разрушената си цялост. Създават се нови причинно-следствени вериги, но те са неразделна част от този свят, от тази реалност, и нямат нищо общо със стария… — Тя отново заразтрива слепоочията си. — Това е всичко, което измислих. Обезсърчаващо, нали? Най-напредничавите ни физични теории се градят върху метафори.

— Трябва да го напишеш — заяви Абдикадир. — Накарай Евмений да ти назначи двама секретари.

— На гръцки? — Бисиса се изсмя.

— Досега — рече Джош — говорихме за това как се е получил Хроносривът. Но все още не знаем защо е станал.

— О, със сигурност е имало някаква причина — рече Бисиса и хвърли гневен поглед на Окото. — Въпросът е, че все още не сме я открили. Но те са там някъде, зад Окото… и ни наблюдават. Може би дори си играят с нас.

— Играят си с нас?

— Не знаеш ли за експериментите на Окото в мрежата на маймуночовеците? Тичат като лабораторни мишки със забодени в мозъците жички.

— Може би… — поде колебливо Джош — Окото се опитва да… — Той разпери ръце. — Да ги стимулира по някакъв начин. Да подтикне в тях процеса на еволюция към по-висш разум.

— Вгледай се в очите им — рече Бисиса с хладен тон. — Това няма нищо общо с еволюцията или висшия разум. Окото буквално изсмуква клетите създания. То не е тук, за да дава, Джош. Дошло е, за да взема.

— Ние не сме маймуночовеци — заяви Абдикадир.

— Вярно, не сме. Но може би изпитанията, на които ни подлагат, са по-незабележими. Може би Очите присъстват тук тъкмо за да ни предизвикват с неевклидовата си геометрия. И друго. Как мислиш, случайност ли е, че бяха събрани Александър Велики и Чингис хан? Двамата най-велики пълководци в историята на Евразия, изправени един срещу друг по волята на случая? Не! Те ни се присмиват. Може би тъкмо това е идеята на цялата тази налудничава въртележка.

— Бисиса! — Джош я улови за ръцете. — Ти вярваш, че Окото е ключът към всичко, което се случва. Аз също. Но струва ми се, че се преуморяваш от работа. И каква полза от това?

Тя погледна разтревожено Абдикадир.

— Какво сте намислили вие двамата?

Абдикадир й разказа за плановете на Александър за експедиция към Европа.

— Ела с нас, Бисиса. Ще е страхотно приключение!

— Но Окото…

— Ще си е тук, когато се върнем — успокои я Джош. — Имаш нужда от почивка и смяна на обстановката.

— Глупости! — тросна се тя, но вече обмисляше предложението. — Хм. Кейси.

— Какво?

— Ще го оставя да движи нещата тук. Не македонците. Не и британците, които си мислят, че разбират от всичко.

Абдикадир и Джош се спогледаха.

— Стига да не му казваме, че трябва да го прави — каза Джош.

Бисиса погледна Окото и изсумтя:

— Ще се върна, копелдако. И да се държиш добре с Кейси. Не забравяй — зная за теб повече неща, отколкото им казах…

— Бисиса? — Абдикадир я погледна намръщено. — За какво говориш?

„Че може би зная как да се върнем у дома“ — отвърна мислено тя. Но не им го каза. Още беше рано. Вместо това се изправи и попита:

— Кога тръгваме?