Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (38)

37
Лабораторията

Трудно можеше да се нарече клетка.

Пет години след Хроносрива и залавянето им маймуночовеците все още бяха затворени зад мрежата, метната върху увисналото над земята Око и затисната с камъни. Никой не бе помислял за нещо по-подходящо — въпреки че по волята на нечие извратено началническо съзнание бяха боядисали камъните в бяло — по-скоро за да се създава работа на войниците.

Търсеща прекарваше дните си в усамотение — като се изключеше Вкопчващо, което скоро щеше да навърши шест години. Вкопчващо беше женска, с едва оформящ се ум, но бе напълно нагодена към околната действителност. Търсеща не можа да свикне с нея. Но трябваше да я приеме.

Войниците идваха веднъж дневно да им донесат храна и да измият фекалиите от пода на клетката. Понякога я натискаха на земята и пъхаха в тялото й дебелите си пениси. Търсеща не се интересуваше от това. Не я болеше, а и бе свикнала да позволява на своите тъмничари да правят с нея каквото искат — стига да не закачат Вкопчващо. Нямаше никаква представа защо войниците вършат едно или друго. Но дори да знаеше, това едва ли щеше да промени нещо.

Би могла да се измъкне, разбира се. Понякога дори й се приискваше да го направи. Беше по-силна от войниците. Можеше да разкъса мрежата със зъби, с ръце, дори с крака.

Но не бе виждала нито един друг маймуночовек, с изключение на Вкопчващо, от деня, когато ги заловиха. Нямаше нито едно дръвче, нито зеленинка, докъдето й стигаше погледът. Дори да избягаше, нямаше къде да иде, не я очакваше нищо друго освен тояги, ритници и викове. Вече бе получила на няколко пъти този жесток урок.

В полусъзнателното състояние между маймуна и човек тя имаше съвсем смътна представа за минало и бъдеще. Спомените й бяха като галерия с неясни изображения — лицето на майка й, топлината й, натрапчивата миризма на първия мъжки, който я бе обладал, сладката агония на раждането, ужасната безжизненост на мъртвороденото дете. А представата й за бъдещето се доминираше от недовършеното видение на нейната смърт и страха от мрака, който надзърташе иззад жълтеникавите очи на големите котки. Но в спомените и мислите й нямаше последователност, нито логика, нито ред — като повечето животни, тя живееше в настоящето, защото ако не оцелееше в него, за нея нямаше да има нито бъдеще, нито минало. А настоящето й бе това безпомощно пленничество, което почти винаги изпълваше цялото й съзнание.

Тя беше пленничка. Само това и нищо повече. Но поне имаше Вкопчващо.

После, една сутрин, нещо се промени.

 

 

Първа го забеляза Вкопчващо.

Търсеща се пробуди бавно, както винаги погълната от съня, в който виждаше дървета. Прозя се и протегна дългите си ръце. Слънцето вече беше високо и лъчите му се процеждаха на снопове през мрежата.

Вкопчващо гледаше към върха на клетката. На лицето й трепкаше светлина. Търсеща също погледна нагоре.

Окото сияеше. Беше като миниатюрно, уловено в мрежата слънце.

Търсеща се изправи, застана до дъщеря си и двете втренчиха погледи в Окото. Търсеща вдигна ръка. Не можеше да докосне сферата, но сиянието й хвърляше две дълги сенки върху изпотъпканата земя. Не излъчваше топлина — само светлина.

Търсеща току-що се бе събудила. Пикаеше й се, из козината й щъкаха гадинки, които искаше да изпощи, а после да се нахрани и да пие вода. Но не можеше да помръдне. Стоеше съвсем неподвижно, ококорила очи, с една вдигната ръка. Очите започнаха да я смъдят от праха и студения въздух, но тя дори не можеше да мигне.

След това дочу тихо хленчене. Беше Вкопчващо, но нямаше как да я погледне. Не знаеше колко време е минало.

Имаше чувството, че ръката й не е нейна, че е ръката на някой друг. Пръстите й се свиха и разтвориха, палецът й се размърда.

След това невидимата сила я накара да изпъне нагоре и двете си ръце, да ги извие в раменете, да ги сгъне в лактите и китките, да се наведе и да свие колене. Тя започна да се разхожда напред-назад, докъдето й позволяваше мрежата — първо изправена, след това и на четири крака. Пръстите й опипаха всички отвори на тялото й. Плъзнаха се по гръдния кош, проследиха очертанията на черепа й, после на таза. Сякаш го правеше някой друг, а не тя.

После невидимата сила ги освободи, съвсем за кратко. Задъхани, те протегнаха ръце една към друга.

Този път, когато светлината от сферата отново започна да пулсира, Вкопчващо застана на колене и се зае да изучава пода и да разравя земята. Откри клечки и слама. Потърка клечките една в друга, сгъна и разгъна тръстиковите стебла, чукна едно в друго камъчетата.

Междувременно Търсеща се приближи към мрежата, улови се за нея и започна да се катери. Но докато го правеше, в душата й се породи страх, защото знаеше, че не е разрешено.

И наистина скоро един от войниците дотича.

— Ей! Слизай оттам! Веднага!

В лицето я блъсна приклад. Не можеше дори да изпищи. Въпреки че ръцете не я слушаха и продължаваха да стискат мрежата, тя полетя назад и тупна на земята. Устата й се напълни със солена кръв. Тя се опита да вдигне глава.

Виждаше Вкопчващо, седнала на разровената земя. Държеше вързана на възел тръстика. Никога досега Вкопчващо не бе правила подобно нещо.

Тя отново бе принудена да стане и да вдигне поглед към Окото. От устата й се стичаше кръв.

Нещо се беше променило, осъзна тя замаяно. Сиянието на Окото вече не беше равномерно: от него извираха няколко ярки хоризонтални слоя — един цивилизован човек би ги оприличил на паралели върху земния глобус. Линиите се зараждаха в „екватора“ на Окото и постепенно се смаляваха и изчезваха в областта на „северния полюс“. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които изникваха и изчезваха по същия начин — движеха се от „полюса“ към „екватора“. Имаше и трета вълна сияещи линии. Всичко това бе необичайно красиво и завладяващо.

И тогава се появи четвърта мрежа от линии — Търсеща се опита да проследи движението им, но изведнъж почувства остра болка в главата и извика.

Невидимите ръце я пуснаха и тя се строполи на пода. Избърса очите си. Едва сега почувства топлина по вътрешната страна на бедрата си. Беше се изпуснала, без да усети кога.

Вкопчващо продължаваше да стои, цялата разтреперана, загледана в мигащите светлини, които хвърляха местещи се сенки върху дребното й личице. Вече имаше пета и шеста вълна линии, изчезващи в невероятни посоки…

Тялото на Вкопчващо се вцепени, главата й се отметна, пръстите й сграбчиха въздуха и тя се строполи по гръб. Търсеща я дръпна и я нагласи в мокрия си от урината скут. Вкопчващо постепенно се отпусна и Търсеща й даде да суче, въпреки че плоските й гърди бяха изсъхнали още преди години.

А Окото продължаваше да ги наблюдава, да записва всичко, което правеха, да следи чувствата им. Всичко това бе част от теста.

Но почивката бе кратка. Скоро Окото възвърна равномерното си сияние и сякаш невидими ръце задърпаха крайниците на Търсеща. Тя избута настрани детето си, изправи се и вдигна лице към неземната светлина.