Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (37)

36
След битката

Хефестий беше мъртъв.

Александър бе спечелил още една велика битка при почти невъзможни обстоятелства — в съвършено нов свят, срещу противник, който имаше зад гърба си еволюция от почти хиляда и петстотин години повече от македонците. Но за да го направи, бе изгубил своя най-близък съратник, любовник и единствен приятел.

Александър знаеше какво е най-добре да направи в този момент. Смяташе да се прибере в шатрата си и да се напие до забрава. А после да нареди построяването на грандиозен монумент — може би някой гигантски каменен лъв.

Всъщност реши да не прави нито едно от тези неща. Най-добре бе да скърби за Хефестий насаме. Според Омир Ахил наредил да отрежат опашките и гривите на конете в памет на любимия си приятел Патрокъл. Дали да не постъпи и той по същия начин?

Не, първо го чакаше друга, по-важна работа.

Той прекоси покритото със засъхнала кръв бойно поле и навлезе между палатките и навесите, в които бяха настанени ранените. Следваше го развълнувана свита от съветници и помощници, между които и личният му доктор, защото Александър бе получил още няколко рани. Много от ранените искрено се зарадваха, че го виждат. Едни се хвалеха с подвизите си по време на битката и Александър ги изслушваше търпеливо, а сетне ги хвалеше за проявената храброст. Но други мълчаха, изпаднали в шок. Беше го виждал и преди. Щяха да останат така часове или да повтарят едни и същи думи отново и отново. Но накрая щяха да дойдат на себе си — както ставаше винаги. Както щеше да се изчисти от засъхналата кръв и бойното поле пред стените на Вавилон. Но нищо не можеше да успокои гнева и вината на онези, които бяха оцелели там, където другарите им бяха загинали — както техният цар не можеше да забрави Хефестий.

 

 

Ръди лежеше облегнат на стената, разперил ръце встрани, със сгърчени, потъмнели от кръв пръсти — приличаха на обърнати по гръб раци. От раната в бедрото му продължаваше да шурти кръв.

— Бисиса, в последно време се нагледахме на толкова много пролята кръв…

Той продължаваше да се усмихва.

— Така е. — Тя извади от джоба си превръзка и се опита да запуши раната. Но кръвта буквално пулсираше отвътре. Куршумът, изстрелян от Сейбъл, изглежда, бе разкъсал бедрената артерия, един от главните пътища, по които кръвта достига до долните крайници. Нямаше никакъв начин да го премести — нито торбички с кръв и разтвори, които да му прелее.

Сега не беше време да се отдава на чувства — по-добре бе да мисли за Ръди като за повредена машина, която трябва да поправи. Наведе се и сряза панталона около раната.

— Не говори. Ще се оправиш.

— Говна, както би казал Кейси.

— Кейси ти влияе зле.

— Кажи ми… — прошепна той.

— Какво?

— Какъв ще бъда? Или… какъв съм бил.

— Сега нямаме време, Ръди. — Раната зееше пред очите й — кървав кратер, от който продължаваше да блика алена течност. — Помогни ми, моля те. — Тя го улови за ръцете и ги притисна върху отвърстието, а след това натисна отгоре с цялата си тежест.

Той се сгърчи от болка, но не извика. Беше ужасно пребледнял. Под него се бе образувала огромна локва тъмна кръв — миниатюрно копие на разтопеното златно божество.

— Никога няма да имаме време, Бисиса. Моля те.

— Ще бъдеш любимец на всички — заговори тя, без да спира да работи трескаво. — Ще те обявят за гласа на цяла една нация — на една епоха. Ще бъдеш прочут писател. И богат. Ще отказваш почести, макар че ще ти ги предлагат настойчиво. Ще преобразиш живота на хората. Ще спечелиш Нобелова награда за литература. Гласът ти ще се чува по целия свят…

— Ах! — Той са усмихна и затвори очи. Тя опипа вътрешността на раната с пръсти. Бликна още кръв и Ръди застена.

— Всички тези книги, които няма да напиша…

— Но те съществуват, Ръди. Има ги в телефона ми. До последната думичка.

— Сигурно е тъй, щом казваш… макар че няма никаква логика в това авторът да умре преди тях… А семейството ми?

Да спре кръвта бе равносилно на това да запуши течаща канализационна тръба с възглавница. Единственото, което можеше да го спаси, бе да открие феморалната артерия и да я стегне.

— Ръди, сега ще те заболи много силно. — Тя отново вкара пръсти в раната и се опита да я разшири.

Той изви глава назад, все така със затворени очи.

— Кажи за семейството ми… моля те… — Гласът му трепереше.

Тя продължаваше да рови в раната, разтегляше мускули и сухожилия, но все не можеше да открие артерията. Вероятно се бе свила след разкъсването.

— Трябва да намеря тая проклета артерия… толкова кръв си изгубил…

Не можеше да повярва, че в човешкото тяло има чак толкова кръв. Беше навсякъде — по ръцете й, по тялото му, по пода.

— Боли ме… и ми е студено… — отпаднало каза той. Сигурно изпадаше в шок.

Тя отново притисна раната.

— Ще имаш продължителен брак — рече забързано. — Щастлив, с деца. Син.

— Да? Как се казва?

— Джон. Джон Киплинг. А после избухва голяма война, която обхваща цяла Европа.

— Германците, нали? Все тези германци…

— Да. Джон ще бъде доброволец във Франция. Там ще загине.

— Ах… — Лицето на Ръди бе почти безизразно, но устата му се сгърчи. — Поне няма да изпита тази болка, която изпитвам аз… но кой знае… тази проклета логика! Как искам да разбера… — Той отвори очи и видя отражението си в голямата сфера над тях. — Светлината… — промълви. — Утринната светлина…

Тя долепи окървавена длан до гърдите му. Сърцето му изпърха и замря.

 

 

Александър отказа чужда помощ и се изкатери сам на върха на Вратата на Ищар. Погледна на изток, отвъд равнината, към мястото, където блещукаха огньовете на монголския лагер. Летящите сфери, които хората му бяха нарекли Очи и които се бяха умножили по време на сражението, бяха изчезнали — всички, с изключение на голямата в храма на Мардук. Може би новите богове бяха видели всичко, които ги интересуваше.

Освен всичко останало трябваше да въздаде и правосъдие. Оказа се, че онзи странен англичанин на име Сесил де Морган предавал сведения на монголските шпиони — сведения, които включвали и маршрута до Окото на Мардук. Затова Сейбъл бе стигнала толкова бързо там. Английският командир Гроув и неговите спътници, между които Бисиса и Абдикадир, настояваха за правото да съдят предателите де Морган и Сейбъл според техните си обичаи. Но Александър познаваше само един начин за правосъдие. Де Морган и Сейбъл щяха да бъдат изправени пред цялата армия — на равнината пред градските стени, където бяха загинали толкова много негови другари. В себе си той вече бе отсъдил какво ги очаква.

„Тази война още не е свършила“, мислеше си той, въпреки че могъщият му противник Чингис бе мъртъв. Александър вече не се съмняваше, че ще успее да победи монголите. Но защо македонци и монголи трябваше да се сражават за развлечение на някакви божествени Очи — като хвърлени в яма кучета? Те бяха хора, а не животни. Може би имаше и други начини.

Учудваше го и наглостта на Бисиса и нейните сподвижници, които се наричаха хора от бъдещето. Сякаш самият той бе отдавна забравена реликва. Но Александър ги намираше за пустословни, тези чудаци от друго време. А и бяха само шепа в сравнение с македонците и монголите. О, да, оръжията им притежаваха поразителна мощ, но се бяха изчерпили по време на битката и не те, а мечовете, храбростта и дисциплината на неговите воини бяха решили изхода й. Не хората от бъдещето, а македонците и монголите щяха да определят съдбините на този нов свят.

Още утре щеше да нареди на Евмений да се свърже с монголите и да потърси с тях общ език. Ако ги победеше, щеше да е силен, но ако се съюзеше с тях, силата му щеше да се удесетори. Със сигурност в целия този нов свят нямаше да има друга сила, която да им се противопостави. И тогава, въоръжени със знанията, които бяха донесли Бисиса и другите, за тях нямаше да има никакви прегради.

Александър бавно се извърна и вдигна лице срещу вятъра, който идеше от изток, от сърцето на световния континент — изпълнен с незнайни богатства и възможности.