Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (35)

34
Обитатели на времето и пространството

Александър нареди на армията си да се упражнява денем и нощем. Освен ръкопашни схватки с притъпени мечове и форсирани маршове това включваше физически упражнения, като вдигане на тежести, подскоци и бягане.

На британците също бе предложено да се включат в подготовката. След няколко упражнения стана очевидно, че британските конници не могат да се сравняват по умения с македонците, но сепоите бяха приети без проблеми в македонската пехота. Затрудненията на езиковата бариера лесно се преодоляха, след като британците изучиха македонската система за сигнализиране с флагчета и тръби.

Както беше предвидил Евмений, първите опити на Абдикадир да въведе стремената сред конницата бяха посрещнати на нож. По-голямата част от ездачите произхождаха от аристократични семейства и бяха вироглави и упорити — просто прерязаха с мечовете си стремената и продължиха да яздят както преди. Наложи се един по-смел сур да се качи на един от най-яките македонски коне и да направи малка демонстрация, въпреки привидната си неопитност. След това — под натиска на самия Александър — стремената бяха прикачени отново и упражненията започнаха.

Дори без стремена уменията на македонските ездачи бяха забележителни. Те задържаха конете си, като ги дърпаха за гривите и ги насочваха, притискайки ги с колене. Това бе напълно достатъчно, за да правят остри и резки завои даже в разгара на битката — всъщност те бяха една от най-гъвкавите и бързи ударни сили на Александър. Но след като свикнаха със стремената, маневреността им се повиши още повече; освен това можеха да се подпират с крака, когато нанасяха удари с копие.

— Невероятни са — възкликна Абдикадир, докато наблюдаваше как един клин от сто конници маневрира в полето пред Вавилон. — Почти съжалявам, че им дадох стремената — само след няколко поколения тези умения ще бъдат забравени.

— Но все още ще ни трябват коне — възрази Кейси. — Помисли си само — конете ще си останат основната машина на войната още двайсет и три века — чак до Първата световна война.

— Може би тук ще е различно — подхвърли Бисиса.

— Сигурно — заради Хроносрива. Доскоро ни деляха векове, а сега се готвим рамо до рамо да срещнем монголите. — Кейси се разсмя.

По нареждане на Гроув македонците се обучаваха да свикват със звука от експлозии и стрелба. Подредени в карета от по хиляда души, те наблюдаваха как Кейси и Гроув демонстрират възможностите на съвременните оръжия — първо взрив на граната, после и стрелба с пушки по кози. Бисиса настоя за това упражнение, тъй като се безпокоеше от изненадите, които би могла да им поднесе Сейбъл. Македонците приеха добре огнестрелните оръжия — напомняха им за стрелбата с лък. Но първия път, когато пред тях се взриви една от сравнително безвредните шокови гранати, се разбягаха с ужасени викове. Щеше да е смешно, ако не беше тревожно.

Пак по предложение на Гроув Абдикадир убеди Бисиса, че не бива да участва пряко в сраженията. По неговите думи жена, попаднала в плен при един толкова примитивен противник, я очаквала „съдба, по-лоша дори от смъртта“.

След тези доводи Бисиса реши да се прехвърли на друго поприще — създаването на болница.

Първо реквизира една малка къща и се зае с осъществяването на тази нова задача с помощта на Филип — личния лекар на Александър, и британския полеви хирург. Не им достигаха медикаменти и превързочни материали, но липсата им можеше да се компенсира с нейните познания по медицина. Тя експериментира с различни видове вино: използваше го за антисептик. Събра отряд от дългокраки съгледвачи и ги обучи да изнасят ранени с носилки от бойното поле. Дори изобрети готови пакети с превързочни материали, които да се използват при различни прободни наранявания. Но най-трудно от всичко бе да научи бойците на хигиена. Нито македонците, нито британците от деветнайсети век бяха чували за невидимите същества, които нападат раните и ги инфектират — опитите да ги сравни с богове или демони само объркаха нещата. В края на краищата тя измисли няколко прости правила и заповяда да се спазват при всички обстоятелства.

След това преминаха и към практически занимания. По нейно нареждане пожертваха няколко кози, които македонците посякоха с мечовете си. В началото се отнасяха скептично към нововъведенията й, но когато им демонстрира предимствата на турникета при кръвоизливи от рана, спечели уважението им.

Още веднъж променяше хода на историята и това я безпокоеше. Питаше се, ако оцелеят след тази битка и продължат нататък, каква ли ще е еволюцията на медицината през следващите няколко хиляди години — може би крайният резултат щеше да е съвсем различен.

Ръдиард Киплинг настоя да бъде „приет на служба“ — както се изрази.

— Намираме се на кръстопътя на историята, където двамата най-велики пълководци на човечеството са изправени един срещу друг, и наградата ще е съдбата на цял един нов свят. Кръвта ми кипи, Бисиса! — Той се похвали, че е преминал обучение в Първи пенджабски доброволчески отряд, преди да бъде пратен на Северозападната граница. — Всъщност обучението не беше нищо особено. Дори написах една малка поема за това как сме насолили задниците на няколко говеда, които минаваха недалеч от стрелбището…

Британците намираха този бледен, но енергичен младеж за забавен, но най-често не му обръщаха внимание. Македонците го смятаха за малко налудничав, но и те го оставяха да прави каквото му хрумне.

След това встъпително слово Ръди извади и последния си коз:

— Някога мечтаех да стана доктор…

Но очевидно не бе готов за подобно нещо, защото припадна още първия път, когато видя кръв — макар и на козел. Въпреки това бе твърдо решен да продължи. В края на краищата успя да превърже една ранена коза, без да изгуби съзнание, но веднага след това повърна. Лицето му обаче грееше от щастие.

— Ръди — каза Бисиса, — храбростта на бойното поле е едно, но да се бориш със смъртта в болницата не е по-малък героизъм.

— Склонен съм да се съглася с теб — отвърна той и се изчерви от удоволствие.

Мисълта за смъртта обаче пробуди различни мисли в развълнуваното му въображение и той ги изказа в типичния си помпозен стил още същата вечер:

— Защо животът е толкова ценен, а същевременно може да се изгуби така лесно? Може би нещастното животинче, което погубихме днес, се е смятало за център на вселената? Защо Господ Бог ни е дарил с нещо толкова скъпоценно като живота, само за да ни го отнеме чрез смъртта?

— Може би — намеси се де Морган — не бива да питаме само Господ Бог за тези неща. Вече не сме върхът на Сътворението, над който е само Всевишният, защото сега между нас и него стоят едни други същества — тези, чието присъствие Бисиса долови в Очите. Защо Господ Бог да се вслушва в молбите ни, когато те са над нас, за да разговарят с Него?

Ръди го погледна ядосано.

— Колко типично за теб, де Морган! Да опростяваш нещата.

Де Морган се разсмя.

— А може би — обади се Джош — в Хроносрива няма Бог. — Изглеждаше обезпокоен. — Знаете ли, цялото това преживяване след промяната ми се струва като един безкраен кошмар. Бисиса, ти ми разказа за древните животни, от които сте намирали само скелети. Изчезнали много отдавна, без никакво обяснение. Може би и ние някога ще изчезнем от този свят — първата изчезнала разумна раса. — Той вдигна ръката си и я загледа. — Казват, че мигове преди смъртта целият живот преминава пред очите ти. Може би като раса сега преживяваме нещо подобно — последни ярки видения от миналото на човечеството, късове от кървавата ни история, изплували на повърхността, преди да потънем в забрава.

Ръди се изсмя.

— Джош, не те бях чувал да плещиш такива глупости!

Бисиса се пресегна и улови Джош за ръката.

— Млъквай, Ръди. Джош, чуй ме. Това не е кошмар. Мисля, че Очите са изкуствени предмети, а Хроносривът е съвсем целенасочен акт. Според мен зад всичко това стоят умове — по-развити от нашите, но умове, а не божества.

— Ако е така — изсумтя де Морган, — вашите същества от Очите могат да местят времето и пространството. И какво е това, ако не Божие деяние?

— О, те не са богове — въздъхна Бисиса. — Могъщи са — много по-могъщи от нас, — но не са богове.

— Защо си толкова сигурна? — попита Джош.

— Защото не изпитват състрадание.

 

 

Получиха четири дни отсрочка. След това пратениците на Александър се върнаха.

От хилядата войници, които ги придружаваха, бяха оцелели само десетина. Сред тях беше и капрал Батсън, но с отрязан нос и уши. В торбата зад седлото си носеше главата на Птолемей.

Когато чу новината, Бисиса се разтрепери — както заради неизбежната война, така и заради загубата на една историческа личност. Мъчно й беше и за начина, по който бяха постъпили с Батсън — този смел и горд войник. Александър също страдаше за загубата на своя стар приятел.

На следващия ден македонските съгледвачи докладваха за раздвижване в лагера на противника. Нападението, изглежда, щеше да е скоро.

Същия следобед Джош откри Бисиса в храма на Мардук. Тя седеше опряна на една обгоряла стена, завила краката си с одеяло. Гледаше Окото, което бяха нарекли Окото на Мардук. Напоследък често седеше тук.

Джош седна до нея и скръсти ръце.

— Защо не си почиваш?

— Тук си почивам. Почивам си и наблюдавам.

— Наблюдаваш наблюдателите?

Тя се засмя.

— Все някой трябва да го прави. Не искам да си мислят…

— Какво?

— Че не знаем. За тях и какво са направили с нашата история. Освен това мисля, че тук е съсредоточена голяма сила. Сигурно е така, за да създадат това Око и отрочетата му из цялата планета и да разтопят двайсеттонна златна статуя… Не бих искала Сейбъл или Чингис хан да влязат тук. Ако изгубим сражението, ще защитавам това помещение до последния си патрон.

— О, Бисиса, ти си толкова силна! Как искам да съм като теб.

— Не, не искаш. — Той стискаше ръката й, почти болезнено, но тя не я дръпна. — Вземи. — Бисиса бръкна под одеялото и извади манерка. — Това е чай.

Джош отвинти капачката и отпи.

— Хубав е. Има и мляко, но не е истинско.

— Това е от пакета с неприкосновения запас. Кондензирано, разтворимо мляко. В американската армия ти дават таблетка за самоубийство, в британската — чай. Пазех го за някой специален случай. Какво по-специално от това?

Той отново надигна манерката. След това потъна в мисли.

— Нещо май те мъчи?

— Ами… мислех си за вкъщи.

Тя кимна.

— Май всички избягваме тази тема, а?

— Сигурно защото е болезнена.

— За мен още повече, Джош. Разкажи ми за твоето семейство.

— Наследих тази професия от баща си. Той е писал репортажи за Гражданската война. Раниха го, раната се инфектира и след година той почина. Бавна и мъчителна смърт. Попитах го защо е станал журналист, а не войник. Той ми отговори, че винаги трябва да има някой, който да гледа какво става и да разказва на другите. Иначе сякаш събитието въобще не се е случвало. Повярвах му и тръгнах по неговите стъпки. Понякога си мисля, че съдбата на всеки човек е предопределена много преди да се е родил. Но предполагам, че всеки го спохождат подобни идеи.

— Попитай Александър.

— Хм… Майка ми е още жива. Или по-скоро беше. Жалко, че няма как да й съобщя, че с мен всичко е наред.

— Може би знае — по някакъв начин.

— Бис, сещам се с кого би искала да си, ако…

— С дъщеря ми.

— Никога не си ми разказвала за баща й.

Тя сви рамене.

— Беше хубавец, от нашия полк. Имахме бурна връзка, после всичко приключи. За съжаление пиеше, а това винаги води до усложнения. Когато се роди Мира, Майк не знаеше какво да прави. Не беше лош човек, но всичко между нас бе угаснало. Исках нея, не него. А после той загина… — Очите й се насълзиха и тя заби нокти в дланта си. — Отсъствах твърде дълго. Разбирах, че прекарвам прекалено малко време с дъщеричката си. Обещах си, че ще се поправя, но все не успявах. А сега попаднах тук и точно когато най-много ми се иска да съм у дома, трябва да се справяме с този проклет Чингис хан.

Джош хвана лицето й в ръце.

— Никой от нас не го е искал. И ако утре умрем… Бис, как мислиш, дали ще възкръснем? Искам да кажа, дали съществуваме и в някой друг отрязък на времето?

— Не. Всъщност… може да има и друга Бисиса Дът. Но няма да съм аз.

— Значи този момент е всичко, което имаме — прошепна той.

След тези думи вече беше неизбежно. Устните им се срещнаха, зъбите им се докоснаха и тя го дръпна под одеялото. Той беше нежен и внимателен, може би му беше за първи път, но я облада с отчаяна, жадна страст.

Тя се потопи в топлината на мига.

Но когато всичко свърши и тя отново се сети за Мира, изпита неясни угризения. Усети някаква празнота в себе си, сякаш мястото, което доскоро бе заемала Мира, бе пусто.

Освен това непрестанно чувстваше присъствието на Окото над тях и как отраженията им — нейното и на Джош — се местят по гладката му повърхност като пъплещи насекоми.

 

 

Надвечер, след като приключи с ритуалното жертвоприношение, Александър нареди да свирят сбор за цялата армия. Няколко десетки хиляди войници, облечени в ярки туники и с излъскани до блясък щитове, се строиха в правоъгълници пред стените на Вавилон. Конете пристъпваха нетърпеливо и цвилеха възбудено. Тук бяха и британците, строени в параден ред под командването на Гроув.

Александър пришпори коня си пред първата редица и поздрави войниците с ясен глас. Отговорът им отекна в стените на Вавилон. Като го гледаше, Бисиса не можеше да повярва, че това е същият изтощен от раните си човек. Не можа да чуе добре думите му, но отговорът, изригнал едновременно от хиляди гърла и придружен от дрънченето на хиляди мечове върху щитовете, бе като свиреп боен вик:

— Алалалай! Ал-е-хан-дре! Ал-е-хан-дре!

Александър приближи немногочисления британски отряд, дръпна гривата на коня, задържа го на място и заговори отново — този път на английски. Имаше силно изразен акцент, но думите му бяха напълно разбираеми. Спомена Ахмед Кел и Мейуанд, сражения от Втората афганистанска война на британската армия, които бяха оставили пресни следи в съзнанието на войниците. А след това каза:

— И от този ден чак до свършека на света ще ни помнят всинца, нас, малцината избраници, братя по кръв и оръжие, защото който пролее кръвта си в битка редом с мен, ще е мой брат…

Европейците и сепоите го поздравиха също толкова възторжено, колкото македонците.

Когато парадът свърши, Бисиса потърси Ръди. Той стоеше на платформата на вратата на Ищар и гледаше към полето, където вече се разгаряха огньовете на македонския стан. Беше захапал една от любимите си дълги турски цигари и всмукваше замислено.

— Шекспир, Ръди?

— „Хенри V“, ако трябва да съм точен. С някои негови поправки. — Той пусна облаче дим. — Казали на Александър, че съм нещо като стихоплетец. Та той ме повика в двореца да подготвя кратко обръщение към британците. Вместо да измислям, предпочетох да се обърна към класиците. И какво по-подходящо? Освен това — продължи той, — тъй като Шекспир едва ли го има в този свят, няма никакъв начин да ме обвинят в плагиатство!

— Ама и ти си един образ, Ръди…

Долу в лагера войниците подхванаха песни. Македонските бяха познатата смесица от тъжни балади за дома и изгубената любима. Но тази нощ Бисиса чу английски думи и текстът й се стори странно познат.

Ръди се засмя.

— Не го ли позна? Това е псалм: „Благославяй, душо моя, Царя Небесни“. Странно чувство за хумор, като се има предвид положението.

Бисиса поклати глава, но не каза нищо. От изток полъхна слаб ветрец и разнесе дима от огньовете над градските стени. Тя погледна натам и видя, че Очите са се върнали — бяха десетки, увиснали в търпеливо очакване над огньовете.