Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (30)

29
Вавилон

Отне им два месеца плаване, за да стигнат до дъното на Залива. Александър вече нямаше търпение да продължи към вътрешността и сформира челен отряд от хиляда воини, ръководен от Евмений и Хефестий. Бисиса и спътниците й също настояха да участват в експедицията.

Ден след като слязоха на брега, се отправиха към Суза — по времето на Александър административен център на завладяната Персийска империя. Александър все още бе твърде слаб, за да върви или да язди, и затова управляваше колесница, покрита с пурпурно чергило и заобиколена от неговите верни и страховити телохранители. Стигнаха до Суза без инциденти — но това не беше онази Суза, която Александър помнеше.

Съгледвачите не се съмняваха, че мястото е същото — в сърцето на една плодородна долина. Но от града нямаше и следа. Нищо чудно да бяха първите хора, стъпвали някога по тези места, мислеше си Бисиса.

Евмений се приближи към малката им група. Беше навъсен.

— Бях тук само преди няколко години. Имаше процъфтяващ град, богат и кипящ от живот. Един от малкото подобни градове в този район. А сега… — Изглеждаше потиснат и объркан.

Александър слезе от колесницата си и се огледа, заподритва камъчетата в краката си. След това се прибра в шатрата си и се появи едва привечер.

Нощта прекараха на мястото, където трябваше да е градът. На следващата сутрин, насочвани от картографите на Александър, поеха право на запад, през обширна и безлюдна страна, отвъд която трябваше да е Вавилон. След Суза всички бяха някак странно потиснати и объркани.

За облекчение на македонците след десетина километра стигнаха поредната права линия, обозначаваща границата между отделни времеви периоди, и отвъд нея изведнъж се показа широк път, на места дори покрит с каменни павета. Евмений им каза, че са стъпили на Царския път, който някога свързвал отдалечени райони на Персия и който Александър бе използвал за целите си, когато бе завладявал тази империя.

Дори по пътя походът им отне няколко дни. Движеха се из прашна местност, обрасла с оскъдна растителност. Тук-там се виждаха прави канавки, без никакво съмнение с изкуствен произход, (предназначението им оставаше загадка, а поддръжката им бе занемарена отдавна).

Всяка нощ, когато спираха, за да разпънат лагера, Кейси включваше радиото и прослушваше различни честоти за сигнали от екипажа на „Союз“, който бе изгубен някъде из просторите на Азия. Не ги беше чувал от мига, когато бяха навлезли в атмосферата. Освен това следеше сигналите, които се излъчваха от района на Вавилон. Съдържанието им оставаше неизменно — „чуруликалия“ на различни честоти, като някакъв инженерен тест-сигнал. Но се повтаряше — отново и отново. Изчисленията, които правеше Кейси, доказваха за пореден път, че сигналът се излъчва от Вавилон.

Случи се и друго странно нещо. Очите бяха изчезнали. В началото, колкото по на запад вървяха, толкова по-рядко ги виждаха и една вечер Бисиса осъзна, че не е мярвала Око от заранта. Никой нямаше представа какво може да означава това.

Скоро обаче приближиха още една линия — зелена черта, която се простираше от единия хоризонт до другия. Спряха в нерешителност на самата граница. На запад, отвъд зелената линия, се виждаше равно поле, насечено от водни канали. Из полето бяха разхвърляни колиби, прихлупени и жалки, като купчини изсъхнала кал. Имаха обитатели, защото над покривите им се виеше дим, а между тях се разхождаха домашни животни. Но хора не се виждаха.

Абдикадир се изправи до нея.

— Прочутите напоителни канали на Вавилон.

— Това трябва да е — съгласи се тя. Някои от каналите напомняха пресъхналите канавки, които бяха видели по-рано.

— Е, да видим какво ще стане. — Абдикадир вдигна крак и пресече невидимата линия между двата времеви отрязъка.

Останалите го последваха предпазливо.

Земята очевидно бе плодородна. В нивите растеше пшеница, класовете бяха едри, дълги и бели — Бисиса никога не бе виждала такива. Но имаше и просо, и ечемик, и високи, отрупани с фурми палми. Някога, обясни Сесил де Морган, вавилонците възпявали тези палми в песни, като изброявали триста и шейсетте начина, по които могат да употребяват плодовете им.

Въпреки че от селяните нямаше и следа, беше повече от ясно, че тази земя е заселена и обработвана — именно с продукцията от тези ниви възнамеряваше да се храни армията на Александър. Бисиса си даваше сметка, че предстоят важни дипломатически решения. Царят разполагаше с достатъчно сили да получи всичко, каквото пожелае, но местните жители познаваха земята, а огромната изгладняла армия се нуждаеше от храна. Може би сега бе моментът войниците на Александър да помогнат за разчистването и разширяването на изоставените напоителни канали…

— Знаеш ли — заговори Абдикадир, — направо не мога да повярвам, че това е Ирак и че сме само на стотина километра южно от Багдад. Тази житница е хранила народи и армии в продължение на столетия.

— Но къде са всички?

— Нима можеш да виниш селяните, че са се изпокрили? Тяхната богата земя изведнъж е била разделена на две и от другата страна се е появила пустиня. Половината от каналите им са затрупани. Жилещ дъжд унищожава реколтата. И какво се появява един ден на хоризонта? Най-голямата армия, позната в древния свят. Ах… — Той посочи. — Виж там.

Имаше някакви сгради на западния хоризонт — стена със сложна конструкция, постройка, наподобяваща пирамида, но всичко бе скрито от маранята.

— Вавилон — прошепна Абдикадир.

— А онова, което стърчи, трябва да е Вавилонската кула — допълни Джош.

— Божичко! — възкликна Кейси.

 

 

Армията се разположи на лагер на мочурливия бряг на Ефрат. Александър предпочете да изчака един ден, преди да влезе в града. Надяваше се преди това градоначалникът да проводи посрещани, но не се появи никой. Изпрати съгледвачи, да огледат градските стени и терена около тях. Те се прибраха невредими, но Бисиса забеляза, че са стреснати и объркани.

Александър обаче реши, че ще влезе в града с цялото си величие. Ето защо рано на следващия ден, облечен в позлатено наметало и с царска диадема на главата, той ги поведе на кон към градските стени, следван отдясно от Хефестий и отряд щитоносци, подредени в квадрат от мускули и желязо. Царят яздеше гордо изправил глава и не показваше с нищо, че изпитва болки от раните. Още веднъж Бисиса остана изумена от огромната му сила.

Евмений и останалите съветници вървяха отзад, заедно с капитан Гроув и неговите войници, Бисиса и нейните спътници. Бисиса се чувстваше някак странно насред тази причудлива процесия, тъй като тя и другарите й от двайсет и първи век стърчаха с по една глава над македонците и бяха облечени с униформи.

Градските стени бяха наистина впечатляващи. Троен кръг от тухлени зидове и натрошен камънак около тях, който се простираше в радиус от двайсетина километра. Пред най-външната имаше и ров. Ала и тук не се виждаха никакви признаци на живот — нямаше дим от огньове, нито часовои по кулите, а грамадните порти зееха разтворени.

— Не беше така предишния път, когато Александър пристигна в града — обясни им Евмений. — Тогава сатрапът излезе лично да ни посрещне. Пътят беше посипан с цветя, следваха го войници, които водеха опитомени лъвове и леопарди, а жреци и гадатели танцуваха под музиката на арфи. Беше великолепно, незабравимо! А сега…

Сега, заключи Бисиса, беше страшно.

Без да се колебае, Александър насочи коня си към дървения мост, който прехвърляше рова, и приближи най-голямата от портите, между две каменни кули.

Процесията го последва. За да стигнат портата, трябваше да се изкачат по рампа до висока петнайсет метра платформа. Всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит с рисунки на дракони и бикове.

Ръди крачеше до нея, зяпнал от почуда. Още бе малко слаб от болестта, така че Джош го прикрепяше.

— Възможно ли е това да е Вратата на Ищар? — дивеше се Ръди. — Невероятно… Наистина невероятно!

Градът имаше приблизително правоъгълна форма, обърнат с едната си страна към Ефрат. Отрядът на Александър бе влязъл от север, на източния бряг на реката. След портата процесията продължи по широка улица, която водеше на юг и бе заобиколена от величествени сгради, може би храмове или палати, Бисиса се любуваше на статуите, фонтаните и рисунките по стените. Имаше толкова много неща, че й се искаше да спре и да ги разгледа по-внимателно.

Телефонът се опитваше да й бъде полезен.

— Комплексът вдясно от вас вероятно е дворецът на Навуходоносор, най-великия управник на Вавилон, който…

— Млъквай, досаднико!

Кейси куцукаше до нея.

— Ако това е Вавилон, къде са Висящите градини?

— В Ниневия — отвърна нацупено телефонът.

— Никакви хора — каза Джош. — Но има следи от поражения — пожари, разбити къщи, напукани стени — може би е имало земетресение.

— Мда. — Кейси кимна. — Лампите светят, а няма никой.

— Забелязахте ли — прошепна Абдикадир — колко потиснати са македонците? Всъщност нали са идвали тук съвсем скоро…

Така беше. Дори Евмений оглеждаше пустите сгради с видимо безпокойство.

— Може би това не е и техният Вавилон — подметна Бисиса.

Отрядът започна да се разпада. Александър и Хефестий, придружени от охраната, се отправиха към двореца, който беше при портата. Преди това разпратиха малки разузнавателни групи из града, за да търсят оцелели. Бисиса и останалите продължиха по главната улица, към тях се присъединиха Евмений и неколцина негови помощници. След като подминаха няколко площада, спряха пред пирамидална сграда, същата, която Бисиса бе видяла отдалече. Всъщност това беше зикурат, стъпаловидна кула от седем тераси, издигната върху основа, чиито страни сигурно бяха дълги поне стотина метра. Приличаше на пирамидите в градовете на маите. Южно от нея имаше храм, който според телефона се наричал Есагила — храма на Мардук, главния вавилонски бог.

— Вавилонците — заговори отново машинката — наричали тази пирамида „Етеменаки“, което означава „къщата, която подпира Земята и Небесата“. Била построена по нареждане на Навуходоносор с робски труд на юдеите, които, според Библията, после си отмъстили…

Джош сграбчи Бисиса за ръката.

— Ела! Да се качим на кулата.

— Защо?

— Защото това е Вавилонската кула! Виж, откъм южната страна има стълбище. — Беше прав, стълбата бе широка поне десетина крачки. — Кой ще е пръв? — Той се затича и я задърпа след себе си.

Тя бе в по-добра форма от него, но на негова страна бе младостта. След стотина стъпала и двамата рухнаха едновременно, задъхани, все така уловени за ръка.

Оттук се разкриваше великолепна гледка към Ефрат, чиято повърхност трептеше като сребриста лента, разсичайки града на две части. Бисиса не можеше да различи добре западната част на града, но източната, от отсамната страна на реката, бе гъсто застроена с храмове и високи сгради. Всички главни улици бяха прави и се кръстосваха перпендикулярно. Дворците бяха облицовани с разноцветни плочки. По стените им бяха изрисувани дракони и други приказни създания.

— По кое време може да е това? — попита Бисиса.

— Ако сме в епохата на Навуходоносор — значи шести век преди Христа. Персийците са превзели Вавилон два века преди пристигането на Александър и са опустошили целия район. Когато се появил Александър, това все още е бил един кипящ от живот град, но най-добрите му дни вече били отминали. Ние обаче го виждаме почти в неговия зенит.

Малко след тях се изкатериха Ръди, Абдикадир, де Морган и Евмений. Ръди дишаше с мъка, но се справи и Джош го тупна окуражаващо по рамото. Евмений спря на площадката и се огледа — по нищо не личеше да се е изморил.

Абдикадир поиска от Бисиса очилата за нощно виждане.

— Погледни западната страна на реката…

Градските стени прекосяваха реката и продължаваха от другата страна, за да затворят правоъгълника. Но от онази страна сградите бяха избелели и прашни, смалени, понякога само купчини натрошен камънак, а от вратите и наблюдателните кули нямаше и следа.

— Изглежда, сякаш половината град е бил разтопен — рече Джош.

— Или подложен на атомен взрив — добави мрачно Абдикадир.

Евмений заговори.

— Не беше така — започна да превежда де Морган. — Въобще не беше така…

Всъщност източната страна на града изпълняваше церемониални и административни функции, докато западната бе предназначена за живеене. Евмений им разказа, че преди няколко години тук кипял живот и градът бил пренаселен. А сега бе съвсем пуст.

— Още една необяснима промяна — каза Абдикадир. — Сърцето на младия Вавилон, трансплантирано в трупа на стария.

— Все си мислех — продължи Евмений, — че съм започнал да свиквам с тези странни промени, които ни заобикалят. Но когато видях това — половината от този великолепен град заровена в пясъци…

— Да — съгласи се Ръди. — Времето може да е жестоко.

— Повече от жестоко — рече Евмений. Бисиса го изгледа внимателно, учудена от тази неочаквана проява на чувства. И отново забеляза, че у него се надига необясним, студен гняв.

От подножието на стълбището долетя гласът на един от офицерите. Де Морган им преведе — разузнавателен отряд открил вавилонец, който се спотайвал в храма на Мардук.