Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (29)

28
Бишкек

Армията на Чингис хан заобикаляше северния край на пустинята Гоби.

Равнината беше обширна, като отражение на скритото от облаци небе. Понякога виждаха ерозирали хълмове, веднъж в далечината пробяга стадо камили. Когато излизаше вятър, хвърляше в лицата им жълтеникав прах с вкус на желязо. Прах, който може би съществуваше от милион години, или от няколко месеца. Омотали главите си с плат, монголите приличаха на бедуини.

Коля постепенно се унасяше в мисли. Сетивата му се притъпиха и той все по-малко обръщаше внимание на околния свят. Завистливо се възхищаваше на силата на монголите да издържат на всички тези страдания, за да покорят света. Понякога се чудеше дали наистина е летял в космоса, или това е само сън.

Стигнаха висока каменна могила, която наподобяваше някакво пленено хтонично чудовище. Коля си помисли, че може да е скитски храм, паметник, оставен от хората, живели преди Христа, хора, яздили коне и живели в юрти също като монголите.

Могилата изглеждаше почти нова, камъните не бяха захабени от времето, но беше разграбена.

А след това се натъкнаха на съвременни постройки. Коля ги забеляза отдалече — фермерски къщи с ламаринени покриви, силози и нещо, което наподобяваше конвой от ръждясали трактори. Но и те бяха изоставени, също като каменната могила. Въпреки това монголите огледаха помещенията, дръпнаха няколко ръждясали листа ламарина и после изгубиха интерес.

Постепенно местността се променяше. Прекосиха едно изсъхнало езеро, чието дъно бе покрито със сол. Из камънаците щъкаха гущери, които плашеха конете. Понякога дори чуваха крясъци на чайки, въпреки че никъде не се виждаше море. Може би и птиците като тях се бяха изгубили тук.

И все така на път.

Малко след като напуснаха пределите на Монголия, трябваше да прекосят планината Алтай. Теренът постепенно се издигаше, земята ставаше все по-плодородна. Имаше много цветя, а тревата бе сочна и висока. Прекосиха едно просторно блатисто плато — конете затъваха до колене. Малко по-нататък навлязоха в поредица тесни клисури. Монголите непрестанно се озъртаха — опасяваха се от засади.

Постепенно клисурите се разшириха. Влязоха в голям каньон, заобиколен от високи каменни стени — издигаха се чак до небето. Зад тях се виждаха само заснежените върхове на планината. Коля погледна назад. Армията се бе проточила на много километри. Тънката човешка нишка изглеждаше съвсем нищожна на фона на червеникавите скали.

Продължиха покрай северозападната граница на съвременен Китай и наближиха Киргизстан. Само няколко дни по-късно стигнаха един град.

Монголите — големи любители на разузнаването — изпратиха съгледвачи да видят каква е обстановката в града и когато събраха достатъчно информация, проводиха пратеници. Посрещнаха ги жители с каскети и вълнени палта, разперили ръце в знак на мир и дружелюбие.

Градът бе съвременен, или почти. Новината за това разтърси Коля и го изведе от хипнотичното състояние, в което бе изпаднал от началото на пътуването. Още по-шокираща бе новината, че са на път вече от три месеца.

И именно тук, както се оказа по-късно, започна последната част на неговото собствено пътешествие.

 

 

Поканиха Сейбъл в първата група, която трябваше да влезе в града. Оказа се, че това е Бишкек, който през двайсет и първи век бе столица на Киргизстан. Сега обаче градът съществуваше в пределектрическата ера. Все пак имаше мелници и примитивни фабрики.

— Сигурно е от деветнайсети век — заключи тя. Към града водеше прав калдъръмен път — но прекъсваше внезапно на километър извън него.

При следващата разузнавателна мисия взеха Коля за преводач. Градчето му хареса, правите му улици бяха засадени с дръвчета, чиито листа бяха пожълтели от киселинните дъждове. Главната улица носеше романтичното название „Копринения път“. Обитателите на града нямаха никаква представа какво се е случило със света и бяха обезпокоени, че от известно време не са се вясвали бирници. Искаха да узнаят има ли някакви директиви от Москва, какво става с царя.

Когато навлязоха в града, Коля се развълнува — това бе най-съвременното място, на което бе попадал, откакто се бяха приземили. Тук със сигурност можеха да се открият много полезни неща. Той настоя пред Йе Лю да се сближат с обитателите, но този път молбите му удариха на камък и това го разтревожи — монголите не харесваха градовете и познаваха само един начин да се разправят с тях. Сейбъл не го подкрепи — тя само наблюдаваше и чакаше, заета със собствената си сложна игра.

Коля стана безпомощен свидетел на това, което последва.

Монголите дойдоха през нощта — яздеха съвсем безшумно. Нададоха страховитите си крясъци едва когато се хвърлиха в атака и гласовете им, заедно с тропота на копитата, изпълниха улиците на малкия град. Жителите му не можаха да окажат почти никаква съпротива. Чуха се отделни изстрели, но те бяха от стари, примитивни оръжия.

Чингис хан нареди да му доведат жив градоначалника. Беше се скрил заедно със семейството си в градската библиотека, малко по-късно разрушена до основи. Последва жестока разправа. Убиха жена му пред очите му, изнасилиха дъщерите му, а него стъпкаха с конете.

Монголите не смятаха, че нещо в града може да им е от полза. Разбиха малката печатарска машина в сградата на местното издателство и я разтопиха, за да извлекат желязото. Според обичая си пощадяваха единствено занаятчиите, за да ги използват за целите на армията си, но в Бишкек не откриха занаятчии — във всеки случай не смятаха, че могат да са им от полза „шивачи“, или „адвокати“, тъй като тези понятия не значеха нищо за тях. Всички мъже легнаха под ножа. Повечето от децата и по-младите жени бяха взети в плен и всички жени бяха изнасилени. Дори насилията монголите вършеха механично, като че им беше задължение.

Това, което остана, бе подложено на огън.

Изкараха пленниците в полето недалеч от лагера на Чингис хан и ги оставиха да чакат. На Коля му приличаха на типични селяни — с къси палта, панталони от груб плат и смачкани ризи. Монголите проявиха интерес единствено към жените. Една петнайсетгодишна хубавица, казваше се Наташа, бе избрана от самия Чингис хан. Той винаги избираше най-красивите жени и повечето от тях сетне му раждаха деца. Понякога Чингис хан позволяваше да вземат пленници в кервана, за да ги използват за тежка работа, но когато разбра, че един от членовете на Златната фамилия е бил ранен с куршум, нареди всички да бъдат избити. Молбите на Йе Лю за милост останаха нечути. Жените и децата се подчиниха смирено.

Когато армията привърши с мръсната работа, от града бяха останали само димящи руини и почти никакви постройки. Монголите струпаха отрязаните глави на купчина — някои от тях бяха съвсем малки. На следващия ден Чингис хан пак прати един отряд в града. Неколцина жители бяха избегнали клането, скрити в мазета и подземия. Монголите ги събраха на площада и довършиха ужасното си дело.

Сейбъл остана безразлична към всичко това. Но след Бишкек Коля вече бе решил твърдо какво трябва да направи.