Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (24)

23
Съвещанието

Тръгнаха към шатрата на Александър: капитан Гроув и неговите офицери, Бисиса, Абдикадир, Сесил де Морган в ролята си на преводач и Ръди и Джош, които щяха да записват всички разговори в бележниците си. От македонска страна присъстваха самият Александър, Евмений, Хефестий, придворният доктор Филип и неясен брой съветници, помощници и слуги.

Обстановката в шатрата бе царствена. Помещението бе огромно, златни колони подпираха украсения с пайети покрив. За гостите пред трона на царя бяха подредени ниски среброкраки дивани. Но атмосферата беше напрегната: шатрата бе заобиколена най-малко от стотина въоръжени до зъби войници, сред които изпъкваха с едрото си телосложение щитоносците — членовете на личната гвардия на Александър, както и безсмъртните от Персия с техните дълги бродирани туники.

За да бъдат избегнати някои неприятни недоразумения, Евмений се бе постарал да ги въведе в дворцовия протокол. При влизането си гостите от бъдещето трябваше да отдадат уважението си пред царя, изпълнявайки така наречения „проскинезис“ — гръцко название за персийска форма на поздрав, която включваше изпращане на въздушна целувка и поклон. Както и следваше да се очаква, Абдикадир бе най-недоволен, но за учудване на Бисиса капитан Гроув и хората му приеха тази необходимост невъзмутимо. Очевидно британците, заобиколени от раджи, емири и местни велможи, бяха свикнали с най-различни местни обичаи.

Всъщност като се изключи този дребен факт, Абдикадир се забавляваше чудесно. По природа твърдоглав и упорит, той, изглежда, се ласкаеше от мисълта, че македонците са негови далечни предци.

След като се разположиха на диваните, прислугата им поднесе храна и напитки и съвещанието започна. Преводът, осъществяван от неколцина гръцки книжници и де Морган, беше бавен и на моменти мъчителен. Но все пак напредваха, нерядко с помощта на карти, рисунки и чертежи, които правеха върху македонски навосъчени плочки или на хартия, откъсната от бележниците на Джош и Ръди.

Започнаха с обмен на информация. Хората на Александър, оказа се, не бяха изненадани от присъствието на Злото око, което продължаваше да виси над площадката пред джамрудската крепост. След „деня, в който слънцето подскачаше“ съгледвачите им бяха виждали много подобни сияещи сфери, разпръснати из долината на Инд. Подобно на британците, те бяха свикнали с тези мълчаливи увиснали над земята наблюдатели и се отнасяха към тях пренебрежително.

Надменният секретар Евмений проявяваше много по-голям интерес към политическата обстановка на бъдещето, довела странниците на Границата между световете. В началото не можеше да разбере, че британците и Бисиса всъщност произхождат от два различни периода в бъдещето, макар че разликата между тях — само сто и петдесетина години — не можеше да се сравнява с вековете, делящи епохата на Александър от времето на Бисиса. Капитан Гроув се зае да скицира разположението на политическите сили от края на деветнайсети век, а Евмений го следеше с нарастващ интерес.

Бисиса предполагаше, че конфликтите от двайсет и първи век ще са съвсем неразбираеми за македонците, но когато Абдикадир заговори за нефтените находища в Централна Азия, Евмений го прекъсна: спомни си, че е виждал два извора на странна черна течност край бреговете на една река в Персия, на територията — както предположи Бисиса — на днешен Иран.

— На цвят бе като зехтин — обясняваше разпалено Евмений. — Но в онази страна нямаше маслинови дръвчета. — Още тогава двамата с Александър се чудели каква ли изгода може да се извлече от тази странна находка, но после Аристандър, царският пророк, я обявил за предзнаменование на трудни времена.

— Дошли сме тук от различни епохи и движени от различни амбиции — обобщи Евмений. — Но макар да ни делят хилядолетия, сега сме заедно, в тази люлка на новия свят.

Самият Александър почти не говореше. Седеше на трона, подпрял брадичка с юмрук, с полупритворени клепачи и от време на време ги поглеждаше с мътните си очи. Беше оставил на Евмений да ръководи срещата — и от време на време на Хефестий. Между тези двамата гореше нескрито съперничество, но царят сякаш не го виждаше, или се преструваше, че не го забелязва. Може би го предпочиташе, за да ги контролира по-лесно.

Постепенно разговорът се насочи към онова, което се бе случило със света и ги бе събрало заедно. За учудване на Бисиса македонците и тук проявиха особена гъвкавост на представите си за света. Те заявиха чистосърдечно, че всичко това е работа на боговете, част от нестихващата им борба за надмощие, в която хората са само пионки. Гръцките съветници ги подкрепиха напълно.

Едва сега чуха и гласа на Александър.

— Могат ли мъртвите да се съживят? — произнесе неочаквано той с гърлен баритон. — За вас аз съм мъртъв отдавна… Може ли миналото да се върне, да се поправи погрешното, да се изтрият сълзите?

— Царят бил и философ — прошепна й Абдикадир. — Нищо чудно, с толкова кръв по ръцете, да го измъчват угризения.

— Повечето философи — рече Хефестий — смятат, че времето е циклично. Астрономите във Вавилон са изработили космически календар, който се основава на движението на планетите с повторяемост от четиристотин хиляди години. Когато планетите се подредят по определен начин, се явява огромен пламък, последван от „зима“, сетне топеж и начало на нов цикъл… Някои дори твърдят, че следващият цикъл е точно повторение на предишния.

— Тази идея не даваше покой и на Аристотел — намеси се Александър и Бисиса изведнъж си спомни, че той е бил негов ученик.

— Може би доказателство за цикличността на времето — продължи Хефестий — ще открием в уменията на гадателите и пророците. Въпросът е само дали черпят познанията си от далечното минало, или от още несбъдналото се бъдеще? Ти какво смяташ, Аристандре?

Пророкът само поклати глава.

Дискусията продължи все тъй разпалено, водена от Евмений и Хефестий и подклаждана с умели реплики от самия Александър. Преводачите едва смогваха да се справят.

Ръди бе очарован.

— Тези хора са невероятни! — възкликна той.

— Стига философстване! — прекъсна ги неизменно прагматичният Евмений и попита има ли други идеи за обсъждане.

Капитан Гроув отвърна, че има едно предложение. Британският офицер беше донесъл атлас — доста стара книга, дори по неговите представи. Сега го отвори пред тях.

Македонците, разбира се, имаха доста добра представа от карти и картографиране. В лагера на Александър по негова заповед присъстваха гръцки картографи, за да изучават и описват новите владения на царя. Съвсем естествено атласът събуди невероятен интерес у македонците и те се струпаха около него. Бяха изумени от качеството на печата, подредбата на страниците и ярките цветове. Кой знае защо, не останаха изненадани от факта, че Средиземноморският район, който владееха, е само част от света и че този свят — както бе предсказал Питагор — има формата на сфера. Оказа се, че Аристотел — учителят на Александър — е написал цяла книга на тази тема. От своя страна, Бисиса бе изумена от грамадното розово петно, което обозначаваше владенията на Британската империя в зенита на Викторианската епоха.

Всичко това явно подразни Александър и той нареди с малко рязък глас да му отнесат атласа. Но и той не сдържа учудването си, когато поиска да изрисуват империята му върху картата на целия свят.

— Аз си мислех, че съм оставил отпечатъка си върху света, а има още толкова много земи, които не съм видял — бе коментарът му.

С помощта на атласа капитан Гроув обясни, че според него трябва да насочат силите си към Вавилон. Абдикадир се опита да им разкаже за сигналите, уловени от „Союз“, но както и следваше да се очаква, се натъкна на пълно неразбиране.

— Това е като звука на безшумни медни тръби — притекоха му се на помощ Ръди и Джош. — Като блясъка на невидими огледала…

— И единственият сигнал, който уловихме, идва от ето тук. — Абдикадир отново посочи Вавилон. — Може би тъкмо там ще открием истината за това, което се е случило със света — и с нас.

Думите му бяха преведени на Александър.

Идеята за Вавилон се хареса на македонците. От много дни не бяха получавали вест от Македония, нито от останалите земи отвъд поречието на Инд — също както британците бяха изгубили връзка със своя свят. Александър открай време мечтаеше да направи Вавилон столица на своята империя, център, в който да се обединят всички търговски пътища. Дали пък сега не беше време да осъществи мечтата си? Така че, изглежда, решението бе взето.

— Вавилон! — кипеше от ентусиазъм Ръди. — Боже мили, къде ли още ще ни отведе това невероятно приключение?

Срещата приключи с обсъждане на предстоящите задачи. В шатрата постепенно притъмняваше, прислугата поднесе още вино и разговорите постепенно се разпокъсаха.

Веднага щом намериха възможност, Абдикадир, Бисиса, Ръди и Джош се уединиха в единия край на помещението.

— Ще трябва да оставим някакво съобщение на Сейбъл и Коля — предложи Бисиса. Обсъдиха възможността да струпат неголяма каменна пирамида и да поставят вътре освен съобщението и някой от предавателите.

— Радвате ли се — попита ги Абдикадир, — че се присъединяваме към Александър и армията му?

— Аз — да — отвърна без забавяне Ръди. — Аристотел е научил тези хора да гледат на света с широко отворени очи и без предразсъдъци. Всъщност военният поход на Александър не е нищо друго освен завоевателна изследователска експедиция…

— Капитан Кук с петдесетхилядна армия — засмя се Абдикадир.

— Независимо от това — продължи Ръди — Александър и сподвижниците му са възприемали обичаите и традициите на народите, които са завладявали. Ако не беше ранната и неочаквана смърт на Александър, империята му щеше да просъществува хиляда години!

— Но тук — посочи Джош — той е още жив…

Бисиса забеляза, че Александър ги наблюдава и шепне нещо на своя евнух. Уплаши се, че може да е чул разговора им. Но пък как можеше да ги разбере?

— Не мога да си представя по-завладяваща идея — продължи Ръди — от установяването на „Британска империя“ в Азия и Европа хиляда години преди това да се е случило в нашето време!

— Само че — посочи Джош — империята на Александър няма нищо общо с демокрацията и гръцките ценности. Той е вършел чудовищни неща — заповядал например да опожарят Персеполис. Всяка миля от неговия поход е опръскана с кръв. Зад гърба си е оставил почти четвърт милион жертви на войната.

— Просто е бил човек на своето време — защитаваше го Ръди с циничност, която повече щеше да подхожда на някой дваж по-възрастен от него. — Какво друго да очакваме? В неговия свят редът се е постигал само с жестокост. Културата, цивилизацията, развитието са били възможни само в пределите на империята. Извън нея е царял хаос и са властвали варвари. Не забравяй, че постиженията му се ценят, въпреки че империята му не е просъществувала дълго. Благодарение на него гръцкият език се е разпространил от Александрия до Сирия. А когато римляните започнали да разширяват владенията си на изток, заварили в новите земи не варвари, а говорещо гръцки население. Ако не е било това наследство, християнството едва ли някога е щяло да излезе от Юдея и да се разпространи толкова широко.

— Може и да е така — засмя се Абдикадир. — Само че, Ръди, аз не съм християнин!

Капитан Гроув се присъедини към тях и каза:

— Мисля, че работата ни тук е на привършване. Радвам се, че успяхме да постигнем съгласие с нашите нови партньори и че имаме общи цели и възгледи. Изглежда, има неща, които не са се променили и след две хиляди години… Но вижте какво става. Съвещанието приключи и изглежда, предстои да започне една от онези оргии, за които съм чел в книгите. Боя се — капитанът се усмихна, — че ще е невъзпитано по отношение на новите ни приятели да си тръгна толкова бързо. О, не се безпокойте за мен, няма да ме напият с тяхното вино. Моите момчета, изглежда, също не възразяват да поостанат…

Бисиса прие извиненията му. Ръди и Джош също изразиха желание да си тръгнат, макар че младият писател хвърляше завистливи погледи, особено когато отнякъде се появи млада танцьорка с изкусителни форми, едва скрити от прозрачен воал.

 

 

Отвън ги пресрещна Филип, гръцкият лекар на Александър — изглежда, ги очакваше. Бисиса веднага повика де Морган. Макар и пийнал, търговецът все още бе в състояние да превежда.

— Царят знаеше, че говорите за смъртта му — поде направо Филип.

— Уф. Съжалявам.

— Иска да му кажете как е умрял.

Бисиса се поколеба.

— Знаем само легендата. Но как е станало в действителност…

— Той ще умре скоро — прекъсна я с категоричен тон Филип.

— Да. Така е.

— Къде?

Тя се подвоуми отново.

— Във Вавилон.

— Значи ще умре съвсем млад — като неговия герой Ахил. — Филип погледна през рамо към шатрата, където, ако се съдеше по шума, оргията бе в разгара си. — Е, нищо чудно. Той пие също както се бие — със сила за десет мъже. Едва не загина, когато една стрела го прониза в дробовете. Не ме слуша, когато му казвам, че трябва да си почива…

— Не е човек, който ще послуша своя доктор.

Филип се засмя.

— Някои неща никога не се променят.

Бисиса помисли и взе светкавично решение. Бръкна в чантичката си и извади една опаковка с противомаларични таблетки.

— Накарай го да ги изпие — каза тя и му обясни как се разтварят. — Никой не знае какво точно е станало. Истината е завоалирана от слухове и противоречиви предания. Но някои смятат, че е умрял от болест, от която предпазват тези таблетки.

— Защо ми ги даваш? — попита я намръщено Филип.

— Защото смятам, че в този свят царят е важен за нашето бъдеще. Ако ще умре, нека поне не е по такъв начин.

— Благодаря ти. — Филип кимна с разбиране. — Но я ми кажи…

— Да?

— Ще го помнят ли — в бъдещето?

Тя отново не знаеше дали има право да разкрива подобни неща. Но в края на краищата реши, че старите правила може би вече не важат.

— Да. Ще помнят дори коня му! — Буцефал бе загинал в битката при река Джелум. — След повече от хиляда години в една далечна страна военачалниците ще твърдят, че някога предците на техните коне имали рога на главите и били наследници на Буцефал, коня на Александър.

Филип беше зашеметен.

— Конят на Александър наистина се казва Буцефал. И господарят нареди да изработят покривало за главата му, с два позлатени рога. Но ако наистина е толкова близо до смъртта си…

— Можеш да му го кажеш.

Филип си тръгна, а тя се обърна към де Морган.

— А ти се постарай да го запазиш в тайна.

Той разпери ръце.

— Разбира се. Трябва да запазим живота на Александър — щом сме попаднали тук, той може би е единствената ни надежда да спасим поне малко от нашето бъдеще. Но, за Бога, Бисиса! Защо не му продаде тези хапчета? Александър е неизмеримо богат! Каква загуба…

Тя се разсмя и си тръгна.