Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (22)

21
Завръщане в Джамруд

На зазоряване Бисиса се събуди от звуците на медни тръби. Подаде глава от шатрата. Светът бе обгърнат в синьо-сива пелена. Звуците на тръбите огласяха цялата околност и отекваха в отсрещния бряг.

Това не беше сън — тя наистина се намираше в лагера на Александър Велики. Но утрините бяха времето, в което Мира й липсваше най-много.

Бяха ги настанили в една от шатрите, докато царят реши какво да прави с тях. Шатрата беше с кожени стени, пропити с тежката миризма на коне, подправки, дим и войнишка пот.

Де Морган не пророни нито дума през цялата нощ, въпреки че очите му бяха отворени. Бисиса предполагаше, че се опитва да прецени каква полза може да извлече от новата си роля на незаменим преводач. Но той продължаваше да се оплаква от „варварския“ гръцки, който говорели македонците.

По някое време през деня Евмений им прати вестоносец с царското разпореждане. Засега армията оставаше тук, но един отряд — само хиляда души! — щеше да поеме нагоре по долината на Инд и да стигне до Джамруд. Повечето войници щяха да са от елитната част, на която бе поверена охраната на Александър. С тях щеше да пътува царят, заедно с Евмений и Хефестий. Александър несъмнено изгаряше от любопитство да се срещне с войниците от бъдещето и да разгледа техния бастион.

Привикнали да са винаги на път, участниците в експедицията бяха готови за поход само след час.

Отпред се строи пехотата. Всеки отряд, наричан „декас“, макар че се състоеше от шестнайсет души, разполагаше с прислуга и товарни животни за багажа. Повечето животни бяха мулета, но имаше и няколко ужасно смрадливи камили. Пехотата беше подсилена и с няколкостотин македонски конници. Конете бяха дребни и изглеждаха невзрачни. Освен това бяха подковани с кожени подкови, които със сигурност щяха да се износят бързо върху каменистата почва. Нямаха и стремена — конниците притискаха хълбоците им с голите си колене и направляваха животните с къси камшици.

Бисиса и останалите британци бяха причислени към групата на офицерите, които вървяха пеш, редом с пехотата. Само царят разполагаше с колесница — вероятно заради раните, които още не бяха заздравели. Заедно с него пътуваше и личният му лекар, грък, казваше се Филип.

Но след като потеглиха, Бисиса си даде сметка, че тези хиляда войници, заедно със снаряжението, прислугата и товарните животни са само началото на колоната. След тях пое цяла тълпа жени, деца и търговци с каручки — и дори няколко стада измършавели овце.

След малко този парцалив керван се проточи на половин километър.

Придвижването на армията и най-вече на снаряжението през пресечена местност изискваше огромни усилия, от които никой не странеше. Макар и изморени след продължителните походи, войниците крачеха с равномерно темпо, привикнали да се подчиняват безпрекословно на командите. От време на време македонците подхващаха тъжни протяжни песни със странен ритъм. Тези хора от далечното минало й се струваха различни и чудни — ниски и набити, кипящи от жизненост и енергия, съвсем различни от хората от нейното време.

Когато имаше възможност, Бисиса изучаваше царя.

Седнал върху великолепен, инкрустиран със злато трон, който се поклащаше върху колесницата, Александър бе загърнат в богато извезано наметало, със златна диадема върху пурпурната македонска шапка. В ръцете си стискаше златен скиптър. Приличаше по-скоро на персийски велможа, отколкото на знатен грък — може би все още бе под впечатленията от разкоша и богатствата на царството, което току-що бе завладял.

В свитата на Александър бе и неговият гадател Аристандър, брадат старец с мръсно бяло наметало и проницателни, пресметливи очи. Бисиса предполагаше, че този човек, съсредоточил в ръцете си завидна власт, вероятно изпитва опасения за влиянието си върху царя след появата на хората от бъдещето. В подножието на трона бе седнал и персийският евнух Багоас, положил небрежно ръка върху краката на царя. Имаше хубаво лице и нежни момчешки черти. Бисиса забеляза, че Хефестий му хвърля злобни погледи.

Александър обаче не му обръщаше никакво внимание. Изглеждаше потънал в мисли — или погълнат от страданието си. За Бисиса не беше трудно с помощта на телефона да определи точно в кой момент от кариерата му го бяха срещнали. Знаеше, че е на трийсет и две, и макар че тялото му изглеждаше силно, явно беше изтощен. След дълги години на нескончаеми военни походи, при които неведнъж бе поемал в собствени ръце командването на решителната атака, Александър понасяше последствията от няколко сериозни наранявания. Изглежда, имаше затруднения с дишането и се надигаше с нечовешки усилия.

Странно бе да си представиш, че този още съвсем млад човек е покорил над два милиона квадратни километра земя и ще остави дълбока диря в човешката история. Още по-странно бе да знаеш, че от смъртта го делят само няколко месеца и че гордите и верни офицери, които пристъпват около него, ще разпокъсат и разграбят наследството му. Бисиса се питаше какво ли бъдеще го очаква сега, в този нов свят.

Колоната спря рано следобед и прислугата веднага се зае да опъва шатри. Приготвянето на храната се оказа дълъг и тромав процес — първо трябваше да се накладат огньове и да се донесе вода от реката. Междувременно търговците вдигнаха сергиите си и пратиха проститутките към войнишките палатки. Повечето от жените обаче бяха съпруги или любовници на войниците. Освен индийки, имаше македонки, гъркини, персийки и египтянки, както и жени от много други народности, които Бисиса не познаваше, може би скити и бактри. Много от тях бяха с деца — от пеленачета до пет-шест годишни момчета и момичета — и това изпълваше лагера с допълнителна глъчка.

Шумотевицата продължи през цялата нощ и Бисиса не можа да се наспи. Освен бебешки плач се чуваше смехът на любовните двойки и тъжните песни на пияниците. Бисиса бе свикнала с военни походи, при които придвижването продължаваше не повече от няколко часа, предимно по въздуха, а сега едва ли бяха изминали кой знае какво разстояние от главния лагер — и вече почиваха. От друга страна, не биваше да забравя, че тези войници бяха стигнали тук чак от далечната Македония. Опита се да си представи какво е да следваш един човек, почти младеж, през непознати и враждебно настроени страни. Със сигурност изискваше особена вяра в способностите му.

 

 

Няколко дни след началото на похода сред македонците се появиха първите оплаквания от непозната болест. Симптомите й се развиваха бързо и бяха тежки, дори имаше няколко смъртни случая. Бисиса скоро се досети каква може да е причината. Изглежда, или тя, или британците бяха пренесли вирус, който все още бе непознат в древните времена, от които произхождаха македонците. Тъй като нямаше признаци за предаване на болестотворни микроорганизми в обратна посока, Бисиса реши, че това е поредният пример за еволюцията на живите организми.

Движеха се по различен маршрут, избран от съгледвачите на Александър вероятно по негово настояване. Бяха само на няколко дни път от Джамруд, когато се натъкнаха на град, който никой от тях не познаваше. Спряха и Александър прати отряд да разузнае града. Към отряда се присъединиха Бисиса и някои от британците.

Градът имаше чудесно разположение. С размери колкото два големи търговски центъра, той бе построен върху два съседни хълма, като всеки от кварталите бе заобиколен от масивна кирпичена стена. Беше доста развит в архитектурно отношение, с прави, предварително проектирани улици и изглеждаше, че някога е бил обитаван. Но когато съгледвачите отместиха тежките порти, не откриха вътре жива душа.

Не беше чак толкова стар, че да се превърне в руина, и бе добре запазен — дървените покриви още не бяха хлътнали.

Но сега всичко бе покрито с ръждивокафява прах.

Де Морган обърна внимание на сложната канализационна система и на кладенците.

— Ще трябва да разкажем на Киплинг — каза той с типичното си чувство за хумор. — Ръди е голям почитател на каналите. Казва, че те били мерило за цивилизацията.

Почвата бе изсъхнала и отъпкана. Бисиса зарови в ръка в нея и откри, че е пълна с останки — парчета от грънци, глинени фигурки, тежести за кантари, плочки, изписани на непознат език. Находките бяха безброй — те буквално стъпваха върху история — история от хилядолетия. Сякаш се бяха озовали в естествен музей на времената, много по-стар от Джамруд, дори от лагера на македонците. Недвусмислен знак, че тази част на света е била люлка на цивилизацията още в най-древни времена. Още едно странно видение от миналото, преместено тук след Хроносрива.

Необяснимо бе само защо градът е обезлюден. Евмений предположи, че след промяната реката е сменила коритото си и жителите на града са го напуснали, за да търсят вода. Но Бисиса смяташе, че това е малко вероятно — градът бе изоставен твърде отдавна.

Вероятно гледката на опустелия град бе тягостна за всички, защото продължиха, без да пренощуват в него.

 

 

След още няколко дни отрядът стигна Джамруд — за голямо учудване и изненада и на двете страни.

Все още на патерици, Кейси се втурна да посреща Бисиса и я прегърна.

— Не мога да повярвам. Божичко, как смърдиш!

Тя се ухили.

— Така е, като се налага да спиш във войнишка палатка. Знаеш ли колко ми е странно — сега Джамруд ми се струва като роден дом.

Кейси изсумтя недоволно.

— Нещо ми подсказва, че ще трябва дългичко да останем в този твой „роден дом“. Засега не виждам никаква друга възможност. Ела да те отведа в крепостта. Знаеш ли какво успя да измайстори Абдикадир? Душ! Да му се не надяваш на този туземец!

В крепостта Абдикадир, Ръди и Джош я наобиколиха радостно — очакваха да сподели с тях впечатленията си. Лицето на Джош грееше от щастие. Тя също се радваше да го види, чувстваше се някак уютно, когато той бе близо до нея, въпреки непохватното му държане.

— Е, какво мислиш за нашия нов приятел Александър? — попита той.

— Ще трябва да го приемем такъв, какъвто е — отвърна Бисиса. — Разполага с огромна армия, с която не можем да си съперничим.

— Пък и сигурно е хубавец — допълни Ръди с изкусителен гласец. — С тази дълга коса и мъжествено лице…

Джош поруменя от гняв.

— Ами ти, Абди? Какво мислиш за тази неочаквана среща с легендата?

Абдикадир се засмя и поклати глава.

— Чудя се дали да не застрелям прапрапрабаба си и да докажа, че всички тези парадокси на времето са празна работа… Всъщност има по-важни неща за обсъждане. — Той се приближи към Бисиса. Изглежда, не ставаше въпрос само за душа. — Бисиса, върнах се до онова място от двайсет и първи век, откъдето пристигнахме. Там има една пещера, която исках да изследвам…

Той я отведе в склада на крепостта и вдигна някакво оръжие, увито в мръсни парцали. Беше добре смазан автомат — дулото му лъщеше.

— Когато излетяхме с Птичката, търсехме нещо подобно — обясни той. — Незаконни оръжия, по доклад от разузнаването. — Имаше и няколко сигнални ракети, старо съветско производство. — Не е кой знае какво, но може да ни е от полза.

Джош докосна с ръка дулото на автомата.

— Не съм виждал подобно оръжие.

— Това е „Калашников“. По мое време антика — оръжие, останало от съветското нашествие в Афганистан от седемдесетте години на двайсети век. Предполагам, че е в пълна изправност. Едно от най-надеждните оръжия за всякакви условия, създавано някога. Дори не е задължително да го почистваш.

— Машина за убиване от двайсет и първи век — въздъхна обезпокоено Ръди. — Невероятно.

— Въпросът е какво да правим с всичко това — каза замислено Бисиса. — Оправдано ли е да използваме оръжия от двайсет и първи век срещу хора от Желязната епоха — независимо от шансовете ни за оцеляване?

Ръди не сваляше поглед от автомата.

— Бисиса, ние изобщо нямаме представа какво ни чака. Не сме тук по наше желание и каквито и да са намеренията на онзи, който ни е изпратил, те едва ли включват нашето благополучие. Излишно е да разсъждаваме върху моралната страна на въпроса — сега на дневен ред трябва да е прагматизмът и борбата за оцеляване. Няма ли да е разумно да запазим тези мускули от стомана и барут?

Джош въздъхна.

— Помпозен както винаги. Но съм склонен да се съглася с теб, приятелю.

 

 

Отрядът на Александър се разположи на лагер на половин миля от Джамруд. Скоро лагерните огньове бяха напалени и вече добре познатата смесица от военен бивак и пътуващ цирк се изпълни с живот. През първата вечер между двата лагера все още се усещаше известна доза подозрителност — британски и македонски патрули обикаляха граничната зона и се следяха зорко.

Но още на втория ден ледът започна да се разчупва. Всъщност всичко започна от Кейси. След като се поразходи известно време в граничния район, американецът си избра един нисък набит македонски войник, очевидно ветеран, и го призова с жестове да си премерят силите. Бисиса знаеше, че това е типично за войниците от всички времена и части на света — нещо като перчене на петли. Въпреки нахаканото поведение на Кейси за всички беше очевидно, че той не е в подходяща форма за подобна среща и капрал Батсън реши да приеме предизвикателството и се съблече до кръста. Бе като двойник на якия македонец. Почти светкавично около тях се събра развълнувана тълпа — всички подвикваха окуражително на своите представители.

— Дай му да се разбере, Джо!

— Алалалалай!

Кейси прие ролята на рефер и прекъсна първия рунд след изтичането на една минута, през която Батсън бе получил десетина удара по тялото, а носът на македонеца беше счупен. Никой от двамата не бе спечелил видим превес, но по-важното бе, че у присъстващите се бе появило уважение към противника, което вероятно бе и целта на Кейси.

Нямаше недостиг на участници за следващия двубой. Офицерите се намесиха едва когато един от сепоите приключи срещата със счупена ръка. Но тогава пък македонците предложиха друга игра, наречена „сфайра“. Играеше се с кожена топка, правилата наподобяваха английското ръгби или американския футбол — но се позволяваха доста по-груби действия. И този път Кейси прие ролята на съдия.

По-късно някои от британците се заеха да учат македонците на крикет. Използваха топка от твърд корк, бухалки и разчертано в прахта игрище. Играта потръгна добре, въпреки че понякога македонците влагаха свои разбирания за хода й.

Всичко това ставаше точно под едно от Очите и Ръди не пропусна да отбележи:

— Човечеството е надарено със забележителната способност да привиква с необяснимото.

При един доста силен удар топката полетя нагоре и се блъсна в Окото. Звукът бе като от удар в бетонна стена. Топката отскочи и попадна право в ръцете на един от играчите, който я размаха триумфално. Нямаше и следа от сблъсъка със сферата, но играчите се събраха около спорното място и заобсъждаха на висок глас какъв да е изходът.

— Сигурно се карат дали ударът в Окото може да се зачита за случайно отскачане — обясни Ръди.

— Не разбирам от крикет — каза тя.

Благодарение на всички тези прояви на инициативност от двете страни към края на втория ден напрежението и враждебността бяха преодолени. Скоро британците се разхождаха свободно из лагера на македонците, разменяха с тях храна и сувенири — ботуши и шлемове, снимки, мъниста и устни хармоники срещу древни оръжия. Оказа се, че някои от проститутките са готови да предложат услугите си на тези мъже от бъдещето напълно безплатно.

На третия ден Евмений изпрати делегация, която покани капитан Гроув и свитата му на официално посещение при царя.