Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (19)

18
Посланици на небесата

Без да сваля сабята, монголският воин извика нещо през рамо. Откъм палатките — всъщност юрти, спомни си думата Коля — дотичаха още въоръжени мъже. Следваха ги жени и деца. Децата бяха като малки самодвижещи се пухкави вързопи, с ококорени от почуда очички.

Мъжете имаха класически азиатски черти — широки лица, малки тесни очи и лъскави коси, пристегнати на плитки. Някои бяха завързали парчета плат на челата си. Носеха широки пепелявокафяви панталони, бяха боси, или обути в ботуши, в които бяха затъкнали крачолите си. Едни бяха голи до кръста, други бяха навлекли тънки ризи от груб плат.

Лицата им бяха зли и страшни. Скупчиха се около космонавтите и ги загледаха заплашително. Коля трепереше, но се стараеше да скрие страха си. Обезглавеният труп на Муса лежеше почти до стената на капсулата.

Убиецът на Муса се доближи до Сейбъл и я стисна за гърдите.

Сейбъл дори не трепна.

— Майчице, как вони само този тип! — прошепна тя и Коля долови страха в гласа й. Но воинът отстъпи назад.

Мъжете разговаряха оживено и оглеждаха космонавтите и капсулата, както и парашута, който се разстилаше върху прашната степ.

— Знаеш ли какво си говорят според мен? — попита го шепнешком Сейбъл. — Обмислят как да те убият. Мен първо ще ме изнасилят и чак после ще ми видят сметката.

— Не мърдай — предупреди я Коля.

Натрупаното напрежение се пукна като мехур в мига, когато отекна детски вик. Едно малко момиченце, вероятно пет-шест годишно, бе докоснало нагорещената стена на капсулата и бе извикало от болка.

Мъжете започнаха да ръмжат като настървени хищници. Убиецът на Муса опря острието на сабята си в шията на Коля. После отвори разкривената си уста и отвътре лъхна миризмата на месо и мляко. Коля почувства, че му се завива свят. Дали това бе последното, което бе почувствал Муса преди смъртта си?

— Даругачи! — извика той. — Тенгри. Даругачи!

Очите на мъжа се разшириха. Той отстъпи назад, но без да сваля оръжието. Последва развълнуван разговор, но погледите на мъжете излъчваха все същата враждебност.

— Какво му каза? — попита Сейбъл.

— Спомени от училище — отвърна Коля, като се стараеше да говори тихо. — Може би са само предположения. Кой знае къде сме попаднали…

— На какъв език, Коля?

— На монголски.

— Знаех си! — изсумтя Сейбъл.

— Казах, че сме пратеници. Пратеници на небесата. Ако ми повярват, ще се отнасят към нас с уважение. Може би ще ни предадат на някой по-важен. Блъфирам… но какво ни остава?

— Чудесно хрумване, Батман — рече Сейбъл. — В края на краищата те ни видяха, че падаме от небето. „Отведете ме при вашия водач“. Във филмите този номер неизменно минава. — Тя дори се засмя, но смехът й бе сух и дрезгав.

Поне кръгът около космонавтите се поразшири и изглежда, никой не бързаше да ги убие. Един от мъжете си нахлузи елек и шапка, метна се на един неоседлан кон и препусна нанякъде в степта.

Завързаха им ръцете отзад и ги поведоха към юртите. Щеше да им е трудно да вървят и без завързани ръце, а сега бе почти невъзможно. Коля имаше усещането, че краката му са потопени в застинало олово. Ококорени дечица, които си чоплеха носовете, образуваха тържествен шпалир. Едно по-едричко и злобно хвърли камък и улучи Коля по рамото. Всичко това едва ли можеше да се нарече достойно завръщане на Земята, мислеше си тъжно той. Но поне бяха живи и бяха спечелили поне малко време.

Повдигнаха чергилото на една от юртите и ги натикаха вътре.

 

 

С тежките си обемисти скафандри Сейбъл и Коля изпълваха почти цялата юрта. Когато седнаха върху затрупаните на пода кожи, краката им щръкнаха смешно напред. Но все пак изпитваха облекчение, че могат поне за малко да си отдъхнат.

Единствената врата на юртата бе обърната на юг — Коля виждаше залязващото слънце вдясно. Той си спомни, че това е стара монголска традиция — от най-древни времена номадите се прекланяха пред светилото.

Непрестанно влизаха и излизаха монголци, очевидно за да видят новодошлите. Мъжете бяха ниски и набити, а жените — с жилести яки тела. Мъжете оглеждаха Сейбъл с алчна пресметливост.

Бяха донесли и част от снаряжението им от капсулата. Предназначението на повечето от предметите — медикаменти, инструменти, надуваеми пояси — очевидно бе напълно непонятно за монголците. Все пак им позволиха да си свалят скафандрите и да се преоблекат в по-леките и удобни оранжеви комбинезони, каквито носеха на орбита. Монголските деца се блещеха на бельото и гумираните им панталони, докато те се преобличаха. Струпаха скафандрите в ъгъла, като захвърлени пашкули.

И двамата успяха да скрият и задържат пистолетите си — напъхаха ги тайно отзад в коланите си.

След това, за огромно облекчение на Коля, ги оставиха сами. Той се облегна на стената на юртата и протегна разтрепераните си крака, опитвайки се поне малко да успокои бесния ритъм на сърцето си и да прогони мъглата пред очите си. Сега трябваше да са в болница, заобиколени от грижите на висококвалифицирани специалисти — лекари и психолози, които да започнат програма за възстановяване — а не да се търкалят в мръсния ъгъл на някаква парцалива юрта. Чувстваше се слаб като старец, даваше си сметка, че е съвсем безпомощен пред яките монголци, и това засилваше отчаянието му.

Опита се да мисли, да прецени трезво обстоятелствата.

Макар и окъсана, тази юрта бе по-голяма от останалите. Вероятно принадлежеше на някой тукашен големец, дори на местния вожд. Подът бе покрит с кожи, от подпорите, окачени на куки, се поклащаха метални съдове и кози кожи. Покрай стената бяха повредени дървени ракли и още изсушени кожи — мебелите на странстващите номади. Юртата нямаше прозорци, а само дупка на тавана, разположена над огнището, в което тлееха няколко въглена.

Отначало Коля не можеше да си обясни как подобно тежко съоръжение може да се разглобява и пренася, както правеха помадите два пъти в годината, когато сменяха пасищата. Но скоро забеляза една широка носилка, натикана в дъното. Изглеждаше достатъчно голяма да побере всичко, което се намираше в юртата, както и самата нея.

— Знаеш ли, спомних си нещо. Само ранните монголски племена са имали такива тежки и неудобни юрти. По-късните са разполагали с много по-олекотени конструкции, които лесно са се сгъвали. Това свива възможностите до началото на тринайсети век… озовали сме се насред Монголската империя, в началото на нейния възход!

— Имаме късмет, че знаеш толкова много за тях.

— Имали сме късмет?! Сейбъл, монголите са завладявали Русия — при това на два пъти! Такива неща не се забравят.

След известно време им поднесоха вечеря. Една от жените в юртата постави пред тях врящо гърне, от което стърчаха няколко овнешки ребра. В мазната вода плуваха едри късове месо. Лицето на жената бе като пергамент, а ръцете й бяха черни и мазолести. Докато късаше месото в гърнето, тя не обръщаше никакво внимание на Сейбъл и Коля, сякаш двамата не съществуваха. Двамата ядоха малко, но пиха колкото се може повече вода. Коля си спомни, че монголите са имали обичаи да държат месото под седлата си, за да омекне преди готвене. И че освен това любимата им напитка била кобилешко мляко.

Двамата космонавти полагаха усилия да ускорят колкото се може повече процеса на привикването си към земното притегляне — непрестанно правеха упражнения и се въртяха на една или друга страна, за да натоварват различни групи мускули. И без това нямаше какво друго да правят — трябваше да чакат, докато се завърне пратеникът и бъде решена съдбата им.

След вечеря им позволиха да излязат навън. Животът в селото продължаваше както винаги. Коля се огледа. Равнината се простираше, докъдето му стигаше погледът — огромна и пуста, жълтеникава и прашна, покрита с ниски шубраци. Под пепелявосивото небе се носеха тъмни облаци, които хвърляха сенки като езера. Но равнината, огромна и пуста, караше небето да изглежда някак миниатюрно и незначително. Това беше Монголското плато — спомняше си го още от кратките мигове на спускането. Не надхвърлящо хиляда метра надморска височина, то бе отцепено от останалата част на Азия с големи естествени прегради: планински вериги на запад, пустинята Гоби на юг и сибирските гори на север. От орбита платото изглеждаше като еднообразна равнина, набраздена тук-там от речни корита, които му придаваха вид на набързо нахвърлена скица. А ето че сега се бяха озовали в самия му център.

И насред тази пустош се гушеше едно монголско селце. Кръглите прашни юрти приличаха по-скоро на малки хълмчета, отколкото на жилища, създадени от човешка ръка. Дори очуканата сфера на капсулата изглеждаше някак съвсем на място сред тази обстановка. Децата тичаха около нея и се смееха, съседите си подвикваха от входовете на юртите. Коля виждаше различни домашни животни: овце, кози и коне — движеха се на стада, без да бъдат пазени от никого. Макар да бяха почти осем века назад във времето, и тук основата на човешкото съществувание си оставаше непроменена. Това бе един малък остров на човешка топлина насред огромната мълчалива пустош на равнината. Кой знае защо, тази мисъл му вдъхна увереност и спокойствие, въпреки че беше руснак, попаднал в плен при монголите.

Коля и Сейбъл заспаха сгушени един в друг, заобиколени от десетина похъркващи монголи. Но всеки път, когато Коля отвореше очи, забелязваше, че някой от тях го наблюдава. Така и не можа да се наспи. За разлика от него, Сейбъл спа непробудно през цялото време, положила глава на рамото му. Коля беше изумен от храбростта й.

През нощта вятърът се усили й юртата започна да се клати и поскърцва, като кораб, носен от теченията сред море от треви. Коля съвсем се събуди и взе да се чуди какво ли е станало с Кейси.