Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (18)

17
Тежкият дъжд

Вкопчващо не преживяваше особено факта, че е пленник. Беше твърде малко и доста скоро забрави предишния живот, който бе водило. Забавляваше се, като се разхождаше из клетката, висеше по решетките или се люлееше на една ръка, а с другата изучаваше тялото си и най-вече ушите.

С времето хората зад мрежата, изглежда, ставаха все по-възбудени, но никога не забравяха да им донесат храна и вода. Вкопчващо се прилепяше за мрежата и протягаше ръце през решетките, като се опитваше да ги хване, а хората го окуражаваха с викове или й подаваха вкусни залъци. За разлика от нея, Търсеща изглеждаше все по-потисната. Тя ненавиждаше затвора и странните същества, които се бяха превърнали в техни тъмничари. Никой не й подхвърляше подаръци, нито допълнителни късчета от вкусни плодове — защото нямаше нищо привлекателно в нейната мрачна враждебност.

Стана още по-лошо, след като заваляха дъждовете.

Понякога капките бяха толкова тежки, че блъскаха по телата им като хиляди юмруци. Маймуночовеците бяха непрестанно мокри и унили и дори Вкопчващо забрави за неуморната си любознателност. Понякога водата пареше откритите части на телата им и лютеше на устните и очите.

Дъждът бе силно киселинен заради събития, които се случваха на другия край на света.

Новият свят бе съшит от парчета от стария — но тези парчета бяха изтръгнати от различни епохи, нерядко отделени една от друга с милиони години. Смесването на въздушните маси правеше климата крайно нестабилен. Невидими гигантски течения се срещаха в океаните и мереха сили, търсейки ново равновесие.

А земната повърхност се разкъсваше и пропукваше. На дъното на Атлантическия океан разцъфва цяла поредица вулкани, които се простираха на юг от Исландия, следвайки криволичещата граница на тектоничния разлом, и през гърловините им бълваха неизмерими потоци от лава. Тази зона също бе рожба на Хроносрива. Течението Гълфстрийм, което безброй хилядолетия бе доставяло топла вода до бреговете на Европа, сега се изправяше пред нова преграда — огромен вулканичен остров, който скоро щеше да надмине по размери Исландия.

Междувременно Огненият пръстен в Тихия океан, където си даваха среща други тектонични плочи, полагаше енергични усилия да си заслужи названието. Почти всичките двайсет и седем вулкана в Каскадите се бяха активизирали и кратерите им пушеха като комини на исполински фабрики.

Най-страшна от всички обаче бе експлозията на планината Рейниър. Грохотът й бе толкова силен, че обиколи цялата планета. В Индия той прозвуча като далечна артилерийска канонада и оцелелите представители на деветнайсети и двайсет и първи век се размърдаха неспокойно в съня си. Огромна гъба от прах и пепел се издигна чак до горните слоеве на атмосферата и започна да се разстила, носена от ветрове с ураганна сила. Повечето отломки бяха отмити от дъждовете, но по-ситните прашинки се задържаха, преграждайки пътя на слънчевите лъчи. Температурата бързо започна да се понижава.

Валеше над цялата планета. Валеше, валеше и продължаваше да вали.

До известна степен от дъжда имаше полза. Един истински Франкенщайнов свят полагаше отчаяни усилия да възстанови нарушената си цялост, да осигури ново равновесие във въздуха, морето и на сушата. Този болезнен процес обаче бе изключително унищожителен за голяма част от растенията и животните.

Търсеща нямаше представа за хода на времето. За нея съществуваше само настоящето и то бе подгизнало и студено, зад стените на клетката, в която я бяха натикали странните същества. Когато дъждът ставаше особено силен и пронизващ, Вкопчващо се сгушваше в скута на майка си и тя го притискаше към себе си и го криеше от потоците вода с гърба си.