Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (17)

16
Приземяване

Изригването на маневрените двигатели бе съвсем краткотрайно, като тласък в гърба. Но беше достатъчно да ги изведе от орбита.

И така, решението бе взето и първата стъпка бе направена. Оттук нататък животът им зависеше само от поредица случайности.

След изстрелването приземяването бе втората най-опасна маневра на космическия полет, тъй като огромната енергия, която бяха изразходвали, за да се озоват на орбита, сега предстоеше да се срещне с триенето на въздуха. Почти всички катастрофи в съветската космическа програма бяха ставали при приземяване. Но не им оставаше друго, освен да чакат. „Союз“ бе конструиран така, че да може да прибере екипажа долу и без поддръжка от Земята, в напълно автоматичен режим. Коля, като бивш пилот, предпочиташе да разполага поне с мъничка част от управлението, за да не е безпомощен пътник, като останалите.

Надзърна през илюминатора. Под тях бяха гъстите джунгли на Южна Америка, скрити от ниски стелещи се облаци. Зачуди се дали някой ги вижда. Скоро „Союз“ се озова над Атлантическия океан, където бушуваше буря, извита като огромна спирала — достигаше чак до Мексиканския залив. Други, по-малки бури се вихреха над Тексас и Мексико. Бяха като малки деца на чудовището от океана, но също толкова опасни и разрушителни.

Малко след това и точно според програмата, над главите им се чуха няколко приглушени трясъка. Корабът се разтресе и изведнъж олекна. Бяха се взривили част от експлозивните снадки, прекъсващи връзката на спускателната капсула с останалата част на кораба: сега ракетните двигатели и отпадъците от станцията щяха да изгорят в атмосферата — щяха да се превърнат в ярки метеори за всеки, който ги наблюдаваше от долу.

През следващите няколко минути се възцари почти пълна тишина, ако не се брояха слабите сигнали на уредите и свистенето на въздухоподаващата инсталация. Коля изведнъж осъзна, че е привикнал с тези шумове, както човек свиква с шумовете на къщата си, и че скоро те ще му липсват.

Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-голямо ставаше съпротивлението на въздуха отвън. Скоро тялото му започва да усеща натоварването. Гърбът му се притисна по-плътно към облегалката и той стисна дръжките на креслото. Но покачването на налягането не беше равномерно — изглежда, в атмосферата имаше разредени участъци, защото от време на време капсулата потрепваше и променяше рязко скоростта си, като преминаващ през турбуленции пътнически самолет. Не за първи път Коля си даваше сметка колко крехка и неустойчива е металната капсула, с която се носеха към Земята.

Сега вече люкът бе обърнат нагоре и над тях се виждаше чернотата на космоса. Скоро обаче тя бе заменена от други цветове — първо кафяво, като засъхнала кръв, сетне нагоре през спектъра — червено, оранжево, жълто. Натоварването бързо достигна 1 g, после 2… 3… Светлината отвън, породена от сблъсъка на атоми, стана съвсем бяла — хвърляше ярки отблясъци през дебелото стъкло на илюминатора. Все едно че се намираха във вътрешността на флуоресцентна крушка, помисли си той. Но скоро стъклото потъмня от йонизирания въздух, който покри обшивката на капсулата, и светлината изчезна.

Ала клатушкането продължаваше. Капсулата се тресеше и ги подмяташе във всички посоки въпреки коланите, с които бяха пристегнати. Преживяването бе по-страшно дори от излитането и след три месеца в космоса Коля го понасяше по-трудно. Едва си поемаше въздух и сигурно щеше да е невъзможно да раздвижи пръсти, дори ако от това зависеше животът му.

Най-сетне полетът се поуспокои. Отвън се разнесе още един оглушителен трясък, който го изплаши, защото не беше предвиден. Беше се откъснал един от щитовете на илюминатора и зад него се видя удивително синьо небе. Не беше земното небе, а синевата на новия свят — на Мир.

Разтвори се първият парашут и ги дръпна рязко нагоре. Капсулата се разлюля няколко пъти, после се отвори и главният парашут и скоростта им рязко се забави. Коля не сваляше втренчен поглед от оранжевия купол на парашута. Трудно му беше да повярва, че само преди десет минути се бяха отделили от кораба, а преди пет бяха навлезли в атмосферата. Вече усещаше невидимите пипала на гравитацията с вътрешните си органи — дори главата му натежа, сякаш бе натъпкана с камъни и се полюшваше безпомощно на шията. Ала въпреки това изпитваше огромно облекчение — най-опасната част от спускането бе преминала.

С наближаване на повърхността въздушната система започна да повишава налягането в капсулата. Седалката на Коля се издигна нагоре от задействаната отдолу пружина на абсорбера.

— Божичко! — изсумтя Сейбъл, която също се бе издигнала. — Как ще се радвам, когато най-сетне напуснем този трактор.

— Който ти служи вярно и докрай — отбеляза почти равнодушно Муса.

Но Коля все още не можеше да се успокои — оставаха още няколко минути полет. Може би последните минути на живота му.

— Сигнал за приземяване — обяви Муса.

Коля се стегна. Чу се резкият рев на спирачните ракети, само на няколко метра над земята. После капсулата се удари в нея и подскочи нагоре. След няколко напрегнати секунди тупна повторно и пак се откъсна от земята. Коля се досети какво е станало — парашутът ги влачеше настрани.

— Майка му! — изруга Сейбъл. — Сигурно духа силен вятър…

— Ако се преобърнем — прекъсна я загрижено Муса, — ще ни е доста трудно да отворим люка и да излезем.

— Дали не трябваше да помислиш за това по-рано! — кресна му Сейбъл.

Още един сблъсък, после стържене от влаченето на металната капсула по камъни. Нищо не можеха да направят, освен да търпят и да се надяват, че капсулата най-сетне ще спре.

И тогава, с последен подскок, металната сфера най-сетне замря — при това с люка нагоре. Те се облегнаха назад; дишаха тежко. Муса побърза да натисне копчето за освобождаване на парашута и изстена:

— Всичко е наред. Кацнахме.

— Забелязах — обади се пресипнало Сейбъл. — Но къде?

 

 

Дори сега имаше поредица от задължителни процедури, които трябваше да изпълнят, за изключването на системите на кораба. Коля спря вентилатора и си свали шлема и ръкавиците. Няколко минути преди кацане от външната страна на корпуса се бе отворила изравнителна клапа и той вдиша въздуха — бе доста по-чист от този на „Союз“.

— Мирише ми на пелин — захили се Муса.

— Да — каза Коля: вече бе доловил аромата на степта. Познатата миризма сякаш му вдъхна нови сили. — Изглежда, този твой Мир няма да е чак толкова различен.

— Има само един начин да разберем! — заяви Муса и натисна друго копче. Чу се щракане на скоби. Люкът над главите им се отвори и Коля видя кръг сиво, забулено в облаци небе. През отвора нахлу свеж въздух.

Муса разкопча колана и се надигна бавно, като старец. По принцип на този етап отвън вече трябваше да ги очаква отряд от спасители и лекари, които да ги изнесат на ръце, но сега нямаше на кого да разчитат. Коля и Сейбъл се наведоха напред и се опитаха да помогнат на Муса да се измъкне през люка, но той бе слаб като дете.

— Проклетият скафандър ми пречи — изруга Муса.

Най-сетне успя да се изправи и да провре глава през люка.

Коля го видя как примижава от ярката светлина, видя как косата му се разчорли от вятъра. После очите му се разшириха. Муса внимателно се подпря на корпуса — беше още горещ и трябваше да внимава — и със свръхчовешко усилие се измъкна през люка и седна на ръба.

— Аз съм след него — заяви Сейбъл. Тя също бе много отпаднала, но в сравнение с Коля буквално кипеше от сила и енергия. Изправи се на креслото и протегна ръце към Муса, който я издърпа навън.

— Божичко! — чу възклицанието й Коля.

— Какво има? — попита уплашено той. — Какво е станало?

— Помогни ми — каза Муса на Сейбъл, преобърна се по корем, улови се за нея и бавно се плъзна надолу по капсулата.

Сейбъл надникна засмяно през люка.

— Качи се и ще видиш.

Коля се изправи и изведнъж му се стори, че цялата му кръв се е свлякла в краката. Постоя така, докато преодолее усещането, че всеки миг ще припадне. След това се улови за люка и с помощта на Сейбъл се измъква навън. Намираше се на около два метра височина. Капсулата бе като метална кула, стърчаща сред високата трева. Около тях се простираше безбрежна степ — ако не се броеше дългата кална диря, оставена от капсулата, докато парашутите я бяха влачили.

А точно отпред имаше неголямо селце. По-скоро приличаше на купчина мърляви парцаливи палатки. Между тях стояха хора — мъже, жени и деца, всичките облечени в кожени дрехи. И ги гледаха, зяпнали от изненада. Зад тях пасяха коне, които, изглежда, дори не бяха вързани.

Един мъж се приближи откъм най-близката палатка. Имаше широко лице, дръпнати черни очи и беше нахлупил на главата си конусовидна шапка. Държеше тежка сабя.

— Монголски воин! — прошепна Сейбъл.

Коля я погледна изненадано.

— Очакваше го, нали?

— Помислих си, че може да се случи нещо подобно…

Вятърът внезапно смени посоката си и довя миризмата на немити тела и конски фъшкии. Сякаш се бе вдигнала някаква невидима завеса, отвъд която ги очакваше — в цялата си сурова действителност — реалността на обкръжаващия ги свят.

Муса се изправи мъчително и се подпря на обгорения корпус на капсулата.

— Ние паднахме от космоса — произнесе той, като се усмихваше. — Не е ли чудно, наистина? Моля ви… — Той протегна празните си ръце. — Помогнете ни.

Реакцията на монголския воин бе колкото бърза, толкова и непредсказуема. Сабята блесна във въздуха и изсвистя като перка на вертолет. Главата на Муса се изтърколи в тревата, отсечена с лекотата, с която нож отсича стъбълцето на маргаритка, и се запремята като футболна топка. Тялото на Муса продължаваше да стърчи, с вдигнати ръце, а от шията му бликаха фонтани кръв. После тялото се сгърчи и тупна в тревата.

Коля не можеше да откъсне поглед от отсечената глава — не можеше да повярва в това, което се бе случило.

Воинът отново вдигна сабята — но с другата си ръка подкани двамата да слязат.

— Добре дошли на Мир — промърмори Сейбъл. За свой ужас Коля долови в гласа й триумфални нотки.