Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (14)

13
Светлини в небето

Нищо не беше както преди. Вече почти нямаше ден, в който небето да не става арена на странни явления и вихрушки. Джамруд непрестанно беше заливан от поройни дъждове, които се появяваха сякаш изневиделица. Сепоите непрекъснато се оплакваха, че не били виждали такова време.

Британските офицери си имаха достатъчно други проблеми, за да се занимават с времето. Тревожеха ги докладите на съгледвачите, които съобщаваха за придвижване на грамадна армия на югозапад.

Ала въпреки затрудненията си изгнаниците в Джамруд непрестанно научаваха различни неща за този нов свят, благодарение на екипажа на „Союз“, който продължаваше да обикаля в орбита около планетата и да изпраща изображения до импровизираната от Кейси радиостанция. За преработката и подаването на изображенията Кейси бе разглобил половината от таблото на Птичката.

Снимките на този разкъсван от непрестанни бури свят въздействаха по различен начин на всички. За Бисиса, Кейси и Абдикадир, въпреки тревожната информация, те бяха нещо обичайно, още един начин да онагледят света, който обитаваха. Скоро обаче „Союз“ щеше да се приземи и този източник на информация щеше да бъде прекъснат.

Що се отнася до хората от 1885-а година, Ръди, Джош, капитан Гроув и останалите в началото не можеха да откъснат втрещени погледи от това поредно чудо на науката от бъдещето. Но след като попривикнаха, британците бяха запленени от красотата на света, който обитаваха, погледнат от космоса. Макар че „Союз“ се намираше само на няколкостотин километра над повърхността, някои познати гледки като дъгата на извития хоризонт, струпани пухкави облаци или източената линия на Индийския полуостров им подсказваха, че това, което виждат, наистина се предава от космоса.

— Никога не съм си представял, че е възможна подобна божествена перспектива — бе коментарът на Ръди. — О, аз си давах сметка колко е голям светът, но тази представа бе някак абстрактна, лишена от изображение. Никога обаче не съм я чувствал ей тук! — Той се тупна по корема. — Колко дребни и маловажни са хорските дела — колко мънички и незначими са нашите страсти и желания. Та ние сме като мравки!

Но хората от деветнайсети век скоро надмогнаха първоначалното си смущение и се научиха да интерпретират онова, което виждаха — дори скованият и резервиран на пръв поглед капитан Гроув изуми Бисиса с гъвкавостта си. Само след няколко дни възбудената и шашардисана тълпа около Кейси стана много по-спокойна и уравновесена.

Бисиса се постара да прехвърли по-интересните изображения в паметта на телефона си. Разбираше колко скъпоценна е подобна информация. Много дълго тези изображения щяха да са единственото, с което щяха да разполагат, за да знаят какво става отвъд хоризонта. Освен това бе съгласна с космонавта Коля, че трябва да разполагат с достоверни записи на онова, което става. В противен случай хората можеха да се усъмнят, че някога светът е бил различен.

Но телефонът си имаше своя програма.

— Искам да ми покажеш звездите — настояваше той с едва доловим шепот.

Ето защо всяка вечер тя го поставяше на една издатина, откъдето камерата му да следи нощното небе. Тези наблюдателни сеанси продължаваха дълги часове, през които телефонът очакваше търпеливо иззад скупчените облаци да надникнат звездите.

Една вечер, когато Бисиса седеше до телефона, откъм крепостта се приближиха Абдикадир, Джош и Ръди. Абдикадир носеше поднос с напитки, лимонада и подсладена вода.

Ръди вече беше свикнал с идеята за телефона и онова, което правеше той. Като сравняваше позициите на звездите спрямо астрономическите карти, които се съдържаха в паметта й, малката машинка беше в състояние да определи датата.

— Също като звездобройците от Вавилон — подметна той.

Джош седна близо до Бисиса. Очите му бяха черни като спускащата се нощ. Не беше красавец — имаше слабо лице, щръкнали уши и на бузите му излизаха трапчинки, когато се усмихваше, но устните му бяха пълни и чувствени. Бисиса го харесваше като мил и загрижен спътник, но същевременно я глождеше неясно чувство за вина пред Мира. Сякаш я предаваше с това, че поне за момента му отдаваше предпочитания.

— Как мислиш, дали и звездите в небето са си сменили местата? — попита той.

— Не зная, Джош — отвърна Бисиса. — Може би онова горе не е нашето небе, нито вашето. Може да не е ничие всъщност. Точно това се опитвам да разбера.

— Но сигурно през двайсет и първи век имате по-ясна представа за строежа на космоса — намеси се Ръди. — А също и за времето и пространството.

— Да — каза Джош. — Може да не знаете защо се е случило всичко това, но поне бихте могли да изясните как е станало.

— Прав си — съгласи се Абдикадир, — но ще ни е малко трудно да ви обясним доста неща, след като не сте чували за теорията за относителността, особено специалната й част.

— Специалната какво? — погледна го объркано Ръди.

Този път се намеси телефонът, с дрезгав глас:

— Опитай с преследването на светлинен лъч. Било е достатъчно дори за Айнщайн…

— Точно така — рече Бисиса. — Джош, помисли върху това. Когато те гледам, не те виждам точно такъв, какъвто си сега. Виждам те какъвто си бил в съвсем близкото минало, преди нищожни частици от секундата — времето, необходимо на лъча да достигне до мен.

— Дотук е съвсем ясно — отвърна Джош.

— Да предположим сега — продължи окуражено Бисиса, — че проследя светлинния лъч, който се отразява в лицето ти, и се понеса все по-бързо и по-бързо. Какво ще видя?

Джош сбърчи вежди.

— Ще бъде като два бързи влака, от които единият надминава другия. Само че от гледна точка на всеки от тях другият ще се движи бавно. — Той се усмихна. — Тогава щеше да видиш как устните ми се местят като глетчера горе в планината.

— Точно така — потвърди тя. — Дотук схвана всичко. И тъй, Айнщайн — той е бил физик от началото на двайсети век, при това велик — Айнщайн пръв е доказал, че това не е само оптически ефект. Светлината, Джош, е основен инструмент за измерване на времето. В конкретния случай колкото по-бързо летя аз, толкова по-бавно ще минава времето за теб.

— Защо? — попита Ръди и си помръдна мустака.

Абдикадир се засмя.

— Ръди, пет поколения учени след Айнщайн си блъскат главите над този въпрос, но така и не разполагат с подходящ отговор. Просто така е построена вселената.

Джош се ухили.

— Колко интересно — че светлината е вечно млада, неостаряваща. Значи е вярно, че Божиите ангели са създания от чиста светлина!

Ръди поклати глава.

— Ангели или не, всичко това ми се струва невероятно объркано. И какво общо има, ако смея да попитам, с нашето положение?

— Защото — продължи невъзмутимо Бисиса — в една вселена, където времето се нагласява към теб в зависимост от скоростта, с която пътуваш, представата за едновременност на събитията губи смисъл. Това, което е едновременно за Джош и Ръди например, може да не е за мен. Всичко зависи от това как се движим и как минава между нас светлината.

Джош кимна, но този път не изглеждаше толкова сигурен.

— И това не е само въпрос на време…

— Не на време, а на физика — прекъсна го Бисиса.

— Мисля, че разбирам — рече Джош. — С други думи, точно тази теория обяснява как две събития — едното да речем от 1885 година, а другото от 2037-а, могат да се случват едновременно, да се докоснат, да се сближат…

— Като целуващи се влюбени? — прекъсна го подигравателно Ръди.

Бедният Джош се изчерви до уши.

— Но всичко това — взе думата Ръди — се описва от гледна точка на единия или другия наблюдател. От каква гледна точка обаче трябва да бъде наблюдаван нашият нов свят? От тази на Бога или от тази на Окото на времето?

— Не зная — призна Бисиса.

— Трябва да съберем повече информация — заговори неочаквано разпалено Джош. — Ако искаме някога да оправим нещата…

— Да бе — изсмя се презрително Ръди. — Точно така. Да оправим нещата! А защо да не предположим нещо друго? Например, че вашите шумни машини са нарушили катедралното спокойствие на вечността. Че вашите ужасни, унищожителни войни са разтърсили устоите на света такъв, какъвто го познаваме.

— Нима смееш да твърдиш — погледна го стреснато Джош, — че всичко това не е дело на природата, а на някакви свръхмогъщи същества? Дори че е наша грешка?

— Не е изключено — рече Бисиса. — Но лично аз се съмнявам. Джош, знаем все още твърде малко неща за строежа на света. Тъй че отговорът на този въпрос ще бъде отложен за далечното бъдеще.

Ръди обаче все още не смяташе темата за приключена.

— Кой беше онзи учен — Айнщайн ли казахте? Прилича ми на германско име.

— Бил е немски евреин — уточни Абдикадир. — По ваше време е бил — чакай да пресметна — пет-шест годишно момче. Ученик в Мюнхен.

— Времето и пространството не могат да бъдат изкривявани — продължаваше да упорства Ръди. — В противен случай излиза, че на този свят няма нищо сигурно. Този Айнщайн влече света към разпадане. А сега ми казвате и че бил евреин, при това немски. Направо ще се пръсна от смях!

— Има едно нещо, Бисиса — обади се телефонът.

— Какво?

— Тау Кит.

— Какво е това? — подскочи Джош. — Аха, някаква звезда.

— Звезда, също като слънцето, на около дванайсет светлинни години от нас. Видях я да се превръща в свръхнова. Когато това стана обаче светлината й вече избледняваше, във всеки случай бе прехвърлила пика си. Продължи само няколко нощи, но…

Абдикадир дръпна замислено брадата си.

— И какво толкова странно намираш в това?

— Ами например, че е невъзможно — отвърна телефонът.

— Защо?

— Само двойните звезди се превръщат в свръхнови — необходима е допълнителна маса, за да бъде задействан процесът, който да доведе до избухване.

— А Тау Кит е единична звезда — каза Бисиса. — Как тогава се е превърнала в свръхнова?

— Ако искаш, провери в архивите — предложи телефонът.

Бисиса разглеждаше неуверено небето.

— Всичко това очевидно е отвъд нашите възможности в момента — заговори Ръди. — Затова ще е най-добре да се заемем с конкретните проблеми. Нали разчитахме този твой телефон да определи астрономическата дата? Кога ще се случи това чудно събитие?

— Ами попитай телефона. Той си има свои разбирания по въпроса.

Ръди се разсмя.

— Многоуважаема машино! Кажете ми, ако обичате, докъде ви доведоха изчисленията? Всъщност нареждам ви да го сторите!

— Бисиса… — промърмори телефонът.

Беше му въвела някои ограничения, за да не се раздрънка прекалено пред англичаните. Тя въздъхна.

— Ох, добре.

— Тринайсети век — отвърна телефонът.

— Какво? — Ръди подскочи.

— Не беше никак трудно да го изчисля. Измененията в позициите на звездите са почти незабележими, измъчваха ме само облаците, а очаквах някое лунно затъмнение, с което да определя точния ден.

— Тринайсети век, Бога ми — въздъхна Ръди и погледна към забуленото от облаци небе. — На шест века от къщи!

— А за нас — на осем — допълни мрачно Бисиса. — Но какво значение има това? Небето може да е от тринайсети век, но светът, в който се намираме, не отговаря на този период от историята на Земята. Джамруд например не би трябвало да го има тук.

— Може би — каза Джош — тринайсети век е само основата. Като долен пласт, върху който са подредени останалите фрагменти на времето.

— Съжалявам, че бях приносител на лоши новини — рече телефонът.

Бисиса повдигна рамене.

— Струва ми се, че всичко е много по-сложно, отколкото си го представяме.

Ръди се облегна на един камък, сплете пръсти зад тила си и погледна нагоре; облаците се отразяваха в кръглите му очила.

— Тринайсети век — повтори той замислено. — Какво чудесно пътешествие! Аз си мислех, че идвам на Северозападната граница и го смятах за голямо приключение, а се озовах в Средните векове! Признавам си обаче, че за момента не ми се струва чак толкова невероятно. Дори не ме е страх, че съм се изгубил. Като малък ме пратиха да прекарам лятото при настойници в Саутсий. Бях ужасно обиден, че родителите ми ме изоставят по такъв начин. Веднъж ме изоставиха родителите, а сега ме изостави Господ Бог! — завърши той огорчено.

За известно време се възцари тишина. Облаците постепенно изчезнаха и небето се покри с безброй звезди.

Абдикадир се обади пръв.

— Ръди, но ти сигурно си даваш сметка, че родителите ти са го направили за твое добро?

— Да не искаш да кажеш — сети се Джош, — че този, който е виновен за всичко това, Бог или някой друг, ни мисли доброто?

Абдикадир завъртя глава.

— Ние сме хора, а светът е променен от сили, които очевидно са свръхчовешки. Какъв смисъл да се опитваме да разберем мотивите, които се крият зад подобни сили?

— Е, добре! — Ръди махна с ръка. — И все пак има ли някой тук, който наистина вярва, че зад подобна промяна могат да се крият добри намерения?

Никой не отговори.