Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (11)

10
Геометрия

За Бисиса първата сутрин бе най-тежка.

Предполагаше, че комбинацията от възбуда и последствията от шока й бяха позволили да издържи до края на първия ден след онова, което бяха нарекли Хроносрив. Но късно вечерта, след като ги настаниха в една стая, отделена им по нареждане на капитан Гроув, тя почти не можа да заспи. Все пак накрая се унесе — и на сутринта се събуди и осъзна, че все още е тук и случилото се не е само кошмарен сън. На втората нощ, по настояване на Абди, отвори пакета си с неприкосновен запас. Напъха си тапи в ушите, сложи си превръзка на очите и глътна цяла таблетка „Халцион“ — Кейси го наричаше „Синият бомбардировач“. След това спа непробудно цели десет часа.

Но дните се нижеха един след друг, а Бисиса, Абдикадир и Кейси продължаваха да стоят в крепостта Джамруд. Никой не отговаряше на повикванията им на военните радиочестоти, телефонът на Бисиса все така се оплакваше от липса на връзка с мрежата, не се появяваха спасителни екипи в отговор на автоматичните сигнали на радиофаровете, нямаше надежда Кейси да получи квалифицирана медицинска помощ. А и в небето не се виждаше зловещата гъба на радиоактивен облак.

През по-голямата част от времето тя тъгуваше за дъщеря си Мира. Нямаше с какво да запълни времето си, за да забрави болката.

А междувременно животът си течеше. През първите няколко дни, след като стана ясно, че екипажът на Птичката няма враждебни намерения, войниците престанаха да ги държат под наблюдение, но Бисиса подозираше, че капитан Гроув е твърде предпазлив, за да ги остави без надзор. Във всеки случай не им позволяваха да припарват до склада, където държаха всички техни оръжия — пистолетите, автоматите и сигналните ракети, взети от Птичката. Изглежда, помогна фактът, че Кейси е белокож американец, а те са от „съюзнически“ на Британия нации. Щеше да им е много по-трудно, ако бяха руснаци, китайци или германци, каквито имаше доста в базата на ООН. Не беше никак лесно непрестанно да се съобразява с всички тези странни противоречия, произхождащи от различията между хората от деветнайсети и от двайсет и първи век. Всичко това й се струваше нереално, имаше чувството, че се намира в някакъв гигантски мехур. Още по-странно бе как всички останали приемаха положението, сякаш е нещо естествено — дори присъствието на австралопитека и малкото.

Абдикадир обясни нещата така:

— Не смятам, че англичаните разбират какво става. Всъщност, в интерес на истината, ние също нямаме никаква представа. Знаеш ли, когато Хърбърт Уелс през 1895 година публикувал „Машина на времето“, което в тази времева зона ще стане след десет години, — му трябвали цели двайсет страници, за да обясни какво точно прави машината. Не как го прави, разбираш ли, а какво представлява. Ние имаме зад гърба си известен период на културизация. След век и половина научна фантастика двамата с теб сме добре запознати с идеята за пътуване във времето и можем веднага да приемем всички произхождащи от нея последствия, колкото и странни да са те. Но това не важи за тези англичани от Викторианската епоха. За тях дори „Модел Т2“ на форд ще е приказна машина от бъдещето.

— Сигурно си прав. Вероятно умовете им просто не са в състояние да схванат това разместване във времето… Но ако Уелс беше тук… чакай, той не е ли посещавал Индия? Та имам предвид, че сигурно щеше да приеме последствията, за които говориш.

Но и тези разговори не бяха в състояние да й помогнат. Може би и Абдикадир се чувстваше странно като нея, но умееше по-добре да го скрива.

От друга страна, Ръди й съчувстваше за обърканите мисли. Дори й призна, че понякога и той имал халюцинации.

— Когато бях малък, веднъж ме завариха на двора да ритам едно дърво. Никой не можа да разбере защо го правя, а аз просто исках да проверя дали то не е баба ми! А когато бях в Лахор, пипнах малария и в пристъпите на треска ме спохождаха „сини дяволи“. Така че и аз като теб съм преследван от свръхестественото. Но ти — той се наведе напред и я погледна през кръглите си очила, — ти си напълно реална за мен. Ще ти кажа какво е спасението — работи! — Той вдигна изцапаните си в мастило пръсти. — Често работя по шестнайсет часа на ден. Работата е най-добрата защита от ударите на живота…

Какво по-странно от това — да получава съвети, като в кабинет на психотерапевт, но от самия Ръдиард Киплинг. Тази мисъл само я накара да се чувства още по-объркана.

 

 

Постепенно дори капитан Гроув започна да изпитва безпокойство заради липсата на връзка с външния свят. Зад това стоеше съвсем практична причина — запасите им бяха ограничени. Всъщност Гроув бе само тухла в сложната пирамида на британската имперска администрация, чиито мащаби Бисиса взе да осъзнава, след като подслуша един разговор между Ръди и Джош. Дори сред цивилните служби съществуваха местни търговски представители, подпомагани от заместници и помощници, които отчитаха дейността си пред заместник-губернатора, който на свой ред докладваше на вицекраля, той на държавния секретар, а той — в края на краищата — на самата кралица Виктория в далечния Лондон. Англичаните черпеха увереност от представата, че са обединени от тази социална структура — където и по света да се намираха, те винаги бяха на служба на своята кралица и бяха част от световната империя. За Гроув да бъде изолиран от тази структура бе също толкова смущаващо, колкото за Бисиса да е отрязана от мрежата на телекомуникациите през двайсет и първи век.

Ето защо Гроув започна да изпраща разузнавателни патрули, като за целта се опираше на своите сури — индийски кавалеристи, които, изглежда, умееха да покриват големи разстояния за кратко време. Те стигнаха Пешавар, където трябваше да има гарнизон и армейски щаб, но не откриха и следа от града. Нямаше никакви признаци за разрушение, нито дори кратер от ядрена експлозия, който Бисиса старателно бе описала на войниците. Само безжизнена скалиста земя и няколко големи животни, наподобяващи лъвове — бяха ги зърнали в далечината. Същият резултат последва и когато ги пратиха да търсят „Клавиус“ — лагера на ООН. Нито лагер, нито следи от разрушение.

Притиснат от обстоятелствата, Гроув се реши да разшири разузнаването на по-голяма територия — на север и надолу по поречието на Инд.

Междувременно Кейси, който все още бе прикован към леглото, реши да търси контакт с останалия свят по друг начин. С помощта на няколко войници от сигналния отряд той демонтира радиостанцията на Птичката и я премести в малка стая, която нарече с гръмкото название „радиорубка“. Но колкото и да се опитваше, не получи никакъв отговор на призивите си.

Абдикадир също имаше идеи — бяха свързани със странната сфера. Бисиса завиждаше и на двамата за лекотата, с която си намериха занимания, които им помагаха по-лесно да прекарват времето.

На четвъртата сутрин тя излезе от крепостта и видя Абдикадир, стъпил на един стол. Държеше очукана ламаринена кофа. Кейси и Сесил де Морган бяха седнали на сгъваеми столове и се наслаждаваха на шоуто. Кейси й помаха.

— Здрасти, Бис! Ела да гледаш!

Въпреки че де Морган веднага й предложи стола си, Бисиса предпочете да седне на земята до Кейси. Не харесваше де Морган и не искаше да му предоставя каквито и да било възможности да се сближава с нея.

Кофата, която държеше Абдикадир, беше пълна с вода. Той я повдигна на рамото си и отбеляза с молив нивото на течността. След това я свали и отвътре се показа летящата сфера, Злото око, от чиято гладка повърхност се стичаше вода. Абди се постара и последната капка да капне в кофата. Палатката с маймуночовеците бе на десетина метра от тях.

Кейси се изкиска.

— От половин час я топи в тая проклета кофа!

— Защо, Абди?

— За да й измеря обема — промърмори Абдикадир. — Вече го направих — сега повтарям, за да сверя резултата. Благодаря ви за поддръжката. Това, ако не знаете, се нарича научно изследване. — Той отново вдигна кофата към сферата.

Бисиса се обърна към Кейси.

— Полевият хирург каза, че трябва да си в леглото.

Кейси изсумтя презрително и изпъна напред бинтования си крак.

— Чак пък в леглото! Счупването беше закрито и го наместиха добре.

„При това без упойка“, помисли си Бисиса.

— А вие, господин де Морган? Какъв интерес имате към всичко това?

Сесил разпери ръце.

— Аз съм търговец, госпожо. Затова съм тук, на първо място. Всъщност бях ужасно заинтригуван от вашата летяща машина. Разбирам, че както вие, така и капитан Гроув, държите да не повдигате тази тема. Но сферата, това идеално гладко тяло — то не е ваше, нито негово. Странно как всички престанаха да й обръщат внимание. Тя лети, без да се опира на нищо — сама виждате. Колкото и силно да я удряте — дори с куршум, — остава без драскотина. Кой я е направил? Какво има вътре? Какво я държи във въздуха?

— И колко може да струва… — подметна Кейси.

Де Морган се изсмя безгрижно.

— Не можете да ме вините — с това си изкарвам хляба.

Джош бе разказал на Бисиса малко от биографията на де Морган. Той произхождаше от семейство на обеднели аристократи, с корени чак във времето на Уилям Завоевателя, тоест отпреди близо осемстотин години. Навремето предците му заграбили множество замъци в саксонските кралства, но през следващите векове, завладени от „алчност и глупост“, пропилели натрупаното богатство. Ръди каза, че сред съветниците на раджата имало много авантюристи като де Морган. Що се отнасяше до Бисиса, тя изпитваше недоверие към този човек и към лъскавите му черни очи.

Абдикадир най-сетне слезе от стола. Мрачен, сериозен, съсредоточен, той превключи часовника си на калкулатор и въведе данните, които бе получил.

— И какво научи, умнико? — попита го подигравателно Кейси.

Абдикадир седна в прахта до Бисиса.

— Окото не позволява да проникнем в него, но има неща, които могат да бъдат измерени отвън. Първо, сферата е обкръжена от магнитна аномалия. Проверих го с компаса от чантата за аварийни случаи.

— Моят компас се побърка още щом паднахме — изсумтя Кейси.

Абдикадир поклати глава.

— Истина е, че не можем да намерим магнитния север — нещо странно става с магнитното поле на Земята, но не и със самите компаси. — Той погледна Окото. — Магнитните линии около това нещо са сбити една в друга. На диаграма това би изглеждало като чвор в дърво.

— Защо?

— Нямам представа.

— Какво друго, Абди? — Бисиса се наведе заинтригувано напред.

— Направих някои геометрични изчисления — продължи той. — На ниво гимназиални познания. Потапянето на сферата в кофата бе един от начините да измеря обема й чрез количеството вода, което измества.

— Еврика! — извика игриво де Морган. — Господине, вие сте Архимед de nos jours^[1]…

Абдикадир не му обърна внимание и продължи:

— Направих десет измервания с надеждата да намаля до минимум грешките, но въпреки това става дума за приблизителен метод. Просто не мога да измисля никакъв друг начин, за да определя повърхността на сферата. Но все пак вярвам, че радиусът и обиколката, които получих, са достатъчно точни. — Той им показа един пергел, сглобен от подръчни средства. — Пригодих и лазерния далекомер на вертолета…

— Не разбирам — изсумтя Кейси. — Това е само една сфера. Ако й знаеш радиуса, това не е ли достатъчно, за да определиш всичко останало по формули? Каква беше формулата за повърхността — четири пи ер квадрат?

— Така е, ако изхождаш от предположението, че тази сфера е като всяка друга — отвърна спокойно Абди. — Но тази тук има едно съществено отличие. Не ми се щеше да правя каквито и да било предположения за него, докато не приключа с всички измервания и изчисления.

— И какво установи? — попита нетърпеливо Бисиса.

— Първо — че това е идеална сфера. — Той ги изгледа бавно. — Имам предвид наистина идеална, в границите на моите лазерни измервания. Дори през 2037 година все още не сме в състояние да оформяме какъвто и да било материал с подобна фантастична прецизност.

Де Морган кимна сериозно.

— Така — продължи Абдикадир. — Но това е само началото. — Той им показа часовника си. Бисиса едва виждаше малкия екран. — Кейси, отново от гимназиалния урок по геометрия. Съотношението на обиколката на кръга към диаметъра е… колко?

— Пи… — изръмжа Кейси. — Дори ние, тъпите американци, го знаем.

— Да, но не и в този случай. При Окото съотношението е три. Не приблизително три, не малко повече от три, а точно три — с лазерна точност. Така че, Кейси, в този случай твоята формула не действа. Получих същата стойност за пи и от измерването на обема. Макар че естествено двата метода са несравними — кофа с вода и лазер.

Бисиса стана и заобиколи Окото — разглеждаше го от различни страни.

— Това е невъзможно. Пи си е пи. Тази стойност е неразделна част от строежа на вселената.

— На нашата вселена — каза Абдикадир.

— Какво искаш да кажеш?

Абдикадир сви рамене.

— Изглежда, тази сфера — въпреки че се намира тук — не произхожда от нашата вселена. По-рано се натъкнахме на аномалия във времето. Може би това е аномалия на пространството.

— Ако е така — обади се Кейси, — кой или какво я е предизвикало? И какво можем да направим ние?

Естествено, отговор нямаше.

В този момент се появи капитан Гроув.

— Извинявайте, че ви безпокоя, лейтенант — обърна се той към Бисиса. — Сигурно си спомняте разузнавателните патрули, които разпратих. Един от тях докладва, че се е натъкнал на нещо чудато на север оттук.

— „Чудато“ — повтори натъртено Кейси. — Божичко, как обичам тази английска префърцуненост.

Гроув не му обърна внимание.

— Сигурно ще сте по-наясно от моите войници. Питам се дали не бихте искали да предприемете една малка разходка?