Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (3)

2.
Първи декември
Последната хубава нощ на Уайли Дейл

Уайли Дейл се опита да спре треперенето си, но не успя. Помисли си, че никога през живота си не е бил по-уплашен. Беше изтощен, историята беше преминала през ума му като неконтролируема халюцинация и той реши, че това не е измислица, а реалност.

Най-вече защото не беше успял да спре ръцете си да докосват клавиатурата. Сякаш бяха чужди. Не можеше да ги контролира.

Поне сега не мърдаха. Погледът му се плъзна към часовника.

— Мамка му!

— Какво? — долетя съненият глас на Брук от спалнята.

— Идвам след мъничко.

Уайли беше писал на лаптопа си в продължение на невероятните шестнадесет часа. Знаеше какво е написал, но сякаш не той беше авторът. Не беше творил, а записвал. Не създаваше роман, а пишеше история и това беше много плашеща история — беше го страх, че е истинска и не е само история, а предупреждение.

Включи малкия телевизор в края на бюрото. Погледа „Фокс Нюз“, после се прехвърли на Ем Ес Ен Би Си, после продължи със Си Ен Ен.

Само обичайните глупости — актьор, прострелян от тълпа разгневени фенове, комбинация от вихрушка, торнадо и потоп, помел всеки паркинг в Арканзас. Европейските империи бяха изчезнали и не се споменаваше нищо за странни лещи, които изплуват от земята, където и да е, и определено не изпод Голямата пирамида.

Той прехвърли написаното и откри над петдесет страници.

По дяволите… Не може да пишеш така, никой не може.

Какво, за Бога, се беше случило с него?

Трудно е да се пише литература, понякога отнема цели часове, за да се напише едно-единствено изречение.

Кокалчетата на пръстите го боляха от писането.

Продължи да чете. Ако това не беше литературна измислица, какво можеше да бъде? Нямаше президент Уейд, имаше само една луна в небето и определено нямаше цар.

Това беше реалност от паралелна вселена, която някак беше преляла в податлив ум — неговия.

Съществата, които беше видял в гората преди пет години — обект на нашумялата му книга „Чуждоземни дни“, — бяха люспести, а Мартин беше описал древните библейски нефилими с влечугоподобен външен вид. Нямаше нищо такова в нашата Библия, но той със сигурност бе видял люспести лица, там в гората, на не повече от четвърт миля оттук.

Брук влезе в стаята и докосна бузата му.

— Уайли, време е да си лягаш.

Магията се развали и тялото му натежа. Беше стоял на стола дълго време и изведнъж почувства болка в пикочния мехур.

Хукна като луд към банята.

— Уайли?

Влетя вътре точно навреме.

— Благодаря ти, Господи.

Брук го последва.

— Какво ти става?

— Вече нищо.

— Стоиш там от закуска, осъзнаваш ли го?

Той отвори шкафчето с лекарства и изпи няколко хапчета „Миланта“. Продължи с „Пепто Бисмол“.

— Божествен нектар — промърмори.

— Късно е, време е да си лягаме. — Брук го погали по гърба.

— Имам нужда да подишам чист въздух. Трябва да се разходя.

— Книгата те подлудява.

— Не.

— Да, така е и не мога отново да премина през тази лудост. Книгата ти за извънземните ми беше достатъчна за цял живот.

Естествено тя имаше предвид омразната „Чуждоземни дни“. Той също я ненавиждаше. Не беше забавно да станеш за посмешище.

— Тази не е за извънземни.

— Познавам те, Уайли Дейл, за нещо странно е, иначе нямаше да си толкова подлуден. Никакви летящи чинии повече, това са отживелици!

— Не е за извънземни, и другата не беше за тях. Само аз така смятах.

— Да, разказва за автор, който се държи като побъркан пред хората. Пълно излагане, това представляваше.

— Няма извънземни.

— Най-накрая той призна истината.

— Това, което се случва, е много по-странно от пристигането на извънземни на друга планета. И тази книга… хм… обладала ме е.

— Пишеш измислици, които смяташ за истина, и побъркваш цялото си семейство. Съжалявам, но не мога повече така.

— Брук…

— Повече не! Това е последната ми дума! Книги, които те обладават, и те побъркват, не… Стига толкова!

— Мамо? Тате?

Никълъс се появи. Изглеждаше унил и ядосан.

— Чудесно — отбеляза Уайли.

Брук се обърна към сина си:

— Баща ти имаше проблеми със стомаха.

— Карахте се.

— Обичам майка ти твърде много, за да се карам с нея. Просто й се подчинявам.

Той събра длани и й се поклони.

— Само дето не е вярно, тате — сега и Келси беше дошла, неговото прекрасно малко момиченце. — Криеш пури в гората.

— Не е вярно!

Брук скръсти ръце. Келси я последва. Брук се вгледа гневно в него.

— Извънземните, които търсиш в гората, Уайли Дейл, да не би да са от Куба?

— Пурите са на Мат — отбеляза той.

— И той е там сега, нали, пуши „Монт“ и отпива от бутилка „Джим Бийм“. Това е истинската причина да искаш да се разходиш, нали, за да пушиш и пиеш, докато ти стане лошо.

— Кубинските пури са най-добрите в света!

— Идваш в леглото с мен. Отивайте да си лягате и вие, иначе Торбалан ще се ядоса.

— Не можеш да ме уплашиш с Торбалан — отговори Ник.

— Мен може — каза му Келси. — Аз съм още малко момиченце и все още вярвам.

— Затова недей да разваляш представите на сестра си.

— Добре, сър.

Уайли влезе в спалнята и измъкна фенерчето си изпод леглото, беше до пушката.

— Трябва ми малко пространство, скъпа. Това, което пиша, определено ме натоварва и аз съм съгласен с теб. Книгата е за нас и за хората, които живеят в друга версия на тази къща в паралелна вселена. Поне за това си мисля, че става въпрос. По-скоро съм читател, отколкото писател. Чета, докато пръстите ми пишат.

— В какъв смисъл за нас?

— Ами например този разговор. Ще го има в книгата. Защото по някакъв начин сме част от историята. Все още не съм сигурен как, но сме част от историята.

— Няма да споменаваш имената ни отново!

О! Трябваше да бъде много внимателен.

— Е… хората в паралелната вселена не сме ние. Имат различни имена. Те живеят в своята версия на тази къща и градът също носи името Хароу, но хората не са същите.

— Уморих се от тия глупости.

— Хей, почакай. Паралелната вселена очевидно е различна. Техният „Макдоналдс“ има смарагдени извивки. Мишената на тяхната „Таргет“^[1] е синя. Името на президента е Джеймс Хана Уейд, а семейството се нарича Уинтърс. Ние сме Дейл, ако не си забелязала. А тук „Макдоналдс“ очевидно има жълти извивки. Освен това няма Британска империя, както и още редица неща. Имат две малки луни вместо една голяма.

— Какви са имената на героите в частта, която се развива в нашата вселена?

Познаваше го достатъчно добре и не беше глупава. Изобщо не беше глупава.

— Е, естествено, използвам нашите…

— Не!

— Е, ние сме. Те са ние.

— Имената на децата ми няма да бъдат в още някоя от книгите ти. Знаеш ли какво каза Никълъс? Каза, че си най-позорният баща в света, и беше прав! Да кажеш, че си бил взет на борда на НЛО, беше достатъчно зле, но не, трябваше да включваш и Ник! И то когато беше само на седем години. Уайли, какво ти става?

— Имената са… като… просто работни имена. След като свърша, ще ги сменя.

— Защото е суетно да пишеш роман за себе си!

— Брук, стига вече. Знаеш, че се случи.

— Това нарани много семейството ни, скъпи. Не мога да го преживея отново. Децата не могат. Особено синът ти. Той е толкова смел, но страда.

— Какво имаш предвид?

— Децата го тормозят. Баща му е преживял ректално сондиране. Опитай да си представиш какво е да ти го подхвърлят, когато си на дванадесет.

— Проблемът е в насмешката, не в книгата. Случи се. — Той спря за миг. — Просто не е каквото го мислех.

В този миг го завладя усещането, по-скоро нещо като придръпване. Да се върне в кабинета, да седне…

Но не и след шестнадесет часа. Щеше да попадне в страната на инфарктите. На инсултите.

— Работата е, скъпа, че тази книга… Аз не съм нейният автор. Аз съм неин пленник.

— Ще държа теб отговорен, Уайли Дейл. Теб!

— Добре, стига вече. Отивам да се разходя. С малко късмет ще си заспала, когато се върна.

— Само да миришеш на пури…

— Келси трябва да има индианска кръв. Как успява да ме следва, без изобщо да я забележа. Но ние не сме индианци, скъпа, как си обясняваш способностите й?

— С факта, че ти си двеста процента мошеник и негодник. — Тя се приближи до него. — Което са две от многото причини да съм толкова луда по теб.

Целуна го. Беше й сърдит, но отвърна на целувката. Тя му се стори толкова уязвима и толкова… Брук. Прегърна я здраво.

Колкото и кавгаджийски да беше, този брак беше добър за Уайли Дейл. Имаше нужда от някой, който да му се противопоставя от време на време, а Брук се справяше с това. Но той нямаше да смени никакви имена в никоя част на книгата, включително и в тази.

— Толкова си прекрасна — каза й.

Тихи стъпки се отдалечиха. Келси прошепна:

— Те се целуват. Божичко!

Уайли и Брук успяха да сдържат смеха си.

Той тръгна към стълбата и когато тя се опита да го задържи, й обеща, че ще се върне скоро. Наистина имаше нужда да излезе на въздух. Ако не се махнеше от клавиатурата и не се откъснеше от това нещо, щеше да прекара цялата нощ в писане.

Излезе от къщата радостен, че навлиза в познатата гора под познатото звездно небе — и добрата стара луна също бе там, като добър стар приятел. Не би било романтично, ако имаше две луни.

Пое дълбоко дъх да прочисти главата си. Беше замаян от писането. Потръпна. Нощта беше прохладна, но сякаш студ го прониза до костите.

Беше преживял усещането за задушаване, изпитано от Мартин под пирамидата, мъчителния му ужас, когато блоковете падаха около него. Наистина се страхуваше дали няма да бъде смазан.

Но най-зловещото беше, че продължаваше да усеща присъствието на Мартин. Да го вижда един вид. Беше в Хароу и нещата се бяха стекли зле след посещението му в Белия дом — преди дванайсет или тринайсет дни.

Мартин беше в Хароу и живееше в пълен ужас. Уайли знаеше, че щом се върне в кабинета си, и той ще го изпита.

По някакъв начин виждаше в лещите — друга паралелна земя, трета, а това не беше хубаво. Изобщо не беше хубаво.

Не можеше да я види ясно, но усещаше, че е пропаднал свят, истински жив ад, който се мъчеше да се спаси. Можеше да усети отчаяния му стремеж да напусне разрухата, която сам си беше докарал.

Учудващо, но те бяха дори по-зле от нас.

— Стари са — промърмори той, като се върна към мисълта, която го тормозеше от години. Вярваше, че вече знае тайната на странните същества, които беше срещнал в тези гори преди няколко години, същите, които описваше в „Чуждоземни дни“. Изобщо не бяха извънземни. Бяха оттук. Но в тяхната версия на земята динозаврите никога не бяха изчезвали. Вместо това мрачният влечугов мозък се беше развил и променил, и се бяха появили тези създания — яки, умни и съвършено безсърдечни.

О, Господи, помогни на човешките същества.

С нашето съчувствие и мекушавост не можем да се мерим с умните влечуги нито в света на Мартин, нито в този.

Ще ни отнемат всичко. Наистина всичко.

В прохладната декемврийска вечер гората беше съвсем тиха. Както винаги, Уайли тръгна по старата пътека към възвишението, където преди пет години беше забелязал странната светлина.

Там спря и погледна към дерето. Беше ги срещнал точно тук, петнадесетина метра по-надолу. Изглеждаше като странна къщурка на вещица, грееща в зловещи отблясъци.

Обхванат от любопитство, воден от мисълта, че вероятно са бездомници, той се бе приближил и в следващия миг беше сграбчен от люспести ръце и го прониза гневният поглед на най-ужасните очи, които някога беше виждал. Беше обездвижен — и да, въпросната ректална сонда беше използвана, — а после се озова на земята, малката къщурка изчезна и из въздуха се носеше електрическо пращене.

Поне това бяха съзнателните му спомени. Сънищата му бяха друга история. В сънищата му имаше нарастващо усещане за загуба и копнеж. Брук също беше там, но тя се закле, че не е видяла, нито чула нещо онази нощ.

Той продължи по тъмната пътека, като осветяваше пътя си с фенерчето и търсеше пещерата с пурите. Имаше нужда да запали една. Щеше да си направи гаргара в гаража, преди да се прибере в спалнята. Ако Брук подушеше дим, щеше да му се наложи да спи на дивана, а бе твърде уморен за това.

Освети дърветата наоколо, дъбове със златисти листа, червените кленове, островърхите борове, които се появиха, докато се изкачваше по склона.

Беше може би на петдесет метра от пещерата, когато забеляза някакъв странен силует.

Спря и се вгледа в мрака. Мат беше дежурен тази вечер, така че не можеше да е той, вероятно беше елен. И все пак силуетът приличаше на човек, застанал съвсем близо до един дъб.

О, мамка му, ами ако влечугите знаеха, че той пише за тяхната инвазия, и това не им допадаше?

С трепереща ръка той насочи фенерчето по посока на фигурата.

Тя не помръдна.

Дали не беше клон? Може би се беше заблудил?

Приближи се.

— Ехо?

Нещото скочи към него.

Уайли падна назад, изпусна фенерчето и в следващия миг фигурата беше вече над него, гледаше го и се смееше.

— Мамка му!

— О, Боже, Уайли, това беше просто безценно. Безценно.

Уайли се изправи на крака.

— И се наричаш полицай? Стоиш тук и хабиш парите на данъкоплатците — ами ако има изгубено коте или някаква неразбория в града?

— Колко батерии има в това фенерче?

— Две.

— Бека ме попита кой е пуснал прожектор за претърсване от възвишението зад къщата на Дейл? Така изглежда. В Холкомб бяха притеснени, решиха, че се задава пожар.

— Холкомб е на двадесет километра оттук.

— Така си е.

— Видял си фенерчето ми от къщата си?

— Точно така.

— И дойде дотук за колко… пет минути? Не мисля. Бил си тук от известно време, защото грабиш от кубинските пури, мерзавецо.

— Ти също грабиш от кубинските пури, негоднико. Защо иначе си дошъл сам дотук?

— Копеле.

— Ти си копелето, защото можеш да си ги позволиш, а за бедно ченге като мен те са лукс.

— Изобщо не съм богат.

— Децата ти са в хубаво частно училище в Канзас Сити. Да не споменавам за джипа, с който ги караш всеки ден към въпросното училище.

— Не е кой знае какво.

— Телевизор в джип е много префърцунено за провинциален Канзас, приятелче. Виж, дай да отидем до вилата на жена ми и да се напием. Можем да вземем и малко пури, там е усамотено, никой няма да разбере.

— Брук ще се усъмни, ако остана навън твърде дълго. А да се прибирам пиян вкъщи… правил съм го твърде много пъти.

— Човече, трябва да си призная, че ми се иска да имах твоята воля.

— Нима?

Тръгнаха обратно, и двамата планираха нови набези за пури, с малко късмет — по-успешни. Целта беше да се изпушат повече от половината. Този, който го стореше, щеше да е победител.

Когато стигнаха възвишението над къщата на Уайли, той забеляза светлина в кабинета си. Появи се, заблестя ярко, после угасна.

Той спря и попита:

— Видя ли това?

— Да.

— Всички спят, какво ли може да е.

Светлината отново се появи, примигна и угасна.

— Явно е станало късо съединение някъде.

Уайли се спусна към къщата, а Мат го последва.

Беше негодник, но все пак бе съвестен полицай.

Влязоха в двора. Край басейна нищо не помръдваше. Светлината отново просветна ярко и откъм отворения прозорец се чу пращене.

Влязоха през страничната врата. Мат измъкна пожарогасителя от килера, а Уайли хукна към кабинета си.

Погледна към бюрото и кабелите зад него. Нищо не искреше.

— Е, какво е? — попита Мат, докато влизаше.

Дали не бяха влечугите, дошли да унищожат книгата му? Сигурно бяха нахлували и преди.

Мат се наведе и вдигна обгоряла жица. Разтърси я и тя заискри.

— Сали ли го е направила?

Тяхната бирманска котка беше печално известна с прегризването на кабели.

— Забравих да затворя вратата.

— Цялото ти семейство можеше да изгори, приятелю.

— Благодаря ти за помощта, Мат.

Взеха си довиждане и Мат се спусна по стълбите.

Уайли тръгна да излиза от кабинета, но го спря звук, който не трябваше да съществува. Стъпки. Някой се разхождаше в спалнята. Но Брук спеше.

Осъзна, че чува Линди Уинтърс.

Техният свят не беше дори на сантиметри разстояние. Ако физиците не грешаха, те бяха безкрайно близо и въпреки това би отнело повече енергия, отколкото съществуваше и в двете вселени, за да осъществят контакт. Само че… физиците явно бъркаха.

Уайли седна на стола си. Облегна се, затвори очи и вселената на Мартин се спусна около него, галейки го като жива, странна мъгла.

Лещите бяха куки, забили се в света на Мартин, и нямаше да мине много време, преди да проникнат и в този.

Когато отвори очи, бяха изминали почти два часа. Наближаваше един. Трябваше да поспи, но усещаше някакво напрежение, сякаш бе в разбиващ се самолет, в очакване на сблъсъка.

Идваха. Да, това беше. Идваха…

В другия човешки свят НАСА беше обявила, че НЛО са истински. Очевидно това бе променило баланса, позволявайки на влечугите да влязат с прилива на вяра.

Засега не изглеждаше, че нашата НАСА смята да прави подобно нещо.

Вече разбираше защо правителството отрича очевидната реалност на НЛО. Някой дълбоко скрит из тайните коридори беше наясно, че вярата е важна, че тя е маслото, което смазва пантите на вратите между световете.

Чу още нещо отвън. Металически звук. Много тих обаче. Какво беше това?

Чу се отново и заглъхна. Уайли отиде до прозореца и се наведе, ослушвайки се.

И ето че се появи отново, този път по-отчетливо. Да, сега разбра — беше звън на църковни камбани. В хубав ден можеха да се чуят дори тук, сред хълмовете, но кой би удрял камбаните в такъв час?

Мат живееше по-близо до града, може би той ги чуваше по-добре.

Уайли вдигна телефона, после се поколеба. Беше късно и Мат щеше да се ядоса. Но можеше ли да не се обади? Мат беше началник на полицията и, понастоящем, всъщност единственото ченге в града. Може би някой биеше камбаните на някоя от църквите, защото не може да се свърже иначе с останалите.

Той набра номера и притисна слушалката до ухото си.

— Да?

— Ей, да не те събудих?

— Стоя до телефона цяла нощ и чакам да ми звъннеш, тъпо копеле. Какво, по дяволите, искаш?

— Ще ми направиш ли една услуга? Иди до прозореца и ми кажи какво чуваш.

— Как не!

— Ти си полицай, не си ли поне малко любопитен?

— Никак. Лека нощ.

— Мат! Мат! — и внезапно вече не му беше забавно. Трябваше да разбере.

— Да?

— Просто го направѝ.

Последва тишина. Проточи се. Най-накрая Мат се върна.

— Нищо.

— Трябва да си чул нещо.

— Недоловимото шумолене на падащите листа. Мина пор, може да е бил и енот.

— Нямаше ли църковни камбани?

— Не, но чух нещо, свързано с църковните камбани, всъщност. С камбанарии и разхлопани дъски.

— Някой бие камбаните там, приятелю.

— Събуди ме още веднъж и ще дойда лично да ти сложа белезници, а после ще те набутам в багажника.

— Нали каза, че багажникът ти е ръждясал и не може да се отвори.

— За теб ще намеря начин.

Уайли затвори. Включи полицейския си скенер и погледна червения светодиод, премигващ през малкия екран. Скенерът издаваше леко пращене всеки път, когато пресичаше вълните на окръжното шерифство.

Самотен звук. Навън беше самотно.

Сигурен беше, че чу тези камбани.

Не в тази версия на Хароу, Канзас, обаче. Ако Мат ги бе чул, щеше да отиде в града и да провери какво става. Беше твърде съвестен, за да пренебрегне подобно нещо. В най-добрия случай щяха да са вандали, но в най-лошия — може би пожар, кой знае?

Ако сега седнеше пред лаптопа — смееше ли да го стори, — можеше и да разбере. Включи го. Ръцете му се раздвижиха. Пръстите му запърхаха над клавишите. После ги докоснаха. Сякаш наблюдаваше някаква машина, която се задейства. Ръцете не бяха негови.

Пръстите му заудряха клавишите. Спряха.

После той се вгледа в написаното: „Властелините на небето бяха на земята през онези дни — а също и после, — когато Божиите синове отидоха при човешките жени и имаха деца от тях.“

Дали това не беше цитат от Библията? Или някакъв древен еврейски текст?

Той потърси изречението в „Гугъл“, но не откри нищо.

Но властелините на небето са били нефилимите, същества, които се появиха от въздуха, за да изнасилват и грабят, които бяха причинили опустошителните войни, описани в древноиндийските веди, с техните истории за насочвани от звук ракети, летящи чинии и атомни бомби.

В легендата идването на нефилимите беше отбелязало края на предишната епоха.

Както и, според календара на древните маи, 21 декември 2012-а отбелязваше края на тази. Дата, която за маите изглеждаше като 13.0.0.0.0.

Всички нюейдж гурута проповядваха, че тогава човешкото съзнание ще бъде разтърсено из основи. Уайли смяташе, че става въпрос за още една фалшива тревога, подобна на навечерието на двехилядната, когато се очакваше вълна от хаос, но впоследствие се оказаха само празни страхове.

Когато затвори очи, му се стори, че в кабинета му няма бюро. Вместо това имаше две кресла с лампи за четене край тях. Там, където стоеше телевизорът му, се намираше етажерка, отрупана с книги по археология и физика. Виждаше ги толкова ясно, че почти разчиташе заглавията.

Към камбаните сега се бе присъединил вой на сирена.

Установи, че мърмори молитва за другия Хароу и за всички онези, които градът щеше да изгуби тази нощ, тук и сега, на първи декември 2012-а.

Усети движение до себе си.

Опита се да отвори очи, но не можа. Понечи да извика Брук, но от устните му не излезе нито звук.

Стаята в къщата на Мартин и Линди стана по-ясна.

Виждаше жена — Линди. Хубавичка. Имаше вид на учен. Не беше прекрасна като Брук.

Явно тя също чу звъна на камбаните и се приближи към прозореца. Беше напрегната и държеше пушка в ръце — не хубава като неговата, а стара ловна пушка, която беше видяла и по-добри дни.

После Уайли усети, че ръцете му пишат. Най-ужасното беше, че дори не си бе дал сметка за това. Очите му бяха затворени, но чуваше тракането. Усети докосването с върховете на пръстите си.

Опита се да отдръпне ръце от клавиатурата, но не успя.

— Линди — каза той. Сладко име. Тя се отдръпна от прозореца и тръгна да излиза от стаята.

Телефонът в нейната версия на стаята иззвъня. Уайли не можеше да го види, но го чу толкова ясно, че замръзна, пръстите му замряха над клавишите. Чуваше дишането й, почти задъхано, между настоятелните позвънявания.

От края на коридора долетя приглушена въздишка, докато неговата Брук се въртеше в леглото. Дали бе доловила някак звъна на телефона на Линди?

Линди сложи ръка върху слушалката. Пръстите й се свиха. Лицето й отразяваше мъка, ужасна, непоносима мъка. Вдигна слушалката.