Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (18)

17.
20 декември
Ужас

Генерал Самсън беше получил повиквателната в дневната си поща от Авадон. Както обикновено беше пълна със заплахи и искания. Но този път най-отгоре върху купчината, прехвърлена през малкия, но стабилен портал, който се намираше под географския център на северното полукълбо и в трите свята, лежеше лист дебела жълта хартия.

Той веднага се досети какво е: призовка от Ехидна.

Стоеше замислен в претъпкания автобус на път за срещата, от която не очакваше да се завърне.

Беше се върнал не само към любимата си форма, с прекрасната чернота на люспите, с гордия блясък на червените очи, но също така бе отново в свят, в който нямаше нужда да се тъпче с антиалерген, а после да променя външния си вид за часове, докато всяка част на тялото го сърби влудяващо.

Не искаше да умре. Но повече се страхуваше от мъченията. А те щяха да го измъчват, разбира се, като назидание за останалите. Щяха да го направят в същата зала, изпълнена със смеещи се и приветстващи низши създания, възрадвани от възможността да видят сгромолясването на пълководец.

Щяха да откъснат все още живата му кожа и да го накарат да танцува на студа, а децата щяха да дойдат и да втрият сол в бялата му оголена мускулатура. Щяха да опекат бутовете му и щяха да го накарат да присъства на банкета, облечен като клоун.

Беше заради нея, проклетата високородна капитан Мейзъл, заради нея и проклетия й баща. Те стояха в основата на падението му.

Надяваше се, че победата над хората ще му донесе истинско богатство, а също и власт, която несъмнено го придружаваше.

Ала вместо да преминат през четиринадесетте огромни портала, които щяха да се отворят утре, милиардите гладуващи щяха да бъдат задържани тук и техният гняв щеше да се излее върху него.

А той, разбира се, нямаше да разполага с души за продан.

Но все още не беше победен, все още не. Може би щеше да успее да ги убеди да го върнат на Земята, защото дори да не съумееше да отвори порталите за обитателите на Авадон, можеше да докара онези милиони души, пълни със спомени за радост и любов, каквито никой тук не беше изпитвал.

Но не сега. Сега се бе превърнал в поредния нещастен и изплашен мъж, който се возеше в разнебитен автобус по Улицата на походите към Правителствената къща. Един сред петдесетте в старото возило. Заслуша се в съскането на газа, който изтичаше от резервоара на покрива — въглищен газ, уж по-малко замърсяващ от мощните горива, достъпни за елита. Всъщност никого не го беше грижа за кафявото небе. Въглищният газ бе евтин, подобно на платната в морето — най-евтиният начин да се транспортират серафимите от нисшите класи.

От двете страни на широката улица се извисяваха правителствени сгради, а право напред бе най-голямата от тях, където вероятно щеше да получи нови заповеди.

Трафикът беше доста оживен. От време на време превозното средство на някой от големците минаваше през платното, запазено за автобуси. Въздушни коли профучаваха над главите им. Той дори не поглеждаше нагоре. Заслужаваше този живот. Заслужаваше място сред елита, дори сред самия борд на директорите.

Най-накрая стигнаха до Улицата на блаженството, която отбелязваше центъра на дългата правителствена част. Воят на сирената накара автобуса да спре рязко. Облечени в бяло деца, строени в дълги редици, пееха хвалебствена песен за постиженията на някоя от комисиите. Мелодията беше винаги една и съща, но комисиите се сменяха в зависимост от политическия климат.

Мястото за арестанти беше претъпкано с пет хиляди голи жители от нисшата класа на Авадон. Всички оковани, някои викаха, че са невинни, други плачеха, трети стоически понасяха съдбата си. Адвокати с кървавочервени качулки, обозначаващи професията им, се движеха сред членовете на комисията и техните приятели, като се опитваха да получат подпис за различни заповеди, с които се купуваха или продаваха осъдените. Понякога някой изпращаше бегач към редиците затворници, който се завръщаше с млада жена, която щеше да бъде изнасилвана, докато умре на някое празненство.

Воня на повърнато изпълваше въздуха. Взвод Млади водачи в кафяви униформи и черни шапки се придвижи до първата редица. Всички размахваха ръце и пееха с детския хор, после започнаха да режат гърла и закланите затворници падаха в гърчове на земята. Момчетата щяха да получат медали за убийствата.

Сблъсък с поддръжниците на Съюза миналата нощ бе прераснал в свирепа битка при стената, която, изглежда, беше спечелена от Младите водачи. Разбира се, не можеше да се твърди със сигурност, но подобна весела екзекуторска сутрин предполагаше, че новината е вярна.

Съюзът беше почти сломен, владенията му бяха сведени до няколко хълма, не повече от малък парк. А навсякъде наоколо се ширеше огромен планетарен град, в който властваше Корпорацията с цялата си мощ. В него имаше богатства отвъд най-смелите представи, и бедност, в която не можеше да се повярва.

Затова трябваше да се разширят до света с двете луни. Напрежението от увеличаващата се популация трябваше да се освободи или щеше да последва експлозия, а Ехидна и нейната класа щяха да се събудят с прерязани гърла.

След като всяко от момчетата закла десетина-петнайсет души пред камерите на родителите си, взводът се оттегли. Един, върху когото умиращите се бяха изпикали, остана и зарита яростно жертвите си. След като се върна на площадката, военен като Самсън, също генерал, натисна бутона, който активираше многоцелевата ракетна система, разположена в армейския фургон. Светкавично и безмълвно петте хиляди осъдени бяха превърнати в купчини месо. После военният плесна с камшика си и оранжевият му сиринкс изгъргори и изръмжа гневно, но затихна радостно, когато разбра, че се връщат обратно в Централата за превозни средства.

В автобуса цареше мълчание. Всички бяха с пропуски, всички идваха от подземния свят, като онези, станали вече храна за костните паяци, които излизаха от леговищата си, подлудени от миризмата на кръв. Насекомите щяха да оставят месото и да вземат само костите.

Всеки жител на подземния свят се страхуваше, че ще попадне в следващата партида. В крайна сметка осъдените на смърт бяха измъчвани, на повечето от тях инжектираха лют препарат под кожата и в ануса или пък притискаха към очите им плутониеви сачми. Самсън беше виждал оранжевата каша в очните орбити и па̀рата, издигаща се от врящите им глави.

Би казал всичко при такава болка. И това винаги включваше набеждаването на някого, когото мъчителите искаха да уличат в нещо.

Можеше и да бъде обвинен. Можеше и повикването му изобщо да не беше свързано с политика. Не беше сигурен за както точно е тук.

Автобусът потегли с подскок и силно механично изскърцване. Пътят беше осеян с останките на други автобуси, в някои от които все още можеха да се видят зелените кости на мъртвите. Отзад се чу смразяващо пищене. Хората от елита се бяха издигнали с въздушните си коли и сега простосмъртните тичаха по улиците, устремени към месото. Тази вечер щяха да ядат супа.

Автобусът се разтресе и спря. Щеше ли да избухне?

Чудеше се какво иска повече — да сложи край на този жалък живот или възможност да се измъкне от неприятността, в която се беше озовал.

Високоговорителите на автобуса изпукаха. Чу се тихо съскане, после:

— На път ли сте към обозначената ви земна станция? — изписка записан женски глас, налудничав от въодушевление. — Внимание, моля. Земните станции приемат колонисти. Трябва да стигнете до вашата земна станция до полунощ днес.

Всички екрани на автобуса показаха танцуващи в някакъв измислен зелен свят деца.

— Да, все повече и повече хора купуват билети всеки ден. Земята е огромна и богата, на нея има място за всички. Място за всеки в новите земи. Място за мечти.

Самсън, разбира се, знаеше истината. По-голямата част от съществуващата земна маса беше потопена под водата и се издигаха огромни океански равнини, където тези бедни глупаци щяха да строят. Причината беше проста — морското дъно беше богато на метанови и серни хидрати, които щяха да се смесят с въздуха и да променят атмосферата в същата богата на сяра смесица, каквато имаше на Авадон.

Евтино тераформиране, с други думи.

Всяко семейство, решило да се пресели, щеше да получи шепа човешки роби, които щяха да издъхнат до няколко месеца.

Поне човешкото месо ставаше за ядене, ако се абстрахираш от мекостта му.

— Сграда Едно.

Самсън стана и излезе. Пресече широката черна настилка. Някъде в недрата на града се чу експлозия, последвана от воя на сирените и появата на хиляди яркочервени полицейски въздушни коли, кръжащи като огромни оси, със зловещо потрепващи щипци. Ако някой се държеше подозрително, биваше хващан и изхвърлян на хиляди метри навътре в морето. Колите се снижаваха, за да удавят жертвата си, вместо тя да умре от удара, а пресата записваше зрелището.

Или пускаха нещастниците на частна яхта и собствениците й ги използваха за живи мишени.

Причината за цялата жестокост беше проста: страхът действаше. Преди десет хиляди години Корпорацията беше сдружение на свободни компании, племена и дори още по-древни политически играчи. Но с битките бяха започнали сливанията, а после пламна и трагичната битка за двата човешки свята, която в края на краищата се превърна в провал за всички сражавали се в нея. Тази епична война беше последвана от дългогодишно нарастване на популацията и постепенно укрепване на властта, за да се стигне до днешния ден, когато елит от един милион управляваше земя, претъпкана с три милиарда безправни простосмъртни.

Като се стараеше да изглежда уверен, Самсън се изкачи по стълбите, усети успокояващото докосване на униформата и се опита да си припомни нещо в този политически контекст. Нашивките на генерала бяха важни. В крайна сметка го бяха поставили начело на възможно най-големия проект в корпоративната история.

Тогава защо стомахът му се гърчеше?

— Самсън, генерал — успя да каже, когато стигна до бюрото. Подаде заповедите си, паспорта, разрешителните. Младият чиновник беше чистокръвен, носеше синята копринена униформа на разузнавателните служби. Имаше красиви бели люспи и очи, които бяха хирургически променени от пронизващо златно на много по-елегантното бледосиньо.

Чиновникът прочете документите, после натисна бутон на бюрото си. Появиха се двама пазачи, един от подземния свят като него в черна униформа, а другият от високопоставените, облечен в прелестното зелено, което модните специалисти наричаха „Спомен за небето“. Военна униформа с този цвят сочеше, че притежателят й притежава сериозно могъщество.

Единственото място, където все още можеше да се различи зелено небе в Авадон, беше в сърцето на Съюза, сред поляните и потоците.

Чиновникът подаде на новодошлите документите на Самсън. Генералът ги последва към частния асансьор, който имаше зловеща, дори легендарна репутация. Много войници се бяха изкачвали до тези най-високи етажи и никога не се бяха връщали. Когато влезе в кабината, облицована с розов мрамор, той пристъпи в друг свят, където всеки детайл беше разточителен и съвършен. Асансьорът нямаше бутони. Контролираше се отвън и Самсън застана мирно, когато изкачването започна.

Опита се да направи равносметка на живота си, но не можеше да спре да мисли за предстоящите мъчения и как ще се прекърши, как всички ще видят страхливостта, която беше в основата на цялото му същество. Мислеше непрестанно за смъртта, чудеше се какво ли е да не съществуваш повече, но най-много се страхуваше от унищожението на душата си.

Затова и се беше издигнал толкова високо — заради готовността — която дълбоко в себе си презираше — да направи всичко необходимо, за да докаже лоялността си към по-високопоставените, дори това да беше свързано с лъжи, жестокост и безсмислени убийства. Пътуването му към върховете беше отчаяно бягство към сигурността.

Вратите се разтвориха и ярка светлина заля лицето му. Опита се да овладее биенето на сърцето си, но не успя. Ритъмът ставаше панически и Самсън осъзна, че подобен страх ще задейства аларма в някой близък наблюдателен център.

Мъж, за когото реши, че е член на борда, дойде и застана пред светлината, така че Самсън го виждаше само като неясен силует без лице.

— Имате двайсет часа преди отварянето на порталите. А изобщо не сте готови.

Самсън пое дълбоко дъх. Смяташе, че е разпознал гласа. Мислеше, че е Белет, господарят на всички мъже, съпругът на Ехидна. По същество цар на света.

— Движим се по график, сър.

— Ти си лъжец, без съмнение.

Самсън бързо и предпазливо обмисли какво да отговори.

— Не могат да ни победят, те са само хора.

— Това ти е грешката. Учуден съм. Знаехме, че си арогантен, но кой не е? Все пак не смятах, че си глупак.

— Не съм, сър.

— И земните хора не са. Чистокръвният земен човек е по-умен от нас, както знаеш. Липсва им единствено опит, за да станат господари на трите свята. Не забравяй, че те вече имат два, които не са наши.

Мъжът явно искаше да го въвлече в разговор. Самсън беше длъжен да отговори. Опита се да открие нещо положително, което да изтъкне.

— Те са по-напреднали от нас, сър, вярно е. Но нямат представа колко лесно е за тях да минават през порталите. Те са невежи.

— Благодарение на нашите предци. Можеш ли да си представиш какво би ни причинило нахлуването на човешка армия тук? Ще донесе надежда, дори щастие на хората, които можем да контролираме само със страх.

— Това би било наистина ужасно. Но не мисля, че има основание да се тревожим. Те изобщо не са осъзнали, че могат да използват порталите, когато си поискат.

— А разузнавателният агент на Съюза в света с една луна?

— Това се развива добре, сър.

— Как по-точно, генерале? Убихте ли го?

— Очаквам да получа потвърждение при завръщането си — отвърна Самсън.

— Но все още не е потвърдено?

— Не, потвърдено е, в смисъл, че изпратихме убиец от другата страна. Така, че е уредено.

— Как изпратихте убиец в място, където ние трудно проникваме, генерале?

— Е, успяваме, макар и с известни ограничения. И не забравяйте, че колкото повече се приближаваме до мига на прехода, толкова по-лесно става.

— Значи агентът определено не е проблем?

Самсън преглътна киселината, надигаща се в стомаха му. Агентът се намираше само на няколко километра от центъра на цялата операция и не само това, но беше успял да проникне в непробиваемата вселена с една луна, където живееше като съответствие на най-опасния човек в света с две луни — Мартин Уинтърс.

Беше невероятно постижение. Но Самсън нямаше никаква идея дали агентът е мъртъв. Ала Норт също беше блестящо постижение и той трябваше да вярва, че атаката е успяла.

— Можете ли да го потвърдите, генерал Самсън?

Единственият приемлив отговор беше „да“. Всичко друго щеше да доведе до мъчения и смърт.

— Агентът е мъртъв.

— Тогава нека съобщя добрите новини на скъпата си съпруга. Тя много се притесняваше за тази подробност.

Самсън се задави. Трябваше да седне, но тук нямаше столове. Пронизващата светлина го караше да се чувства гол и изложен на показ. Караше люспите му да треперят, за да не се вдигне телесната му температура и да го направи муден.

Изотзад се мярна ужасяваща сянка, долетя пронизителен женски кикот.

Можеше да е само тя.

После светлината угасна. Когато очите на Самсън се нагодиха към сумрака, той зяпна от изненада: присъстваше целият борд на директорите. Всички до един, дори бащата на Мейзъл.

Зад събрания борд огромен прозорец разкриваше гледка към морето на Анубис и невероятен копнеж изпълни сърцето на Самсън, когато видя кораб, перлено бижу под слънчевите лъчи, с червени платна, които леко потрепваха под бриза. Колко ли хубав беше животът на тези прости моряци, дори на онези сред тях, чиято работа щеше да скъси дните им: дърводелците, плетачите на въжета и миячите. Поне не рискуваха душите си като политиците или генералите.

— Ела — каза Ехидна. Дори го хвана за ръка. Отблизо изглеждаше зашеметяващо, блестяща смесица от най-мъничките възможни люспи, розовеещи под високите й бузи, деликатно сини около усмивката й, искрящи, радостни бледорозови очи. Тялото й, напълно видимо под робата от воал, изтъкан от златни нишки, беше с прелестни извивки, невероятно възбуждащо. Бе толкова безкрайно различна от простите жени в автобуса с мрачните им люспи, обрасли в плесен, че можеше спокойно да бъде различен вид, не серафим, а да произхожда от някой по-далечен и величествен от Авадон свят.

Самсън я последва покрай залата към частните й покои, като през цялото време усещаше силната й студена ръка в своята. Опита се да овладее люспите по врата си, но плесенната миризма на желанието му продължи да се процежда през пулсиращите му жлези. Това я накара да отметне глава назад и да се разсмее, а Белет го сбута в гърба и изсъска.

Играчките бяха разхвърляни по легендарния под от чисто злато и децата, които си играеха, се стрелкаха между краката на родителите си. В края на огромната стая придворните дами изпълняваха задълженията си, някои шиеха, докато топлеха последната й партида от черни яйца, други се вслушваха внимателно в ставащото.

— Той ще седне — каза Ехидна, докато приближаваше дамите си.

Двама младежи донесоха столове. Бяха от толкова високо потекло, че люспите им бяха бели като бита сметана, бледи почти колкото нейните.

Беше заобиколен от прелестни жени. Тези аристократки караха дори високородна благородничка като Мейзъл да изглежда мрачна.

Самсън се опита да не се издава, че е почти зашеметен.

Някои от децата се събраха да гледат, любопитни без съмнение да видят какво ще го сполети. Защото беше спечелил само първия рунд.

Той се вгледа в безизразните лица на членовете на борда. Не можеше да предугади нищо. Всички очи се взираха право напред. Най-висшата в света им рядко се заемаше лично с нещо, а когато го правеше, всички мълчаха. Каквото и да стореше Ехидна, щеше да е последвано от пълно одобрение. Дебатите щяха да спрат.

Тя се вгледа в него, наведе се и го плесна по врата.

— Толкова интересни люспи — промърмори и в очите й заискри нещо различно от презрението, което Самсън очакваше. Мина му през ума, че старата Ехидна може да е умряла и вече да е заместена от друг клонинг, а може би и от друга душа, която използва съхранените в мозъка спомени по съвършено друг начин.

С високородените нямаше начин да се каже със сигурност кой притежава определената идентичност в даден момент, ето защо съществуваше вероятността пред него да не е личността, която го беше повишила. И не беше изключено да смята, че предшественичката й е допуснала грешка.

Ехидна го погледна в очите.

— Не съм чувала лъжа от теб, но познавам твоята арогантност и привързаност. Виждам, че ни презираш, нас, които сме с благородна кръв. Така е, нали?

Какво можеше да отговори? Светлината беше толкова приглушена, че нервното потрепване на люспите му сигурно не се забелязваше.

— Разбира се, че ви мразя. Но съм верен на вас и на всички останали. Верен съм на обичния ни Авадон.

Ехидна стегна хватката си около врата му. Той усети как гърлото му се затваря. Тя знаеше точно какво прави, личеше си по начина, по който забиваше палци в основата на адамовата му ябълка, притискайки я, за да запуши трахеята и натискът да стане по-лесен. По-щадящ ръцете.

Вече не можеше да диша. Зачака. Пенисът му помръдна. Сексът и смъртта бяха толкова близки. Усети как кожата му се напрегна. Децата се скупчиха по-близо.

Времето минаваше. Тя не му позволяваше дори най-малка глътка въздух. Пред очите му затанцуваха блестящи петна и гладът за въздух накара тялото му да се загърчи, запращайки корема му напред, а главата назад. Мехурът му се изпразни и това разсмя децата.

Въздухът нахлу рязко, с цвъртене, докато гушата му сякаш плесна в трахеята, а после се върна в нормалното си състояние. Той се закашля, опита се да си възвърне самообладанието, после се стовари възнак и зарита безпомощно.

Докато се давеше и плюеше слуз, всички се засмяха. Децата изтичаха и се изплюха върху него. Самсън бавно се изправи на крака.

— Той се изпика върху нас, мамо — извика едно от хлапетата. После друго, по-голямо добави: — Убий го, проклета вещице.

— Никой няма да го убива — обяви тя.

Поруменяло от нетърпение момче се втурна към него с нож:

— Нека аз! Нека се окървавя, мамо!

— Стой далеч от него, малко лайно такова.

— Тате, чуй я.

— Подчинявай се на майка си — скастри го Белет.

— Вие сте такива нещастници.

— Внимавай какво говориш, момче — заплаши го Белет. — Нямам нищо против да те набия едно хубаво.

— Нямаш право.

— О, млъкнете и двамата — излая Ехидна. Изплю се. — Ще оставя сестрите ти да те нашибат с камшици до безсъзнание, Марол.

Малките момичета я наобиколиха и задърпаха полите й:

— О, мамо, мамо, моля те, да, той си го заслужава!

— По-късно ще обсъдим това. — Ехидна плесна с ръце и всички деца се отдръпнаха. — Сега ме чуй, Самсън. Искаме да се върнеш там и да победиш.

— Ще го направя, госпожо.

— Как смееш да ме лъжеш!

Кръвта му буквално слезе в петите.

— Погледни го — обади се един от придворните. — Страхува се да не умре.

Помисли си, че е минал и това препятствие. Но агентът беше незначителна неприятност в сравнение с по-големия проблем — че един милиард серафими изобщо нямаше да минат през порталите. Това беше истинската причина да бъде отзован.

— Няма да мога да закарам един милиард серафими на Земята, вярно е. Но ще доставя нещо друго, Ехидна. Притежавам най-великото съкровище в историята и го полагам в краката ти.

— Дано наистина да е така. Преувеличенията ме дразнят.

— Държа човешки души в плен. Прекрасни, здрави души.

Очите й се разшириха. Единствените души, пленявани някога от Авадон, бяха грозни и трябваше да бъдат пресявани за хубави мигове, сладък спомен тук, съпричастно дело там — нещата, които имаха такъв прелестен мирис и вкус, които можеха да се преживяват отново и отново като приказна храна, която никога не свършваше.

— Няколко души не променят нищо — въздъхна тя. — Да го съблечем. Одерете го, нямам цяла нощ.

Някой го сграбчи изотзад. Момчето, което напираше да го убие, тръгна напред със сребърна кука за дране. Усмихна се на Самсън:

— Ще продължи дълго, обещавам.

— Госпожо, госпожо, почакайте. Повече от няколко са. Повече са, госпожо!

Тя даде знак на нетърпеливото момче да спре.

— Мамо!

— Колко имаш, Самсън?

— Имам десет милиона, госпожо.

Възцари се пълна тишина. Това наистина беше най-великото съкровище в историята на света.

— Десет милиона добри души?

— Госпожо, всяка от тях е по-добра, по-пълноценна, по-вкусна и от най-добрата душа, която сте изяждали някога. Прекрасни, богати емоции. Радост, любов, най-хубавото, госпожо.

Той видя по очите й, че пресмята наум.

— Къде са?

Осъзна, че момчето се подготвя, видя как люспите му настръхват от нетърпение.

Трябваше да внимава, иначе тя щеше да го убие за нахалството му.

— Госпожо, те са под стабилния портал, готови са за доставяне. Свързал съм ги с ядрото на земята с две луни. Не могат да избягат. Мога да ги докарам.

Тя махна на момчето, което разсече въздуха пред тялото на Самсън, после хвърли куката по един от членовете на борда, който я избегна, плюейки и съскайки.

Момчето го гледаше гневно, докато Самсън оправяше униформата си.

— Ще се върнеш, копеле — закани се хлапакът. — А когато се върнеш, пак ще се срещнем.

И прокара пръсти по гърлото на Самсън.

Самсън тръгна заднешком, като се покланяше, докато не слезе от златния под върху мрамора. Когато видя чернотата му, почти заплака от умиление.

Докато се спускаше с асансьора, страхът му се замени с гняв. Как смееха те, тези гадни, алчни ору да се държат така. Искаше му се да одере кожата им с куката, дори нейната, да, особено нейната. Да я разкъса!

Вратата се отвори и той излезе във фоайето. Докато минаваше през големите стоманени врати, благослови мислено факта, че пазачите сега го гледаха с безразличие. Прекрасно безразличие.

Навън го очакваше свободата. Животът беше толкова хубав въпреки болката, загубата, борбата. Самият живот, който разцъфваше, беше толкова сладък.

Как смееха да си играят с живота му, за да се забавлява някакво си дете. Неговият живот! Докато се спускаше по стълбите, част от него искаше да извика към кафявото небе:

— Оживях, качих се до върха с черен билет и оцелях!

Не го извика обаче. Продължи да върви с достойнство, присъщо на генерал.

Вървеше към автобусната спирка, когато едно възхитително „Шу“, най-добрата въздушна кола в света, профуча толкова близо до него, че той трябваше да се наведе, за да не бъде блъснат.

Колата спря, жълтата й повърхност блестеше. Черните й прозорци бяха непроницаеми. После вратата се вдигна и един чистокръвен мъж се наведе навън.

— Вие ли сте маршал Самсън?

— Аз съм генерал Самсън.

— Имам заповед да доставя това на маршал Самсън. Имате ли идентификационен номер?

Самсън го извади.

Мъжът пъхна картата в конзолата. Самсън чу утвърдителното позвъняване на колата. Водачът изскочи.

— Ваша е, маршале. Карали ли сте такава?

Самсън се насили да не зяпне. Беше зашеметяващо, вместо да го убие, му беше подарила едно от най-скъпите спортни превозни средства в света, прекрасно творение, достъпно само за най-влиятелните от висшата класа. Само притежанието на подобно нещо го издигаше до аристократ.

Той влезе в колата. Прекрасният интериор блестеше с екзотични метали — зелени, златни и сребристи.

Кожата беше бледа и млечнобяла. Човешка без съмнение, при това на млад екземпляр.

Погледна към таблото, гора от искрящи златни бутони, които не познаваше.

— Нямам представа как да я управлявам.

— Няма нужда да знаете. Одушевена е.

Беше твърде изумен, за да отвърне. „Шу“ одушевяваха не повече от хиляда превозни средства на година. Подобна кола би му струвала заплатата за десет живота напред. Да я кара, означаваше да се чувства като една от най-влиятелните и могъщи личности в своя свят.

— Душата… човешка ли е?

Мъжът, който бе докарал колата, се засмя.

— Може би следващия път, господине. Но си я бива. Много е умна и се подчинява лесно. Колите с човешки души трябва да се карат много предпазливо, както ви е известно. Те са бързи и много интелигентни, но понякога са коварни.

Наистина имаше случаи, когато се разбиваха на парчета с надеждата да се освободят. Не се получаваше, разбира се. Не можеха да се освободят сами.

Но управляваха колите превъзходно.

За проба попита колата:

— Там ли си?

След кратко мълчание се чу отговорът:

— Кой сте вие?

— Новият собственик, заведи ме у дома.

Машината се поколеба се за миг, докато четеше идентификационните му документи.

— Да — отвърна накрая. Самсън не попита какво е било сложено в машината. Не го интересуваше, стига да си вършеше работата. Сега колата беше негова, това беше важното.

Колата се устреми нагоре и двигателите й запяха, а Самсън се обади на Ехидна.

— Моля — чу гласа й в ухото си.

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Сещам се за два начина.

— И те са?

— Отворѝ и двата човешки свята и ще ти дам дял град. Ще наруша закона на кръвта и ще ти дам да носиш Небето.

Колата се спусна из малките улички в задната част на града — истинския град. Обитателите му поглеждаха нагоре, сваляха шапки, вдигаха разтворени длани, за да покажат лоялността си към Корпорацията, защото никой друг, освен собственик, не можеше да кара подобна, светеща с виолетовата светлина на душа кола.

Вратата се отвори и Самсън слезе. Учудени очи. Усмивки, после приветствени викове, когато съседите му дойдоха до прозорците, погледнаха надолу и видяха триумфа му. Успехът облагодетелстваше всички.

Той се изкачи по тясното стълбище, пропито с миризмата на вряща супа, и влезе в апартамента си. Навсякъде из улицата имаше празненства с месо. Днешните екзекуции се бяха отразили добре на обитателите на улицата и всички мислеха, че той е причината за това, и го приветстваха.

Кой знае, може би Ехидна беше издала подобна заповед.

Порталът беше отворен и той се приближи до него. Вълните проблясваха равномерно. Бяха невероятно прозрачни, досега не ги беше виждал такива. Приближаващата дата несъмнено оказваше своето влияние.

После осъзна какво гледа. Мейзъл седеше в малкия им щаб под земята с двете луни. Взираше се в масата за аутопсии. Там лежеше Ал Норт.

Усети, че му призлява. Това не трябваше да се случва.

Мина от другата страна.

— Агентът мъртъв ли е?

— Жив си!

— Агентът мъртъв ли е?

Тя посочи Норт.

— Трябва да се поправи.

— Казах й… — умът му се върна към малкото злобно момче, което го чакаше с куката за дране. Потрепери. — Няма значение какво съм й казал.

— Ще се опитаме да заменим мозъка изцяло — предложи Мейзъл. — Това почти сигурно ще премахне остатъчната воля.

— Дано да проработи.

— Да, защото ако не стане, татко ще ти вземе всички хубави играчки. И ако някога отново излъжеш леля ми, ще помогна на малкия ми противен братовчед да ти одере кожата и ще я изям пред очите ти. — Тя се усмихна. — Ти си нищо, Самсън. Ти и грозната ти малка кола.

Той й се поклони.