Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (17)

16.
19 декември, сутринта
Лов на души

Мартин беше заобиколил сечището, където се спотайваха зловещите сенки на чудовищните паяци, които децата наричаха ездачи. Беше поел по хребета, по който се стигаше до къщата му. Но не тръгна към нея. Идеята да се приближи до опустошената развалина му бе противна.

Валеше силно, но сега дъждът бе спрял и втората луна се открои ниско над хоризонта, като хвърляше отблясъка си над скалите и изкривените малки дръвчета по склона.

Опитваше се да не мисли за бъдещето, каквото очевидно нямаше, и най-вече се мъчеше да не се ядосва на Тревър.

Разбира се, синът, когото обичаше, малкият Тревър вече не съществуваше. Странното същество, заело мястото му, гледаше на света по съвсем нов начин.

— Но аз те обичам — прошепна Мартин в тишината. Винаги щеше да го обича, малкото дете, което беше държал в прегръдките си през страховитите нощи, което го беше поглеждало с радостни, доверчиви очи, което така бе обожавало баща си.

Независимо колко далеч отвъд границите на познатия свят беше отишъл Тревър, Мартин щеше да го следва в сърцето си, да се опитва да го разбере, да му даде любовта и подкрепата, от които се нуждае.

После внезапно се завърна мисълта: „Той ме изхвърли. Направи го.“ И Мартин не можеше да не се запита: „Какво може да накара един син да извърши такова нещо?“

Никога не беше вярвал в митовете за дявола. Беше се убедил, че християнският дявол е рогатият бог на старите вещерски култове от Северна Европа, нищо повече. А рогатият бог беше древногръцкият бог на веселието, Пан. С други думи, езическото божество беше превърнато във враг на новия бог. Подобни неща се случваха в историята на религиите, боговете на миналото се превръщаха в демони на настоящето.

И все пак нещо беше нарушило баланса между доброто и злото в света и затова Тревър беше постъпил така, затова неговата собствена душа скоро щеше да бъде хваната и унищожена, а тялото му щеше да стане собственост на някой друг.

Отекнаха гръмотевици и отново заваля. На светлината от мълниите Мартин съзря елен. После чу високо в небето писъка на козодой. Зората идваше, но нахлуващите облаци бяха толкова плътни, че все едно още беше нощ.

Той затисна ушите си с длани, после се извърна и опря лицето си в скалата. Цепнатината, в която се беше прислонил, не беше дори половин метър дълбока и на височина едва надминаваше ръста му. Дъждът се плискаше по гърба му и вятърът, смразяващо леден, нахлуваше под разкъсаното му яке.

Беше толкова окаян, колкото не си беше и представял, че е възможно. И може би, помисли си, бе време да умре.

Линди и малката Уини си бяха отишли завинаги, трябваше да го признае. Беше му трудно да го приеме, а отхвърлянето от страна на Тревър бе превърнало съществуването му в чиста агония.

Но как да се самоубие, след като не смееше да помръдне? Може би ако се опиташе да се върне в палатката, децата щяха да го убият. Но как би могъл да накара Тревър да участва в подобно нещо?

Чу се още един вик, изпъден с нетърпение, трептящ над тътена на гръмотевиците. Мартин се премести и се вгледа към сечището. Някъде там беше Сондърс, а Сондърс можеше да прелее. Щеше да е много опасно, ако се случеше, а при този дъжд ги чакаше точно това.

Ако се гмурнеше, ударът в скалите щеше да го повали в безсъзнание, преди острите камъни да го разкъсат на парчета. Неприятно, но определено по-добре, отколкото да прегризе собствените си вени.

Къде ли се намираше спрямо потока? Не можеше да се ориентира, но ако тръгнеше надолу и се придържаше към деретата и поляните, вместо да се опитва да прекоси хребетите, накрая трябваше да стигне Сондърс. Стига, разбира се, да не го заловяха преди това.

Вгледа се в тъмната земя и тя му се стори съвсем чужда, като повърхност от друга планета — тази малка горичка, където се беше разхождал и ловувал, където беше живял.

Същите тези дървета, същите тези скали, прииждащата буря — всичко това щеше да продължи дълго след като него го няма. Бръмбарите, които сега се спотайваха в тревата, скоро щяха да намерят с какво да пируват.

Изправи се под поройния дъжд и се затича към ревящия мрак. Вятърът го накара да се олюлее, а гръмотевиците — да се свие. Би трябвало да е заслепен от дъжда и мрака, но падащите мълнии му помагаха да намира пътя си. Тогава чу друг звук, който не успя да различи съвсем. Беше по-дълбок от гръмотевицата, силен звук, но изпълнен със съскане и тътнещ достатъчно, за да разтърси дробовете му.

Проблясъкът на мълнията разкри стена от мъгла. Мартин спря да тича, защото отиваше към нея. После забеляза формата й — беше дебел фуниевиден облак, огромен и вероятно на не повече от няколко километра разстояние. Движеше се плавно през опустошената прерия.

Мартин отметна глава назад, крещеше и се смееше едновременно. Видя нещо черно да се стрелка сред бурята, козодой. Изглежда се стремеше към него и той изтича към близките дървета, за да се скрие.

— О, Господи, Линди, толкова съжалявам.

Не трябваше да ги води в проклетата църква, трябваше да последва собствените си инстинкти и да скрие семейството си в убежището срещу урагани.

Друга светкавица освети мястото около него. Беше съвсем кратък проблясък, но го накара да завие като бясно куче. Обърна се — но те бяха и зад него, още по-близо от другите. Но освен това се приближаваше издигащото се в небето като огромна стена торнадо, страшен стълб на смъртта с още по-тъмни сенки, ускоряващи се по фунията му. Различи коли, покриви, дървета, тела да се мятат из вихъра. Затича се към бурята — после видя пред себе си нещо, което му заприлича на висока ограда и сред пречките й, нещо черно с жълти ивици. Назъбена мълния проряза облаците и в сребърните й отблясъци видя, че се взира във вдигнатите предни крака на паяк с размерите на малък кон.

После се озова на земята, останал без дъх, главата му се блъсна толкова силно, че изпукването на челюстта му прозвуча като изстрел и пред очите му затанцуваха звезди.

Малкото въздух, който му беше останал, излетя, когато земята се разтърси, и в следващия отблясък на светкавицата той видя създанието, заплашително надвесило се допреди миг над него, да излита като демонична птица, погълната от идващото торнадо.

От мрака избликна светлина с трепетното изящество на зората. Докато лежеше по гръб, а дъждът се стичаше в очите му, той видя смъртта си да идва, видя я с подробности, също както легендите разказват, че съзираме края си — светлината се плъзгаше бавно като сироп, бяла и жива, а капките, които я докосваха, се превръщаха в дим.

Но не го обхвана спокойствие, нямаше я и онази странна безчувственост — а после виждането, виждането: настъпи огромна промяна в зрението му и той усети екстаза с кожата си — бе заобиколен от гора от тапицирани крака на мебели, и осъзна, че гледа през детските си очи в стаята на майка си, където беше направил първите си стъпки. То беше като да летиш, тази прекрасна нова възможност да ходиш на два крака, и го връхлетя радостта, о, Господи, детството беше царството, истинското царство небесно.

И тогава разбра колко ценна е тази стока, наречена памет, целият му живот можеше да се вкуси, докосне, помирише, да се усети, сякаш се случваше отново и винаги, и той осъзна, че човешкото същество е средство, което записва съвършено шумоленето на всяко листо и всяко трудно преминаване, и щастливите дни, и сивите, и последната му мисъл беше колко величествено и невероятно е това създание, какво чудо е то, и че неслучайно на природата са били потребни пет милиарда години, за да го създаде.

А после: „Ще бъда вложен в кутия, каталогизиран и продаден като дрога на някой, който е изгубил цялото си щастие, всяка радост, всякаква почтеност и е по-празен от смъртта и студенината на космоса. Аз — моето вечно същество — ще бъда продаден.“

Червено. Гласове — глас, глас от злато, ангелски, прекрасен глас.

Червеното се превърна в шум, нахлуващ, удрящ. Превърна се в огън. Огън в бедрото му. Някой жулеше кожата му, не, по-лошо — режеше я. Режеха и провираха ножа между мускула и костта.

Колеха го сред полето.

Лицето на Тревър изплува сред дъжда белязано от мъка. Тревър. Древно създание. Пътешественик.

Като мен.

Събрани пътешественици, баща и син.

Вятърът зави, дъжд и градушка се посипаха като куршуми и Тревър изпищя:

— Дръж се, тате. Дръж се.

Мартин се притисна към земята. Всичко утихна. Сякаш и последните остатъци от въздух бяха изсмукани от дробовете му. Почувства краката си да се вдигат, чу зловещ тътен и земята пред него се освети от падащата зелена светкавица.

Чу се оглушителен рев и някакъв камион полетя в небето, а ярките му фарове осветяваха сипещия се дъжд. Беше огромен, тридесет и две кол есен контейнер за пилета.

Пилетата се разлетяха навсякъде.

Пищяха и кудкудякаха, подхвърляни от вятъра като огромни топки перушина.

Тежестта изчезна от гърба на Мартин, някой му помагаше. Силна мъжка фигура. Не можеше да види лицето.

— Ще се върнат след малко. Няма да спрат.

Тревър изтича в мрака и Мартин не се опита да си обясни какво беше станало току-що. Хукна след него с всички сили. Откри, че може да вижда в мрака на бурята — достатъчно бе да го пожелае — и може да тича като ангел пред вятъра.

Тревър спря, сграбчи няколко пилета и продължи да бяга. Мартин последва примера му.

Навлязоха по-навътре в гората. Бурята отмина и първата луна изгря, малка и ярка, със свитата си от звезди. Но от север и запад се задаваше нова вълна облаци. Бурите нямаха край, като че ли разклатената вселена имаше нужда да изразходва енергия на всяко ниво, докато отново постигне равновесие.

Мартин чу барабаненето и разбра, че се движат към палатката.

— Тревър, те ще стрелят…

— Не, няма.

Той прекърши вратовете на пилетата, които носеше, и ги остави до платнището на палатката. Мартин стори същото.

В този миг се чу смразяващ душата вик, после още и още, и десетина огромни сенки се устремиха към тях. Едно от съществата спря пред Тревър. Изкрещя, червените му очи горяха, и се понесе около него, стеснявайки кръга, докато още едно се присъединяваше към лудешкия танц.

После Мартин беше увит в студена кожа, която миришеше сякаш на чесън и препарат за балсамиране. Нокти се спуснаха към гърдите му, разкъсаха якето и ризата, и се забиха в кожата му, както нож потъва в масло.

Страхът, бяха му казали децата, ги водеше. Много добре, щеше да заключи страха си дълбоко.

Съществото се вгледа ядно в него, очите му бяха толкова близо, че Мартин можеше да види огъня в тях. Устата се отвори, белият език потрепери като червей.

Някак си спомни молитвата на Франи Глас и я заповтаря. Това стопи страха му, независимо че не беше вярващ, молитвата пак имаше силата да разсее ужасеното сърце.

Нещото скокна назад, хвърли му поглед, в който се четеше съжаление и ярост, а и нотка на изненада, че този жалък човек е успял да го победи.

Пами отвори палатката и двамата влязоха сред сенките и барабаненето. Нямаше много светлина, но Мартин успя да различи Лен Уард и Клеър Джеймс, които удряха барабаните. Забеляза емблемата на „Кугуарите на Хароу“.

Виждаше ясно всяка подробност, очите на всички блестяха на свещите и той разпозна младостта в миризмата им, младата, мощна миризма на сина му, разцъфтяващата миризма на момичетата, и ги видя, наистина ги видя — и разбра, че само за няколко мига в живота си е виждал хората с такава яснота, с такава любов, с такава невероятна съпричастност.

Майкъл Райън, звездата на „Кугуарите“, му подвикна:

— Ей! — И се вгледа в него със странните си сенчести очи.

После Пами започна да пляска, Тревър прегърна баща си и всички освен барабанчиците запляскаха.

— Какво става? — попита Мартин.

— Тате — каза Тревър, — опитай се да разбереш.

По страните му се стичаха сълзи и Мартин го прегърна. После се приближи момиче, което май се казваше Кристъл. В едната си ръка държеше огледало, а в другата свещ.

В огледалото Мартин видя чуждо лице — мръсно, мокро, възслабо, брадясало. Лице на бездомник, на бродяга, на миньор в мрака на земята.

Очите го гледаха с мрачен блясък, много мрачен в жълтата светлина. Всъщност бяха черни като въглени, като тези на децата наоколо и като на сина му.

Душата му сякаш изпълваше въздуха в палатката, смесваше се с техните души. Беше като да подхванеш песен, която винаги си знаел, и да я запееш отново.

Сега Мартин разбра какво е станало с него — същото, което се беше случило с тези деца, когато светлината се беше опитала и не беше успяла да ги плени.

Нещо си беше отишло обаче. Определено беше загубил нещо. Не същността си. Все още беше Мартин Уинтърс. Усещаше се по-лек и по-свързан със света — но не със света на улиците, компаниите и археологическите разкопки. По-скоро със света, който съществуваше тук и сега. Дъждът, дърветата и децата в палатката.

Беше жив. По-жив от всякога.

Не го бяха отхвърлили. Бяха постъпили с него, както човешките общества постъпваха с шаманите, свещениците и лечителите си. Бяха го накарали да се сблъска със смъртта и така да се освободи.

Това беше разликата. Децата в палатката не бяха пленени от светлината, бяха освободени благодарение на провала й.

Мартин също беше свободен. Тревър му се усмихваше, лицето му беше мокро от сълзите. Бяха се спасили на косъм. Можеше и да не се справи.

— Благодаря ви — каза им Мартин. Тревър дойде при него, облегна се на рамото му и веднага заспа.

Мартин също заспа и животът на децата се понесе към съдбата, която ги очакваше само след няколко часа. Съдба, която щеше да им донесе нов живот или завинаги щеше да угаси искрите на човешката душа.