Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (15)

14.
18 декември, късно
Чудовището

Уайли видя влечуги, прекрасни, както са прекрасни змиите, с блестящите си люспи. Бяха в бяла стая с флуоресцентни лампи по тавана над метална маса за аутопсии.

Къде беше това?

После разбра и го написа: Входът на тяхната бърлога беше в планината Шайен, но самото място беше тук, точно под нас. Беше свързано с масата на планетата и енергията, минаваща през вените й — лей линиите, които се сливаха тук. Точно тук.

На осемнайсет километра от къщата се намираше географският център на континенталните Съединени щати. В другия човешки свят базата им беше точно под него. Ако имаше място, откъдето да проникнат в този свят, то беше именно там, където воалът между световете бе най-тънък.

Ръцете на Уайли полетяха. Едва забеляза, че Ник и Брук стоят до него, а Келси спи в ръцете на майка си.

Тримата потънаха в нощта, отнесени от прилива на думите.

Той наблюдаваше движението на собствените си ръце и думите, изплуващи на екрана:

Генерал Самсън се инжектира, пое въздух през зъби, докато познатата агония се разпространяваше по ръката му, прогори дробовете му, а после нахлу в лицето, главата и по цялото му тяло. Беше ужасно и гадно, но трябваше да го прави всеки ден.

Днес не очакваше да се подложи на атмосферата на човешката земя, но го правеше по заповед, която гласеше: „Ще поддържаш физическо състояние, което да позволява свободно придвижване в съществуващите планетарни условия по всяко време.“ Бе недопустимо да е неподготвен, защото не е очаквал да излезе сред проклетия им суров въздух.

— Време — излая той, докато влизаше в кланицата. Краката му нагазиха в кръв. Вонеше на сурово човешко месо.

— Десет и четиридесет и четири — отговори капитан Мейзъл.

Върху стоманена маса лежеше тяло. Самсън се вгледа безстрастно в него. Генерал Ал Норт, голяма работа. Той презираше това нетърпеливо същество заради безпочвения му идеализъм и невежо съзнание.

Вгледа се в устата, забеляза засъхналата груба линия, където бяха изрязани устните, и съсирената кръв в очните орбити.

— Мейзъл!

— Да, сър!

Самсън махна с ръка.

— Ако се провалиш…

— Няма да се провалим.

— Ти, капитане. Ако ти се провалиш…

— Не ме заплашвайте, генерале.

Тя произхождаше от влиятелно семейство. Не му харесваше, но не биваше да го забравя.

— Нищо подобно.

— Но ви се иска. Както и да е, вече казах на баща си какъв нещастник сте.

Самсън се опита да не обръща внимание на заплахата й. Ала баща й можеше да нареди дори неговата екзекуция.

— Капитане, съжалявам, ако стилът ми не ви допада.

— Стилът ви? Имате обаянието на скерикс, а миришете доста по-лошо.

— От антиалергена е, както сигурно ви е известно. Нека ви напомня, че моите задължения не ми оставят голям избор. — Той посочи към обезобразеното тяло на генерал Норт. — Ако ще вкарваме това нещо през портала, не разполагаме с много време, така че да се захващаме, капитане, ако не възразявате.

— Ще ви се да се проваля, сигурна съм, генерале. Но няма да стане.

— Цялата тази операция е пред риск от провал и ако това се случи, дори баща ви няма да може да ви спаси. Все още нямаме достатъчно роби, а не можем да докараме персонал, за да контролира наличните, защото лещите са стари и едва функционират. Губим двадесет хиляди човека на минута, а ни трябват още милиард след четири дни.

— Е, това не е мой проблем, генерале. Моят проблем е писателят в другата човешка земя — в света, в който вашите хора не успяха да проникнат пълноценно през последните петдесет шибани години!

Тя удари гневно неподвижното тяло.

— Ако не успеем в това начинание, и двамата ще се изправим пред самата Ехидна. И двамата, генерал Самсън, и никоя сила в Авадон няма да ни спаси.

Тя прекоси залата и се приближи към чакащия мъж.

— Докторе, време е да изпълните дълга си. Стига да можете.

Докторът сияеше на светлината, люспите му бяха ситни и млечнобели. Тя не знаеше името му, но външният му вид потвърждаваше класата му. Щеше да бъде учтива с него. Вероятно беше платил много за тази работа, с надеждата да сподели плячката от Земята.

Но докторът не направи нищо.

— Е, хайде, действайте!

Самсън се разсмя.

— Кралският прислужник. Персоналът ти е толкова обещаващ, колкото и планът ти.

— Трябва ми повече мощност — заяви докторът. — Поне четиридесет хиляди волта.

— Направете го с двадесет.

— Капитане…

— Направете го. Ще трябва да бъдете по-внимателен, вместо да използвате груба сила, за да прикриете некомпетентността си. Така че или го направете с двадесет, или ще се озовете в наказателния ми доклад. Писна ми от извиненията ви.

— Капитане, но за да продължи…

— Няма нужда да продължи дълго, само няколко часа.

Докторът хвърли отчаян поглед към генерал Самсън, който остана безмълвен.

— Добре — заговори капитан Мейзъл по телефона си, — колко можете да му осигурите?

Тя погледна към доктора.

— Компромисно решение: ще получите четиридесет хиляди, но само за една минута.

— Поисках две, капитане.

— Действай! Веднага!

Докторът измъкна тесен сребърен калъф от джоба си, отвори го и извади инструмент с черна, заострена дръжка и дълго острие, толкова тънко, че беше почти незабележим проблясък сред въздуха.

— Този екземпляр има сериозни артериални увреждания от холестерол — заяви той, — което обикновено се свързва с напредването на възрастта при техния вид. Трябва ли да инвестираме…

— Техния вид! — излая Дженифър. — Какво искате да кажете? Това е единственият друг интелигентен вид, който сме открили в милиарди паралелни вселени. — Тя посочи останките на Ал Норт. — Ако се справи, това същество може да спаси всички ни.

— Не смятам…

— Защо, докторе, не сте ли чували новините от дома? Не знаете ли какво става там?

— Това е възрастен екземпляр.

Самсън се намеси.

— Престанете да се карате, притиснати сме от времето и залогът е огромен. Изоставаме от графика, така че действайте.

— Не мога да нося отговорност, ако работя при такива условия.

— Докторе, ще ви дам на душетехниците.

Люспите на доктора потрепериха и се оцветиха в жълто. Всеки се страхуваше от душетехниците и уменията им да пленяват и унищожават душите.

— На какво основание? Нямате право.

— Може би, но ще го направя, можете да сте сигурен — отвърна Самсън.

— Докторе, нямате избор — добави Мейзъл.

— Млъкни, кучко! — изрева Самсън.

— Как смеете!

— Пак ли ще ме наклеветиш? Татенцето остарява. Татенцето не е това, което беше. Може би ще загуби властта си скоро и аз ще размажа жалката ти душица.

— Празни заплахи.

— Готова ли си да рискуваш?

— Само говорите, а времето лети, генерале. Лесно се разсейвате. Податлив сте на провали. Така мисли татко — изсъска тя.

— И бездруго няма да проработи.

— Смес от биологичен материал от двете земи? Няма начин да не стане.

— Чудесно, защото ако не стане, всички можем да се простим с живота си. Ако се провалим, ще умрем тук — на хиляда и петстотин кубита под Канзас.

Докторът започна да наглася инструментите си.

— Докарайте поддържащ персонал — настоя той. — Ако искате да стане.

— Аз ще ви асистирам. Това е изключително секретно.

— Няма нищо по-лошо от военен идиот, който се прави на медицинска сестра — промърмори докторът.

— Може би съм по-добра, отколкото смятате. Може пък да съм обучена.

— Аз купих своята работа, а баща ви със сигурност е купил вашата. С повечко късмет мога само да промия стомаха на дете. Ако съм голям късметлия.

Дженифър отвори малката кутия, която беше донесла със себе си, беше пълна с червена течност.

— Вижте, докторе. Това е жив материал от земята с една луна.

— Шегувате се.

— Има хора, които преминават между двата свята — каза Самсън тъжно.

— Това е смехотворно — не повярва докторът.

— Смятаме, че е било щастлива случайност. Но може и да не е така. Може да е намесена и ръката на Съюза.

Мейзъл, внезапно заинтригувана, се приближи.

— Не сте ми съобщавали този факт.

— Нямаше нужда да знаете — отговори Самсън.

— Това поставя нещата в съвсем друга светлина.

— В какъв смисъл? — запита докторът. Той също имаше интереси в тази ситуация. Всички имаха.

— Ако бъдем победени от вражески действия, Ехидна може да не бъде толкова… строга.

— По-строга ще бъде, не се съмнявай — заяви Самсън. — Имам опит в двореца.

— Израснах с последните й деца — каза Мейзъл. — Яйцето ми беше почетено с място в нейната кошница.

— Виждал съм да прекарват яйца през въпросната кошница. По едно на всеки десет секунди.

Мейзъл се нахвърли върху наетия от нея лекар и изкрещя:

— Започвай! Веднага!

Той вдигна капака на черната лакирана кутия и се вгледа в окървавения материал вътре.

— Няма ли да избухне при досега с въздуха?

— Няма да стане нищо подобно.

Докторът измъкна нещо дълго и влажно. Устна.

— Това е мъртво.

— Трупът също, но имаме душата му.

Генерал Самсън се замисли за милионите души, събрани дълбоко под тази стая.

Жътвата на телата имаше определена стойност при началото на тераформирането, но жътвата на душите беше наистина ценна плячка. Но това не засягаше нито доктора, нито капитана. За Самсън това беше гаранция за богатство отвъд най-смелите му мечти, богатство, което купуваше безкрайно количество идеално клонирани тела и с тях вечния живот, на който само най-високопоставените благородници се наслаждаваха.

Докторът разви инструментите си, взе ланцет с дългите си слаби пръсти и го прокара по линията край очната орбита на генерал Норт, като отстрани изсъхналата плът от краищата на раната.

После, като използваше два инструмента, прилични на златни палки с разширени краища, той измъкна окървавената ябълка.

— Това око не е в приемливо състояние.

— Приемливо за какво, докторе? — попита Мейзъл.

— За използване.

— Няма да вижда ли?

— О, ще вижда. За малко. Донякъде. Но — погледнете го, виждате ли как се разлага?

— Каква е причината? — попита Самсън.

— Генерале, знам, че сте в идеална форма, защото приготвям антиалергена ви. Помислете си какво ще стане, ако влезете в техния свят без серумите си. Ще се разпаднете. И това око се разпада.

— А ако го върнем в родния му свят, разложението ще спре ли? — попита Мейзъл.

— Подобно предположение е смешно. Няма да подейства.

Тя настоя:

— Можете ли да го имплантирате на трупа?

— Да, без проблем.

— Тогава го направете, по дяволите!

Той започна да докосва с инструмента си лявата очна орбита, нежно, предпазливо. Пръстите му работеха с виртуозността на пианист. Включиха се огромните генератори, извличащи енергия направо от ядрото на планетата.

Малки искри прехвърчаха около окото, докато целият ръб на орбитата не заблестя, сякаш беше направен от хиляди малки звездици, всяка от които невероятно сложен обект. Миниатюрна вселена от милиарди звезди, не по-големи от прашинка.

— Ще експлодира ли тъканта? — попита Самсън.

— Не — отговори Дженифър.

— Не съм сигурен — каза докторът. — Ще видим.

— Ще видим? Всички можем да умрем — извика Самсън и се отдръпна от операционната маса.

— Възможно е — промърмори докторът. После сложи инструментите си в кутията и взе очната ябълка с лявата си ръка.

— Как можете да го кажете! — изсъска Самсън.

— Вижте, тук съм, защото трябва да бъда. Цялата тази работа — да завземем планетата по този начин — е нередна. Тези създания не заслужават подобно отношение заради алчността на шайка разработчици. А да се използват военните, за да вършат работата на няколко лакоми души, е болно и зло, генерале, и не ме интересува кой ще узнае какво мисля. — Той сложи ябълката в орбитата. Чу се всмукващ звук. — Е, не избухна. Какво да се прави. Ще трябва да продължим да живеем.

— Ще ви обездуша — закани се Самсън.

— А, пак празните заплахи. И двамата сте експерти в това. Проблемът е, че не можете без мен, нали?

Той вкара и втората ябълка, после прикачи устните. За няколко секунди се загледа в снимката.

— Побързайте!

— Устните са твърде дебели.

— Изтънете ги тогава. — Самсън се вгледа в Мейзъл. — Време?

— Десет и четиридесет и осем.

Като продължаваше да се взира в снимката на Ал Норт, докторът притисна сияеща кърпа към устните и очертанията им започнаха постепенно да заприличват на тези на генерала.

После насочи вниманието си към гениталиите и ректума, които също бяха извадени от кутията и пришити към тялото. Накрая то отново беше цяло.

Докторът се отдръпна назад и обяви:

— Готово е.

— Вкарайте душата — нареди Самсън.

Дженифър Мейзъл каза нещо по малкото уоки-токи и секунди по-късно двама от душетехниците се появиха с огромна стъклена тръба, която съдържаше живата душа на Ал Норт. Светлината вътре вече не бляскаше и не се гърчеше, но се бе събрала близо медния накрайник, който светеше в червено.

— Смятате ли, че ще проработи?

— Постоперативното реодушевяване не е точно гравитационна наука — каза докторът. — Бихте ли го подготвили, капитане.

Дженифър вдигна тялото нагоре и дръпна главата назад, докато устата не се отвори. Впръска вътре от аерозолна кутия, на която имаше йероглифи в цветове, познати на всеки в паралелните светове, защото и в трите вселени съществуваше спрей „Лизол“. После вдигна дебелия черен кабел, навит на пода, и го вкара дълбоко в дезинфекцираното гърло на Ал.

— Тази душа е била орязана по желания от вас начин, нали, генерал Самсън? — попита докторът.

— Да, одобрих идеята ви.

— Питам, защото с всички тези нови връзки, щом като душата влезе вътре, единственият начин да я изкарате, е да разкъсате тялото на парчета.

— Ще искам ли да сторя подобно нещо, Мейзъл?

— Лишено е от всяка нишка, която внушава независимост.

— А мозъкът? — попита Самсън.

— Спомените му са изтрити до два дни преди да влезе в планината Шайен — отговори Мейзъл.

Единият от душетехниците вдигна тръбата, която беше около метър висока, с диаметър от трийсет сантиметра при основата. Другият включи кабела в контакта.

— Колко старо е това оборудване, Мейзъл?

— Компанията на баща ми го е закопала в египетската пустиня, на място, наречено Дендера.

— Кога?

— Преди осем хиляди години.

— Какви стиснати копелета сте. Ами ако хората го бяха намерили?

— Не беше вероятно.

— И все пак е на осем хиляди години, а трябва да разчитаме на него. Това е престъпна безотговорност според мен.

— Целта е да се натрупа състояние за боклуци като вас, генерале, а не да се харчи за екстравагантно оборудване, без което можем да минем. Трябва да спомена, че семейството ми има успешен бизнес от двадесет поколения, а вие сте безпаричен консуматор.

Тялото започна да помръдва.

— Не го изпускайте, Мейзъл — извика докторът.

Тя повдигна леко трупа и попита:

— Така добре ли е?

— Нормално — излая докторът.

— Пълнете — нареди тя на душетехниците.

Един от тях започна да покачва импеданса в тръбата, докато душата не се превърна в пурпурна искра, танцуваща в края на едната нишка.

Тялото помръдна отново, после още веднъж.

— Сигурен ли сте, че тези гърчове не са проблем? — попита Мейзъл доктора.

— Не можете да очаквате това да работи като модерно оборудване.

Самсън изсумтя презрително, но не каза нищо.

Цветът на нишката бавно се промени от пурпурен на виолетов, после стана бял. Очите на тялото се отвориха, гърдите изстенаха силно. Мускулите се стегнаха и от отворената уста изскочи пронизителен звук като съсък на скъсан маркуч. Крясък, осъзна Самсън. Това беше вик.

А после Мейзъл каза:

— Гледайте.

Тръбата, която беше задържала душата, беше черна като покров. Очите на Ал Норт обаче бяха широко отворени.

Генерал Норт плачеше.