Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (12)

11.
11 декември
Планината на лъжите

Колкото по-дълбоко навлизаше в планината Шайен, толкова по-добре се чувстваше. Тази мисия беше важна и можеше да им донесе победа. Трябваше да преодолее много трудности, но накрая стигна. Проблемът не беше намирането на свръхзвуков самолет или подходящ екипаж. Трябваше да събере достатъчно гориво.

Но на това място военновъздушните сили бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Хората не се чувстваха под постоянна заплаха и имаше разлика в уверените стъпки или във ведрия смях в столовата. Бойният дух беше много по-висок, отколкото в убежището в Западна Вирджиния, където ужасяващата картина на поражението тегнеше в ума на всички. Тези хора бяха победители. Бяха свикнали с победата. Нямаха никаква представа, че са се качили на „Титаник“, и Ал се опита да си придаде увереност, каквато не изпитваше. Нищо не биваше да смущава подобен боен дух.

Млада жена с чин капитан го заведе в зоната за изпитания. Изглеждаше на около тридесет, беше спретната и добре поддържана. Тя му се усмихна и тръгна пред него, обувките й тихо потропваха по пода.

Днес за пръв път щяха да опитат да извадят душа от тялото, което обитаваше. След като бъдеше извлечена, щяха да открият честотата й и да я унищожат. Това щеше да е първата подобна екзекуция. Затворникът беше чудовище, вероятно докаран от федералния затвор със строг режим във Флорънс, Колорадо, и след смъртта му дори онази част от него, която беше вечна, нямаше да продължи да съществува.

Това можеше да донесе и допълнителни ползи, защото, ако прераждането наистина съществуваше, тази ужасна душа никога нямаше да се върне към живот. Може би причината да се извършват престъпления беше, че душите на престъпниците се завръщаха, както тези на всички останали, и отново ставаха престъпници. Може би ако войната бъдеше спечелена, щяхме да се научим да подбираме кой да оцелее във вечността и кой не.

Но това беше само едната страна на експеримента. Най-важното беше да се разбере как точно душите се свързваха с телата, за да се изработи някаква защита срещу светлината. Дисковете методично излитаха през нощта по целия свят, нападаха и засега нито една атака, дори и тази с водородни, неутронни бомби, нито с каквото и да е конвенционално оръжие не ги беше засегнала.

Британците и французите се бяха съсредоточили върху най-изолираните лещи, взривявайки ядрени заряди над тях, в земята до тях, облъчваха ги с електромагнитни импулси, дори ги засипваха с артилерийски снаряди.

Съединените щати се бяха концентрирали върху лещата на Великденските острови, нападаха я отново и отново с пълна имперска подкрепа, но със също толкова разочароващ резултат.

Един отряд морски пехотинци беше открил огън по дисковете при излитането им, но тъй като бяха направени от светлина, снарядите минаваха през тях.

Сега обаче всичко това беше приключило. Комуникациите в целия свят бяха заглушени. Сателитите не работеха, предавателите бяха смущавани от изкуствено индуцираните промени в земната йоносфера, а неземните линии — от мощните електромагнитни импулси, излъчвани от дълбокия космос. Обектите, предизвикали това затъмнение, образуваха пръстен около планетата и бяха четиринадесет на брой, рееха се на около тридесет и три хиляди километра над всяка от лещите. Макар и те да не бяха на точна геостационарна орбита, астрономите, използвайки стари телескопи — единствените все още работещи уреди — твърдяха, че не се забелязва промяна в движението им. Военните комуникации бяха редуцирани до една честота — понякога — и няколко оптични мрежи, които имаха устойчиви на импулси релейни станции, и засега бяха недосегаеми за излъчваната от небето енергия.

Привлекателната млада жена спря пред стоманената врата, въведе някакъв код на клавиатурата и вратата се отвори.

Зад нея имаше тунел, който се спускаше стръмно надолу. В началото му имаше малка вагонетка от неръждаема стомана, закачена за черно въже, което сякаш потъваше в безкрайните дълбини.

— Това е началната точка — каза жената и се качи във вагонетката.

Приличаше на количките по лунапарковете, но когато затвориха вратата, запечатването беше плътно. Ал гледаше през малкото прозорче бетонния тунел, по чийто таван минаваха кабели.

Жената натисна някакъв бутон и количката потегли съвсем плавно и безшумно.

— С какво се задвижва? — попита Ал.

— Маглев.

Никога не беше виждал подобно нищо и докато пътуваше в това малко влакче, възродената надежда за победа нахлу отново в мислите му.

— Достигнахме пътна скорост, сър.

— Която е?

— Двеста и осемдесет километра, сър!

— Шегувате се.

— Ще видите доста чудновати машини днес. Имам предвид някои от нещата долу… Сър, това е цял нов свят.

Той си погледна часовника, като изчисляваше наум. Двеста и осемдесет километра в час беше малко повече от четири и половина километра в минута, значи бяха изминали почти три мили. Отбеляза си времето и попита:

— Как е първото ви име, капитане?

— Дженифър, сър. Дъщеря съм на генерал Бърт Мейзъл. Аз съм трето поколение във военновъздушните сили, сър.

Никога не беше чувал за Бърт Мейзъл, но се предполагаше, че трябва да го познава. Митичният клуб на първите имена.

— Старият Бърт — отвърна той. — Разбира се.

Който и да беше, старият Бърт беше направил хубава дъщеря. И умна, иначе не би била в Планината. Ал не беше се сещал за секс от доста време. Не че не беше привличан от много жени, просто всеки път, когато се опитваше да подхване връзка, губеше посоката.

Все още държеше снимка на Сиси в портфейла си, лъчезарно усмихната, седнала до масата им в Райт Пат Офисърс Клъб, където ходеха да танцуват. Лицето й изразяваше изненада от това, че я снимат, а очите й бяха изпълнени с радост. Кожата й блестеше от пот, защото тъкмо бяха седнали след изтощителна румба. Година по-късно тя беше казала:

— Ал, имам нужда от теб — и беше паднала мъртва по средата на стаята. Масиран аневризъм на аортата. Беше на тридесет и осем години.

— Добре ли сте, генерале?

— Да.

— Не сте били информиран за тази част на проекта, нали?

— Очевидно не. Смятах, че съм информиран за всичко.

Тя се усмихна.

— Тогава гледайте на това като на приключението на живота си, защото то е такова.

— А нашият затворник?

— Ще умре двойно, така му казваме.

— Какво е извършил?

— Нямам идея, сър. Но е лошо момче.

— Да, предполагам. Знаем ли дали душата продължава да съществува извън тялото?

— Разбира се, сър. Вадили сме ги от телата и сме ги връщали обратно.

— Наистина?

— Напредваме, сър. Знаем със сигурност, че когато тялото бъде убито, душата не умира и не губи целостта си. Но може да бъде унищожена.

— Как?

— Определени честоти я карат да се разпръсне. Трилиони електрони. Организацията изчезва, малки късчета съзнание се разлитат завинаги из пространството.

Той реши, че прогресът е невероятен. Състезаваха се с времето, но с такъв напредък наистина имаха шанс да спечелят.

— Можем ли да върнем душите на скиталците?

— Възможно е.

— Това би било невероятна победа.

— Да се надяваме, сър.

Той си погледна часовника още веднъж: бяха изминали четиринадесет километра, което значеше, че вече не са под планината Шайен.

Облегна се назад. Малката вагонетка сега минаваше под най-дебелите проводници, които някога беше виждал — черна, безкрайна река, прикрепена към издялания камък на стените с тежки метални скоби, които проблясваха хипнотично, докато те се ускоряваха. На всяка стена имаше лампи, на двайсетина метра една от друга, но грееха толкова слабо, че не можеха да разкъсат напълно мрака. През предното стъкло се виждаше безкрайна върволица осветени амбразури, които изникваха от двете страни, а после преминаваха край страничните прозорци като блестящи ленти.

— Тези проводници доставят електричество, нали?

— Да, трябва ни, за да променяме разположението на електроните, да смутим честотата на душата и да я объркаме. После само засилваме мощността, докато… не се пръсне.

— Убивали сте тук и преди, нали?

— Двайсетина.

— Но само телата? Не и душите?

— Изваждахме ги. Душевна операция. Днес за първи път ще се опитаме да я унищожим.

— А онези, извадените… къде са?

Лицето й се промени и тя изпадна в нещо като мрачно мълчание. Дали не я беше обидил? Но с какво? Какво толкова, ако имаше нещо, което все още не разбираха?

Вече бяха навлезли сто и двадесет километра навътре. Сто и двадесет. Къде, по дяволите, се намираше това място? Кой го беше построил и кога? Спомняше си, че на 12 септември 2001 година, секретарят на отбраната бе обявил, че Министерството е „загубило“ трилион долара, и вероятно проекти като този обясняваха къде са отишли парите.

Подобни съоръжения се строяха с години. Може би няколко поколения. И със сигурност струваха трилиони долари.

Тридесет и три километра.

— Спускаме се надолу, нали?

— Да, сър.

— И?

— Намираме се на шест хиляди метра дълбочина, сър.

— Мили Боже! Двадесет и седем километра навътре и шест надолу. Защо толкова дълбоко?

— Не искаме душите да избягат. А те са трудни за хващане, сър. Много са хлъзгави.

— Значи знаят какво се случва с тях?

— Те са живи. Никога не го забравяйте. Ако започнете да си играете с някоя душа, тя ще потърси начин да избяга. Умна е. Ако една избяга, врагът ще я види и ще разбере какво правим. Затова се крием надълбоко. Най-доброто място за случая.

— Какви наблюдателни съоръжения имате?

— Сър?

— Сателити. Защитни кораби.

— Никакви от миналата седмица насам. Но ни пази отряд на военновъздушната полиция, а и имаме всякакви сензори.

С други думи, съоръжението беше напълно беззащитно. Ако врагът само заподозреше какво става тук долу, щяха да дойдат на мига.

Вагонетката забави ход и спря.

— Стигнахме второ ниво. Трябва да използваме асансьора за останалата част от пътуването. Останете седнал, докато се изравни налягането.

Вратата изсъска, после се чу припукване и ушите на Ал писнаха.

— Какво беше това?

— Налягането тук е четири атмосфери, сър.

Когато излязоха, таванът беше толкова ниско, че Ал едва ли не трябваше да коленичи. Залата беше издълбана в здрав базалт — проблясващи черни стени, набраздени от бургии. Освен това беше много тясно. Ал се чувстваше притиснат от тежестта на камъка. Сякаш бе в ковчег.

Как би могло да се построи нещо подобно без комитетът на обединените началник-щабове да бъде информиран?

— Откога сте тук долу?

Тя го погледна, но не каза нищо. Побутна го към асансьора, който приличаше на фризер за месо. Беше с доста плътна изолация. Имаше пейка за сядане за четирима души и предпазни колани.

— Необходими ли са? — поинтересува се Ал.

Тя се закопча.

— Препоръчителни са.

Чу се изтракване, после засмукващ рев и Ал буквално се издигна към тавана. Като се бореше здраво, той успя да достигне колана и да се закопчае.

— Ще се спуснем още четири километра и половина.

Четири километра и половина надолу, след още сто и пет напрано и тринайсет и половина надолу — това беше невъобразимо. Той не познаваше технология, която би могла да стори това. Но очевидно някой си служеше с нея. А експериментите върху души тук явно се провеждаха от доста време.

— Това е проект „Манхатън“ за души вместо за атомна бомба — отбеляза той.

— Така е, сър. Секретността е много голяма.

— Самсън.

— Директор е на проекта.

Том беше гадняр, но определено знаеше как да пази тайна.

— Впечатляващо. Не съм предполагал.

Асансьорът жужеше и подскачаше леко. Теснотията плашеше Ал. Честно казано, колкото повече наближаваше експериментът, толкова по-неловко се чувстваше от мисълта за убиването на нечия душа. Не можеше да проумее как дори най-ужасният престъпник заслужава подобна участ. Имаше чувството, че се месят в Божиите дела.

Искаше му се да се обади на Самсън и да поиска това да бъде поне отложено. Но дори и да успееше да се обади, Том нямаше да разреши. Би сметнал подобно настояване за измяна и нямаше да сбърка. Наложително беше да се научи всичко възможно, за да се победи светлината, и ако на някой престъпник бъдеше отнет вечният живот по пътя към откриването на отговорите, толкова по-зле за него.

Асансьорът спря.

— Ще има още едно припукване — предупреди тя. — Отворете уста.

Жената натисна бутон и вратата се плъзна назад. Този път се чу висок и тъп звук и Ал се почувства, сякаш го бяха ударили в гърдите с медицинска топка.

— Ох!

— Седем атмосфери — отбеляза тя.

Влязоха в малка стая с черни, влажни стени. Беше може би метър и петдесет широка, два и десет висока. Малко по-голяма от ковчег. На отсрещната стена имаше черна врата.

— Какво е това? Входът към ада?

Тя се засмя и отвърна:

— Да.

Той я последва по стръмния коридор, после надолу по виещо се стълбище, толкова тясно, че едва успяваше да стъпва. Слизаха поне двадесет минути и Ал си помисли, че изкачването обратно ще е тежко усилие.

Озоваха се в зала, която наистина беше с размера на голям саркофаг. На едната стена имаше друга черна врата с кръгло прозорче, като издуто око на насекомо.

— Ще трябва да се съблечете, моля.

— Извинете?

— Свалете си дрехите, генерале. Ще ви дадем специален костюм. За да не бъде убита и вашата душа, сър.

— Ами вие?

— Аз ще остана тук.

Той си свали униформата, вратовръзката и ризата, а тя го наблюдаваше безизразно. Най-накрая свали обувките и панталоните и помоли.

— Госпожо, може ли малко уединение?

Тя се обърна и се вгледа в стената. Можеше да разбере неохотата й — сега лицето й беше опряно в базалта.

Когато остана гол, той се обърна към вратата. Тъмната амбразура изглеждаше зловещо, почти като нещо живо.

— Затворникът е готов — каза жената и вратата започна бавно да се отваря.

Пред него се разкри най-смущаващата гледка. Залата беше ярко оцветена, като във вътрешността на приказна египетска гробница — редици мъже, бог със златна тиара, затворници, застанали на колене, странни предмети, които приличаха на вакуумни тръби.

— Какво, по дяволите, става тук?

После видя и в залата устройство от същите вакуумни тръби. Имаше някакви мъже, облечени в черни униформи без обозначителни знаци.

— Извинете ме, господа, но ми трябва някаква дреха.

Никой не му обърна внимание. Бяха се скупчили около тръбите, свързани с дебели кабели, излизащи от стените. Виждаше само гърбовете им.

Някои от неясните фигури в барелефа бяха със забити кабели в гърлото и тръбите, закачени за другия им край, светеха ярко. Други бяха тепърва интубирани, главите им бяха отметнати назад, а червата им бяха разтеглени, докато облечени в черно войници като тези тук вкарваха кабелите в гърлата им. Някои чакаха с лица, извърнати настрани.

— Моля ви, дайте ми комбинезона, господа.

Чу зад себе си тежко изтропване. Обърна се и видя затварящата се врата.

Жената го беше последвала. Понечи да й закрещи, но изведнъж се сепна.

Очите й го гледаха с напълно празен поглед. Сякаш не бяха живи. Веднага се сети за съня си отпреди две нощи — онова лице, като на гейша, което се взираше в него.

Беше тя.

Жената се усмихна.

— Здравейте отново.

Ал хукна към вратата и тя не се опита да го спре. Напротив, отдръпна се с грацията на матадор.

Той затърси някаква дръжка, като трескаво опипваше повърхността на вратата. Нямаше дръжка, нямаше ключалка. Жената го наблюдаваше напълно безучастно.

Сърцето му биеше толкова силно, че сигурно щеше да получи удар. Опита се да каже нещо, но устата му беше пресъхнала. Не се осмеляваше дори да помисли какви са тези хора, но все пак го направи — те бяха врагът, затова чернотата на униформите беше толкова странна, сякаш буквално бяха облечени с нощта.

Внезапно осъзна нещо, с яснотата на осъдения на смърт. Разбра, че грехът поражда тази чернота, че те не бяха в униформи, бяха голи като него.

— Твоята душа няма да бъде убита — каза тя зад гърба му. Гласът й беше… мелодичен и все пак в него имаше нещо, което можеше да се определи само като гняв, може би по-дълбок гняв, отколкото беше чувал някога.

Или не. Беше чувал този отсечен, горчив тон и преди.

— Самсън е един от вас.

— Така е.

Тя сложи ръка на рамото му и го подкани:

— Хайде. Може да стане по лесния или по трудния начин. — Беше нащрек. Съзнаваше, че е опасен. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук.

И после потрепери, като куче, което изтърсва козината си.

Униформата й падна и той видя, че това изобщо не е униформа, а нещо тънко и сега сухо. Като сменена змийска кожа.

Истинската й кожа проблесна и лицето й се промени. Тя примигна и очите й станаха обли, примигна отново — и те се издължиха. Мигателната мембрана се спусна над очните ябълки и когато се отдръпна, той се озова лице в лице с най-прекрасното и ужасяващо нещо, което беше виждал.

Лицето беше на змия или гущер, но плоско и издължено, за да покрива предната част на човешката глава. Беше леко наклонено, изящно, с неподвижни змийски устни. Но в златистите очи проблясваше усмивка, очи, съвсем различни от човешките, каквито бяха допреди малко. Тези очи преливаха от живот и — той го виждаше ясно — от радост.

Имаше земен аналог на тези създания. Хамелеоните. Но тези тук бяха много, много по-еволюирали от които и да било земни създания, променящи външния си вид. И сега вече разбираше защо Самсън носеше спринцовката си. Не беше наркоман. За да живеят на повърхността, на тях им трябваха определени поддържащи вещества. Срещу алергии, болести — вероятно никога нямаше да разбере кое ги заплашваше наистина.

— Сега искам да се успокоиш, Ал. Колкото по-малко се бориш, толкова по-малко ще те боли. Трябва да разбереш, че ние нямаме милост. — Очите проблеснаха. — От теб зависи. Може да бъде ужасна агония, но може да мине и гладко. От теб зависи, Ал.

Другите подготвяха оборудването. Ал видя как най-близкият се обръща към него. Беше черен като нощта, кожата му беше лъскава като скъпоценен камък и проблясваше при всяко негово движение, изящните мускули се очертаваха. Мъжът измъкна една тръба от стената и се приближи към Ал. Тръбата издаде лек съскащ звук. Краят й, като че бе направен от мед, светеше със странна зелена светлина.

— Вече го пробвахме — каза Дженифър. — Знаем, че ще подейства.

Заля го ужас. Това не беше просто смърт, беше по-лошо. Беше пълният край на съществото му. Убийство на душата му.

Не беше тренирал бойните си умения от години, но извика старите си познания от глъбините на съществото си, изтегли се назад и се опита да нанесе страничен удар с крак.

Съществото хвана крака му и го блъсна в пода.

Ал пое удара и се опита да го изключи от съзнанието си, но не успя. Жената издаде звук като от струна и всички се засмяха. Беше тих, весел смях на мъже, които колят животни и се шегуват, докато режат гърлата им.

Този, който го беше съборил, се обърна настрани и продължи работата си — завинтваше медния накрайник за една от стъклените тръби.

Ал се изправи на крака. Беше изпълнен с тъпа и непоколебима решимост. Собствената му алчност го беше довела дотук. Беше поел поръчението на Самсън, макар да беше наясно, че има нещо много гнило. Беше го направил, жаден за повишение, независимо че цялата система беше напълно разбита и едва ли имаше някакво значение.

Бяха използвали амбицията му срещу него, за да го примамят в капана си.

Беше дошъл тук готов да убие душата на някой друг, защо тогава толкова се грижеше за своята?

Но го беше грижа. В себе си имаше частица вечност, усещаше го ясно и не искаше тя да умре. Това чувство беше толкова силно, че той скочи срещу жената, която се приближаваше към него. Ударът му попадна в целта и главата й се отметна встрани. Той продължи да стоварва юмруци върху нея, но всеки път се сблъскваше с невидима стена. Беше като да удряш мокър памук. Тя го гледаше безучастно, докато той се отказа и, също като жертвите от барелефа, скоро застина с отпуснати до тялото ръце.

Един от мъжете се приближи.

Жената посочи една от рисунките и каза нещо. Картината изобразяваше затворник, на когото изваждаха очите. Дойде и друг, огледа я за момент, после отвори нещо, подобно на дебело джобно ножче. Чу се пукот, последван от изсъскване, и нещото се превърна в непоносимо ярка малка звезда в ръката му.

Мъжът се приближи към Ал, очите му бяха дори по-празни от тези на жената, тесни и жълто-зелени, не златисти. Мигателната мембрана се плъзна бързо над зениците, после изчезна обратно в орбитите.

Звездата се приближи към лицето на Ал. Беше гореща и той се опита да се извърне, но не можеше да помръдне. Започна да гори около устните му. После се чу цвърчене и Ал се опита да извика, но вместо това се задави със собствената си кръв.

Звездата бе оттеглена и кръвта се стече по пода, отмивайки в нозете му месестите останки от устните му.

Съзнанието му се изпразни. Знаеше, че ще бъде убит, но сякаш всичко това ставаше с някой друг. Шокът се отразява дори на войниците.

Секунда по-късно нещо, което приличаше на червен змийски език, изскочи от предмета, удари лявото му око и в мозъка на Ал избухна ярък червен проблясък. Той чу как мускулите му изпукват и във врата му лумна болка, докато тялото му буквално се разкъсваше в опитите му да се пребори с невидимите окови. Той не разбираше, че е поставен върху заредена с електричество платформа, която неутрализираше нервната му система, спирайки всяка команда на мозъка към тялото му. Освен това не разбираше, че цялото това оборудване е не само старо, но и просто. По-просто от всяка създадена от човека електрическа схема. Не разбираше, че тези същества не са надминали човека в повечето науки, а само в една — науката за душите, която правеше тези изтощени, поразени от глад и бедност създания да изглеждат като тъмни богове в очите му, както испанците — болни, гладни и далеч от дома — някога са изглеждали като богове в очите ацтеките.

Никога не би си представил, че извършващите операцията са уморени и отегчени, че мечтаят да се приберат вкъщи при жените и любовниците си, че самите те не разбират напълно защо са тук и защо правят това. Не знаеше, че щастието на младата женска произтича от факта, че ще получи много кредити и власт, ако чудовището, което създаде, се окаже успешно. Нямаше представа, че то трябва да проникне в друга вселена и да премахне заплахата, появила се там.

Беше човешка вселена, известна им от хиляди години. Можеха дори да влизат в нея, донякъде, но не чак толкова навътре, за да направят нещо толкова сложно, като да намерят компютърен файл и да го унищожат.

Можеха да влизат във вселената само с тромави напъни, а не с точността, която им трябваше сега.

Светът потъмня и на него му се прииска да завие от ярост и ужас, но не можеше. Беше лишен от всичко. Беше ярка искра, наречена Ал, и това бе всичко — това, и болката, заливаща го на вълни, океан от болка.

После почувства пръсти да се преместват към гениталиите му, последва още болка, този път извираща оттам, и той разбра, че е бил кастриран.

През агонията Ал започна да изпитва странното чувство, че се клати, сякаш се намираше в лодка или люлка. Нямаше как да знае, че операцията, която току-що беше понесъл, разбила специализираните нервни окончания, в които се приютяваше електромагнитният орган, който беше душата на физическото тяло. Това беше един от начините да се извърши операцията. Проникващата светлина — другият.

В мига, в който рязането приключи, клатенето се превърна в странно, безчувствено накланяне и стаята сякаш премина край него, силуетите потрепваха и се въртяха, докато зрението му, освободено от ограниченията на очите, виждаше всичко наоколо. Обработваха го сякаш беше нощна пеперуда, хваната в пръстите на жестоко дете.

И въпреки това връзките между тялото и душата си оставаха силни и когато едно от съществата заби палците си в основата на челюстта на Ал, той усети изпукването й, докато изпълнената му с кръв уста се отвори.

Следващото усещане беше подобно на изпитаното в кошмара от онази нощ — същото задушаващо усещане на нещо проникващо в него. Един от големите кабели с износена и напукана изолация беше натикан в гърлото му. Болеше хиляди пъти повече от миналата вечер и случващото се със съзнанието му беше подобно, но хиляди пъти по-силно. Задави се, тялото му се опита да изкашля нещото навън, но силни ръце го набутаха по-навътре.

Онази нощ бяха разглеждали мислите му, за да видят дали е разбрал кои са и какво правят и дали има възможност да предаде плановете им, докато пътува към капана.

Ал се задави неистово, опита се да извика, сякаш да предупреди света, че Съединените американски щати се управляват от нашествениците.

Листовките на предателя Самсън наистина бяха с цел да убедят хората да се събират и Самсън беше използвал някаква техника за контрол над съзнанието, за да накара президента да се самоубие, а сега Ал беше тук и биваше разкъсван — единственият човек, който можеше да се изпречи на пътя на Самсън.

Беше тук, защото бе започнал да подозира, че Самсън работи за тях.

Като страници на книга, живите страници на душата се изсипаха от тялото му и той навлезе в ново състояние. Около себе си виждаше синьо стъкло, а отвъд него — гъвкавите фигури, които се движеха в залата за извличане, докато тялото му лежеше на кървава купчина. Видя ги да взимат частите, които бяха изрязали, и да ги пъхат в някаква дупка. Беше закачен за жица в една от огромните стъклени тръби. Беше в него и изгаряше душата му, душата му гореше.

— Добре — каза жената на английски. — Приключихме, генерале.

Сега изпълваше тръбата: плазма от електрони, които проблясваха в милиони различни цветове, искряха и се усукваха. Душата му се хвърляше към стъклената стена, отново и отново.

Жената заговори с тих, равен глас. Двама от помощниците й вдигнаха тръбата, а третият измъкна кабела от износения бронзов накрайник и я сложи в друг накрайник на пода. Ал ги виждаше, но не можеше да говори, не можеше да извика, най-вече не можеше да се измъкне от тръбата.

Наблюдаваше как слагат тялото му в найлонова торба. Двама от мъжете го вдигнаха на рамене и го изнесоха. Преди вратата да се затвори зад тях, Ал видя, че го отнасят към вътрешността на съоръжението.

Настъпи пълен мрак. Всъщност не съвсем. Имаше блясък, който, осъзна той, идваше от неговата тръба. Светлината, останала в тази адска зала, беше светлината на душата му.