Юлиан Семьонов
Майор Вихър (44)

Нощен полет

Шифрованото съобщение на фон Щирлиц за „Фау“, изпратено от Аня в Москва, беше незабавно докладвано на заместник-началника на Генералния щаб на РККА генерал Антонов. На свой ред той, поради изключителната важност на полученото съобщение, го предаде на секретаря на Сталин Поскрябишев.

По всяка вероятност Поскрябишев е разказал нещо на Сталин, защото сутринта, когато Антонов пристигна в Щаба на Върховното командване, върховният главнокомандващ му каза с широко привично движение на лявата ръка:

— Ако това не с блъф, то е сериозно по две причини: първо, от гледна точка на перспективите — както от военен, така и от политически характер, не само засега, но главно за в бъдеще. И второ — това е без съмнение тема за разговор с Чърчил.

Сталин огледа Антонов изпод тежките си, пухнали клепачи — той обичаше снажните военачалници, — усмихна се едва-едва със своята странна, малко предпазлива усмивка, и добави:

— Ако артилерията е бог на войната, то ракетостроенето е Христос на мира. Но сигурно нашият агитпроп няма да изпусне тази формулировка: тя носи в себе си оттенък на богоуважение. Атеистите няма да ми простят това.

Същия ден разузнаването на Генералния щаб се свърза с авиацията — беше необходимо в най-близките дни да се установи контакт с полските партизани от отряда „Соколи“ и командированите там разузнавачи от краковската група „Вихър“. След това четирима разузнавачи от Генералния щаб трябваше да отлетят от Лвовското летище с „Дъглас“ в тила на немците, на предварително подготвена от партизаните площадка, да вземат в самолета ракетата на Вернер фон Браун и незабавно да се върнат в Москва.

 

 

От Пшимански и Богданов: „В квадрат 44 на разположените в полукръг огньове — осем образуват полукръга, а в средата триъгълник — от петък чакаме всяка нощ вашето кацане.“

 

 

От Лвов специална група при Генералния щаб на РКК до Пшимански и Богданов: „Самолетът ще кацне в петък от 23 до 23.30.“

 

 

От Пшимански и Богданов: „Молим да отложите полета за след петък. Есенните дъждове повредиха площадката за кацане. Елате след неделя. Готвим резервна площадка с пясъчна настилка.“

 

 

От Лвов до Москва: „Пшимански и Богданов съобщават, че есенните дъждове са повредили площадката за кацане. Подготвят резервна с пясъчна настилка. Молят да отложим полета за следващата седмица. Чакаме указания.“

 

 

Тъй като дежурният при Генералния щаб знаеше, че въпросът за немската ракета е докладван на ръководството в Кремъл, а генерал Антонов е при Сталин, в Главната квартира на върховния главнокомандуващ иззвъня телефонът на Генералния щаб.

Дежурният: Другарю Горбачов, докладва полковник Савин от Генералния щаб. Получихме срочна радиограма от Лвов.

Горбачов: Казвайте.

Дежурният: Групата „Ракета“ моли за указания, площадката за кацане при партизаните се е размекнала от дъждовете. Смятат, че сега е рисковано да се каца. Молят полетът да се отложи за следващата седмица.

Горбачов: Сега ще докладвам на другаря Поскрябишев.

След десет минути полковник Горбачов, дежурен в приемната на Сталин, се обади в Генералния щаб и каза:

— Мнението е, че отлагането на полета е нецелесъобразно…

— Значи да се лети?

— Повтарям: мнението е, че отлагането на полета е нецелесъобразно…

— Ясно, другарю Горбачов. Довиждане.

— Довиждане.

Шифрограма до Лвов от Москва: „Необходимо е незабавно да се осъществи операция «Ракета» без отлагане за неделя.“

От Лвов до Пшимански и Богданов: „Молим да съобщите има ли някаква възможност за приземяване.“

От Пшимански и Богданов: „Площадка има, но не можем да дадем никакви гаранции.“

От Лвов: „Излитаме днес в уговореното време.“

Пшимански и Богданов лежаха върху купчина съчки. Земята беше студена — по всичко личеше, че скоро ще започнат студовете. Небето беше необикновено светло, а звездите — ярки, дори не синкави, а релефно зелени, вероятно от студената слана.

— Това е глупаво — каза Пшимански, — може всичко да се провали заради някакви си два дена.

— Там знаят по-добре.

— Защо? — учуди се той. — Ние знаем по-добре.

— Ние гледаме от нашата камбанария — отговори Богданов, а те — от тяхната.

— Все пак е глупаво.

— Имате ли кибрит?

— Заповядайте.

— Немците имат хубав кибрит.

— Калпав им е кибритът. Книжен. Пръстите гори. Кога ще дойдат?

— След три часа ще си бъдете вече при вашите — усмихна се в тъмното Пшимански и в тъмнината дори не видя, но почувства ясно как се усмихва руснакът.

— Не ми се вярва.

— Чукнете на дърво. Това е наше поверие.

— Няма дърво.

— Вие лежите на дърво.

— Чукнах. Ще се сбъдне ли?

— Разбира се.

— Тихо…

— Те ли са?

— Мисля, че да. Осветете часовника.

— Сега.

— Те са. Като клин. Те са.

Пшимански стана от купчината съчки, шибна с един прът кончова на ботуша си и каза:

— Пали!

Острите езици на белия пламък на огньовете се извисиха към небето. Степан Богданов почувства как всичко вътре в него се разтрепера: ей сега ще натоварят тази акула с малки крилца и ще полети с момчетата към родината си, а после ще иде при стареца, дори и за един ден, след това ще се върне на фронта, ще говори на руски и няма да си шепне „За родината!“, а ще го крещи с всички сили, и няма да се промъква по улиците нощем като крадец, и няма да се озърта непрекъснато, когато говори с момчетата, и пак ще се научи да се смее, и пак ще може да мечтае за бъдещето, и няма да се самоизяжда за миналото.

При Пшимански на покрит с пяна неоседлан кон долетя Юрек от разузнаването и безсмислено размахваше ръце. Всеки мускул на лицето му играеше. Най-напред Богданов помисли, че по лицето му играе пламъкът на огньовете. Но после видя как треперят острите колене на момчето, притиснали кокалестите хълбоци на коня, и разбра, че се е случило нещо.

— Слушайте! — тихо изхриптя Юрек. — По шосето идва танкова колона. А два танка са спрели.

Богданов чу глухото бучене. Шосето минаваше на три километра. По отъпкания междуселски път е половин час дотук, а за танковете — десетина минути.

Пшимански размаха ръце:

— Гаси огньовете?

Но в този момент над главите им с рев прелетя самолетът. Той се готвеше за кацане.

— Не бива! Не бива! — викна Богданов. — Ще се забият в земята!

— Гаси огньовете! — отново викна Пшимански, но вече по-тихо. — Гаси!

Но не успяха да угасят огньовете. Някъде из тъмнината, разкъсвайки нощта със зеления си нос, зави към огъня „Дъгласът“. Люкът се отвори и на земята се спусна висок момък в комбинезон.

— Привет, братлета! — каза той в тъмнината. — Едва се пльоснахме…

— Тихо… — каза Пшимански, макар че летецът говореше съвсем тихо и едва го чуваха в шума на работещите мотори. — По-тихо, немци.

Започнаха да товарят разглобената ракета с някаква странна вцепененост. Всички се страхуваха да се ослушват, защото най-страшното сега би било да чуят рева на танковете и да ги видят тук, на тази тясна, подровена от дъжда площадка за кацане.

— На колко са оттук? — попита летецът Богданов.

— На около три километра.

— Блокада ли е това?

— И ние не знаем.

— По-внимателно слагайте, люкът ще се разкъса, братлета — каза летецът и нещо обясняваше с жестове на хората от екипажа, които бяха притиснали лица към стъклото на кабината.

— Колко души сте? — попита Степан.

— Шестима. Ти ли си Богданов?

— Да.

— Колко са с тебе от краковската група?

— Четирима.

— Това е добре. Мислех, че сте повече, тогава не бихме се побрали.

Натикаха фауто в корпуса, вързаха го с тел и летецът каза:

— Хайде, бързо, момчета! Сбогувайте се и хайде.

Но никой с никого не успя да се сбогува. От дола светнаха фарове. Вървяха танковете, а зад тях войници. Богданов погледна Пшимански. Пшимански каза:

— Запомни: „Маршаловска“ девет, осми апартамент.

— Майка ми се казва пани Мария.

Премести автомата на гърдите си и каза:

— Заминавай!

А сам той, приведен, се затича заедно с останалите партизани срещу приближаващите се фенери и към все по-нарастващия рев на танковите мотори.

 

 

Самолетът се завъртя, моторите зареваха, започна да се засилва и да изхвърля черни буци мокра кал. Но колкото повече се напъваше и засилваше, толкова по-страшно звънеше и дрънкаше всичко в корпуса, толкова по-ясно ставаше и на пилотите, замрели в кабината, и на Богданов, който се беше хванал здраво за тела, и на момчетата му, които се въргаляха по пода, че самолетът не може да се откъсне — пълзеше по стръмнината, а колелата му затъваха в калта и нямаше сили да излети. Оставаше само едно — да намали оборотите, да обърне машината и да се опита да излети в обратна посока, по надолнището.

А оттам идваха танковете и войниците с фенери.

Летците обърнаха самолета, той не се помръдваше, защото лявото колело беше заседнало, а моторите ревяха сърдито и зле, и всичко наоколо звънтеше с отчаяние. През корпуса мина летецът, който пръв скочи на земята, отвори люка, огледа колелата, изпсува свирепо и се затича към кабината, като трополеше с ботушите си.

Степан стана, тръгна след него към кабината, отвори вратата и попита:

— Имате ли противотанкови?

Един от пилотите се обърна, огледа го внимателно и отговори:

— Три парчета. В сандъчето. Ето ги.

Степан взе дългите гранати, върна се при хората си каза:

— Вижте да ги измъкнете… Аз ще се помъча да ги задържа.

Той скочи на мократа студена земя и се затича срещу рева на танковите мотори. Тичаше и крещеше в пронизаната от изстрели тъмнина:

— Назад, другари! Към самолета! Трябва да се избута! Колелата да се изровят! Колелата!

През цялото време викаше, като заклинание, само тези думи, викаше на тия, които лежаха в тревата до картечницата, на тези, които прибягваха от дърво на дърво, и хората се връщаха назад към самолета, а той тичаше срещу все по-приближаващия се рев на моторите. Видя черните силуети, които се хвърляха от яма в яма и упорито пълзяха към площадката. Богданов коленичи и запълзя срещу танковете. Страхуваше се много, че някой заблуден куршум ей сега ще го удари, докато още държи гранатите, и тогава танковете ще изскочат на площадката и всичко ще се свърши. Затова той пълзеше плътно до земята, след това се надигна и хвърли гранатата под един танк. Изригна, блесна мътен черно-червен пламък. Фенерите се люшнаха, пукотевицата на автоматите стана рязка и непрекъсната. Вторият танк продължаваше да пълзи напред. Степан се огледа. Но в тъмнината самолетът не се виждаше и той не знаеше, че самолетът вече е започнал да се засилва. Не чуваше напрегнатия рев моторите, защото точно пред него беше вторият танк и само след минута ще излезе на площадката. Степан хвърли втората граната, но танкът продължаваше да пълзи напред. Тогава Богданов още по-силно притисна до тялото си дългата граната се хвърли да пресече пътя на танка. В последния миг той чу зад себе си воя на моторите и разбра, че самолетът се е отделил от земята, искаше да отхвърли гранатата от себе си, но се подхлъзна, падна, сви се, усети остра миризма на газ, почувства до себе си, на по-малко от метър, горещата ласка на метала. А след това нещо огромно се появи пред очите му и започна да става бяло, леко, голямо, малко, червено, огнено. И — край…

Летецът влезе в кабината при другарите си, свали шлема и каза:

— Колесарите се счупиха. Ще кацнем по корем, предай в Лвов. Дано само тази дяволия не експлодира. Обидно е да експлодираш в родината си…