Юлиан Семьонов
Майор Вихър (10)

Срещнаха се

Денят беше слънчев. Дълги бели облаци подчертаваха ярката синева на небето. Черни ластовици прерязваха тези бели облаци. В безбрежната висота се носеше бавният продължителен звън на камбаната.

„Съвсем друг звук — мислеше си Аня, като се вслушваше в биенето на камбаната, — някак като детска играчка, неистински, не като у нас; като музикална кутийка. Хората са същите, само че с шапки, а жените с плетени чорапи. И камбаните са съвсем други.“

Когато големите врати, обковани с желязо, кафеникаво от ръждата, едва се отваряха, за да пропуснат хората, до Аня достигнаха плътните величествени звуци на органа.

„Каква хубава музика — мислеше си Аня всеки път, когато до нея достигнаха звуците на органа. — Когато свърши войната, непременно ще ида в консерваторията да слушам орган. Казват, че в Москва се намира най-големият орган. А по-рано се смеех: «Какво хубаво има в тази скука?!» Глупачка! Изобщо започваш да разбираш музиката едва след като си преживял нещо сериозно. Сериозната музика, а не «Умореното слънце нежно се прощава с морето…» А може би това е от страх. Когато ти е весело тогава трябва да свири джазов оркестър, като този на Утесов, а когато е страшно и нямаш сили — тогава нека свири орган. Смаляваш се, смаляваш се… И страхът също се смалява, както и самата ти.“

Аня стоеше под стряхата на магазинчето. Дългата стряха, направена във форма на козирка, я криеше от слънцето и освен това можеше да наблюдава площада, без да я виждат, а тя да вижда всичко.

Пристигна тук към девет, един час преди уговореното време. Знаеше, че трябва да дойде по-рано на мястото на срещата, за да свикне с обстановката, да забележи, ако има нещо подозрително, да се подготви спокойно за онази минута, когато ще се приближи към младия мъж в немска военна износена униформа без пагони и ще го попита: „Извинете, моля ви, не сте ли виждали тук една бабичка с две торби?“

Аня беше решила предварително да не се явява пред човека в униформата, ако забележи двама или трима души да се разхождат по разните краища на площада или да седят в каруците пред църквата. Разбираше, че си е избрала три съвсем повърхностни варианта за застраховка. Тя прекрасно знаеше, че гестаповците може да са скрити и в църквата, и по къщите около площада или, най-сетне, те може да бъдат в леки коли някъде наблизо до площада и само да чакат условния сигнал, за да заловят и нея, и Муха, щом се срещнат. Аня разбираше всичко това, но й се струваше, че трябва да се застрахова поне в границите на възможностите, които има, и в рамките на опита, който притежава. Тя не можеше и да допусне, че Муха може да е завербуван и че на срещата с нея той ще дойде сам, че ще я заведе в хубава квартира и ще й помогне да изрови и да пренесе тук радиостанцията — и всичко това не по негови съображения, а по план, разработен предварително от полковник Берг.

В десет без четвърт Аня видя млад момък с разкопчана кожена куртка. Той крачеше през площада като веселяк, с килнат на тила каскет, с букет полски цветя в ръка, обут с модни гамаши. С такива гамаши се перчеше в Красноярск Льонка Дубинин, инструктор в автоклуба на Осоавиахим: беше ги купил случайно от един оказионен магазин, когато ходи на конференцията на осоавиахимовците в Ленинград.

Момъкът вървеше бавно и от време на време се оглеждаше. Преди да стигне до средата на площада, обръщаше се рязко и тръгваше по малката уличка, от която беше дошла Аня в Рибни.

„Там има бръснарница, сладкарница и две магазинчета, припомняше си Аня, — там кола няма къде да спре, тъй като в средата има голяма локва, а излазът на пътя, който води към шосето, е много стръмен. И после, защо нервнича толкова? Аз чакам двама или трима безделници — тогава ще трябва да мисля…“

Младият човек с кожената куртка ту напускаше площада, ту се появяваше отново. До вратата на църквата се обръщаше и бързо изчезваше в уличката. Аня почака до десет часа, след това излезе изпод стряхата и бавно тръгна по уличката след момъка. До бръснарницата той се спря за минутка, обърна се и тръгна срещу Аня. Когато вратата на бръснарницата се отвори и от нея излезе мъж в изтрита немска униформа без пагони, младежът, като да беше го видял с тила си, се спря и започна да стяга връзките на гамашите. Стяга ги дотогава, докато човекът в немската униформа мина край него и се отправи към площада.

„Следят го — реши Аня, — това е той, това е Муха, следят го. Какво да правя? Ако ида при него, ще ни подкарат и двамата.“

След пет минути към човека с гамашите се приближи момченце на велосипед, в къси панталонки и потник. Поздравиха се, момченцето слезе от седлото, а момъкът го настани на багажника и двамата заминаха.

„А мене ума ми изхвръкна — си каза Аня. — Ех, че съм…!“ Тя не обърна внимание на девойката, излязла от уличката, по която току-що пое велосипедът.

— Извинете — каза Аня и се изкашля, защото нещо й се спря на гърлото, не сте ли виждали тук една бабичка с две торби?

— Какво? — учуди се човекът. — Никаква бабичка не съм виждал…

Аня го гледа няколко мига в очите, след това се обърна и тръгна през площада към църквата.

„Решил е да не влиза в контакт с мене. Защо е необходимо наистина, щом чака резидента в син костюм? Какво да правя? Да му обясня? Ами ако не е той? Той е. Сигурно е той. Той ми отговори на руски. Глупак! Защо ми отговори на руски, щом не иска да се разконспирира? Машинално? Нима може така?!“

— Пани! — извика мъжът зад нея. — Почакайте, пани!

Той изтича задъхан. Лицето му беше бледно, устните — Аня много ясно видя това — бяха изсъхнали и напукани, на люспички, като у децата след първия студ, когато смучат ледени висулки и ядат сняг.

— Мисля, че тя преди малко замина с някаква случайна кола каза — мъжът. Старицата замина, разбирате ли? С някаква кола замина…

Тръгнаха бързо — той на половин крачка пред нея, за да вижда лицето й. Беше впил очи в лицето й, а тя бързо крачеше след него. Струваше й се, че я гледа така жадно, защото тя е от там, от Голямата земя, и затова му се усмихваше. А той я гледаше така, защото беше хубава, много хубава, и се мъчеше да си представи какво ще стане с това лице, когато се намери там, където скоро трябваше да бъде.

Аня с усилие откъсна поглед от възпалените му кръвясали очи и огледа улицата. На няколко крачки зад тях вървеше девойка, още съвсем млада, Аня не й обърна внимание. Не можеше да допусне, че от това момиче ще зависи животът й през най-близките часове и дни.

Муха я доведе в една малка къщичка в покрайнините на Рибни, В къщичката имаше две стаи. В едната, с мъничък прозорец към улицата, живееше някаква глуха старица, а в голямата, с три прозореца, обрасли в бръшлян и кучешко грозде, беше прибрано и пусто като след покойник.

— Тук ще живееш — каза Муха. — Виждаш ли какво креватче? С пружина — спи, като у дома си. Ще си починеш ли? Или да поговорим? Къде са другите?

Аня приседна на края на леглото и каза:

— Знаеш ли, ще полежа половин час, че докато те чаках, без душа останах.

Тя сне пантофите и примъкна възглавницата към главата са. Тялото й натежа като чуждо. Представи си как изглежда то и изведнъж й стана до болка тежко за самата нея.

„Нищо — помисли си тя, — женски истории, това се преодолее. И миналия беше така. Главното е, че го срещнах. Двама сме, не съм сама, сега всичко о наред.“

С тази мисъл и заспа. Муха седеше до прозореца, гледаше спящата девойка, силните й крака, красивото и спокойно в съня лице, гърдите й, които се повдигаха при дишането; гледаше човека, обречен от него, и тихичко пукаше пръстите си: всеки поотделно, най-напред на едната ръка, след това на другата, а после на двете ръце едновременно. Звукът беше като от чупене на лешници.

 

 

Муха седеше неподвижно, като изваян. Трябваше да седи тук дотогава, докато девойката се събуди и му каже къде са радиостанцията и шифрите. След това ще докарат всичко това тук, той ще й дава дезинформация, а тя ще предава дезинформацията в центъра, на Бородин, след това ще трябва да се открие ръководителят на групата, който е скочил заедно с нея, и да направи така, че да го срещне с Берг точно в такъв момент, когато може да бъде заловен с доказателства. Какво ще става по-нататък, това вече не вълнуваше Муха. После те ще го изпратят в тила, в Германия, по-далеч от войната, от ужасите и кръвта. И край. Стига му това, което е препатил. Стигат му безсънните нощи, страховете и надеждите, които не е съдено да се сбъднат. Ще има малка работилничка, малка виличка, където не мирише на газени лампи и на зелева чорба, и мъничка ДКВ. Повече нищо не му и трябва. Нищо. Той през цялото време чувстваше на тила си чужди очи — още от момента, когато го хвърлиха тук. Той не можеше така, не издържаха нервите му. Предложиха му всичко това — малко, но негово. И той се съгласи. Съгласи се, защото иначе не можеше да постъпи — не издържаше. Край, стига толкова.