Юлиан Семьонов
Майор Вихър (4)

Аня

Тя стигна в Рибни на третия ден по мръкнало. Отъркала в праха на пътя вълнената си жилетка, омацала лицето си с кал и превита като болна, със слюнки на устните (немците не закачаха налудничавите), бавно мина през голямото село: отначало по околните пътища, по крайните улички, а след това през центъра, край църквата, край двуетажната каменна сграда на селското управление, край големия магазин и няколкото пътни знака, поставени на площада. Сините стрелки показваха разстоянието до Краков и Закопане.

Аня излезе от Рибни и през малката горичка тръгна на югоизток към веригата сини карпатски гори. Реши да пренощува в гората близо до Рибни, за да иде на втория ден на площада пред църквата да чака Вихър или сама да се опита да влезе във връзка с Муха — друг изход нямаше, центърът чакаше сеанс.

Тя се отби от пътя и през окосеното жълто-кафяво поле се насочи към гъстата гора. Между брезите стърчаха елхи и хвойна. Гората беше красива, листата звънливо трептяха от повея на вятъра, който идваше откъм полето. Дълбоко в гората една кукувица по детски отброяваше годините на нечий живот, а ручеят, скрит в пухкавите шубраци, ромолеше своята бърза и неразбираема реч.

Аня реши да преспи на около половин километър в гората, но после навлезе още толкова, защото пламъкът на огъня може да се види от пътя, а дълбоко навътре можеше да разпали голям огън и да се грее край него цяла нощ, да си подгрее вода в малкото немско канче, да разтвори в нея концентрат и да си направи вкусен унгарски гулаш. Вкусен, почти като чорбата, която баща й вареше в тайгата, когато ходеше при него през ваканцията от Тайшет.

Израсла в тайгата сред силни и добри мужици, Аня умееше да разбира хората изведнъж, от първия момент. Там трябваше веднага да се решава: може ли с тоя човек да се върви през зимната тайга десетина километра до артямовските рудници на кино, или не може.

Аня знаеше, че е хубава, но се отнасяше към този факт спокойно, като добър войник към оръжието. Щом го има — има го. Не бива да злоупотребява с него, когато потрябва — веднага да го използва.

В Ленинград тя се беше влюбила в политрука на техния дивизион. Чакаше да я повика при себе си в блиндажа. Би отишла, без да се замисли. Но политрукът все не я викаше, само когато я срещаше, я плесваше по бузата и й подаряваше коричка хляб. Искаше й се сама да иде и да му каже, че го обича и че иска да бъде с него, но не успя. Политрукът умря от глад — замръзна по пътя от трамвайната спирка до предната линия.

Огънят се разгоря веднага, извиси бели езици към небето, разяри се, запращя с червени искри наоколо, след това се успокои, запляска с жълтите си ръце и започна да топли Аня. Тя обръщаше към него, както това се прави в тайгата, най-напред лявата страна, после гърба, после дясната страна и чак след това се обърна с лице, зажумяла, за да не повреди очите си.

„Явно, идолопоклонниците са били много прави, като са се кланяли на огъня — мислеше Аня. — Напразно са се подвели по християните. Имало е в какво да вярват: наклади си огън и се моли. А аз как си съчинявам… И на гората се моля, на небето, и на реката…“

Събра сухи съчки, пренесе ги до огъня и си направи постеля. Легна, изпъна се, понамести се и почувства, че ей сега ще заспи. С мъка отвори очи, за да погледне дали огънят ще гори през цялата нощ. Беше наклала сибирски огън — намери една скършена елха, окастри клоните й, събра брезова кора и подпали елхата. Само че трябва през всеки три часа да се събужда и леко да избутва напред елхата, за да гори равномерно, без да се пърли цялото стебло.

Аня се загърна в тънкото палтенце и веднага заспа.