Юлиан Семьонов
Майор Вихър (39)

Дезинформацията

Настаниха Аня в сутерена, в една малка стаичка без прозорци. Когато я караха с колата по улиците на обления в слънце град, сетне по шосето, а след това през зелената, синята, кафявата, бялата гора, тя жадно се взираше през прозореца и мислеше, че ей сега, не, не сега, а ей зад оня завой, не зад оня, а зад следващия, не, ей в онова дере ще изскочат на шосето Вихър, Седой и Коля с автомати и бомби. А Берг не носеше автомат, другият също нямаше нищо; нашите ще пуснат един откос по гумите, колата ще забие нос в асфалта и тя ще се хвърли към Вихър, най-напред към Вихър, а след това към Седой и Коля. Но отначало тя ще стои дълго до Вихър, а той сигурно ще я целуне по тогава и тя ще може да го целуне и нищо такова няма да има в това. И тогава ще може да го прегърне и да потрие челото си в бодливата му буза.

Но никой не излезе от гората с насочени автомати и никой не я освободи. Колата влезе през някаква зелена врата, която се затвори след тях. Свалиха Аня и през тихия, засаден с рози двор я поведоха към сутерена на една малка кокетна вила и там я оставиха в мъничка стая.

Аня си свали палтенцето, сложи го внимателно на стола, прекоси няколко пъти назад-напред малката уютна стаичка и определи размерите й. Направи това, без да мисли, просто по някакъв вътрешен затворнически навик, легна на леглото в очакване, че ей сега някой невидим човек ще й викне от коридора:

— Стани!

Но никой не викна. Тя си лежеше спокойно и мислеше:

„Хайде, нека още веднъж заедно с теб да премислим всичко. Кажи сега честно, на себе си: вярваш ли, макар и на една хилядна от един процент на този немец? Няма ли в това твое мълчаливо съгласие отначало да поработиш за тях, а после да избягаш, скрито желание да спасиш живота си? Какво, не можеш ли веднага да отговориш? Добре, ще почакам. Мога да почакам. Само дай точен отговор, така че там, в дълбочината на душата ти, да не остане никакво съмнение.“

Аня стана от леглото и започна бавно да се разхожда из стаята с ръце на гърба. Обръщаше се рязко, както в строя при команда „Кръгом марш!“

 

 

Берг и Швалб дълго мислиха върху уточняването и повторната проверка на първата дезинформираща шифровка. Берг отново преценяваше всеки факт, сверяваше на голямата оперативна карта дислокацията на всяка военна част, препроверяваше написаните имена, допускаше верните и необходимите в руския език изопачения на немските имена и фамилии. Същевременно той се мъчеше да запомни неопровержимите доказателства, които по-късно ще му помогнат да обясни на представителите на болшевиките как е съставена тази дезинформация и какво е истинското положение на фронта.

— Между другото, даде ли ви тя писмена декларация, че е съгласна да работи? — попита Швалб.

— Защо веднага да я унижим с декларацията? Нека предаде един цикъл радиограми, а след това ще поискаме да се подпише под това задължение. В дадения случай прибързването може да я отблъсне. И после не забравяйте, че аз съм й съюзник и се подготвям да изменя на родината.

Швалб се засмя.

— Аз не бих могъл така — каза той, — очите ще ме издадат.

— На никого не казвайте това — посъветва го Берг, — това звучи като самопризнание за вашата професионална непригодност да работите в разузнаването.

Преди да тръгнат за радиоцентъра, Берг се отби в гестапо, при шефа, и каза:

— Не ми се искаше да говоря в присъствието на вашия сътрудник за нещо твърде лично. Разрешете да откъсна няколко минути от вашето време.

— Моля. Късайте. Интересна картинка: полковник Берг къса времето, както бегач къса лентата на финиша.

— Имам предложение.

— Тъй ли?

— Какво бихте казали, ако аз изляза от играта с руската девойка?

— Не разбирам?

— Да допуснем, че някой, Швалб например, я повика в моя кабинет и й каже, че съм арестуван и че той сега трябва колкото се може по-скоро, с нейна помощ, да поработи няколко дни в радиоцентъра, а след това да избяга с нея при болшевиките. Може дори да й се намекне нещичко за неотдавнашните събития, да й се даде да прочете вестници… как ви се струва?

— Вече ми се стори, че е глупост. Или в нея ще се създаде впечатление, че нашата армия се състои изцяло от предатели, които само чакат да изменят на родината, или веднага ще разбере играта. Нима е възможно?! Какво говорите, полковник?!

— Трябва да ви кажа — глухо, с тъжни нотки в гласа каза Берг, — че вчера бях при един от моите военни началници и помолих да ме изпратят в действуващата армия, на предните позиции на борбата с болшевизма. Още нямам отговор от моите ръководители.

Шефът на гестапо се усмихна леко. Той вчера два пъти прослуша разговора на полковника с Нойбут, взе си бележки, които веднага приложи към досието.

— Е да… — каза той. — Това е сериозно, много сериозно. Разбирам желанието ви. Това е желание на истински немец. Само че… извинете за откровения въпрос: какво ви накара да се обърнете с такъв рапорт към вашето началство?

 

„Глупак — веднага обърна внимание Берг. — В разговора си с него аз не употребих думата рапорт. За рапорта аз говорих само с Нойбут. Господи, как се саморазкриват…“

— Видите ли… — бавно отговори Берг със същия глуховат тъжен глас — стори ми се, че след свинското предателство на тези мръсници, които вдигнаха ръка против фюрера, в определена форма вие изразихте известно недоверие към мен. Аз мога да ви разбера, не мислете, че в каквато и да било степен съм ви обиден. И аз бих постъпил така… Ако не и по-твърдо.

— Много ми е приятно, че всичко сте разбрали вярно. Макар че, уверявам ви, действията, които ми се наложиха, нямаха характер, който да оскърбява достойнството на офицер от великата армия.

— Ако беше така, сега не бих седял в този кабинет.

— Значи, само оня наш разговор ви е разстроил?

— Ако съм откровен докрай — да. Само той.

— Забравете го.

— Това ваше лично благоразположение ли е, или е директива от Центъра?

— Кое е за вас по-важното?

— И едното, и другото в еднаква степен.

— Е, в такъв случай смятайте, че ви е оказано двойно доверие: и от Центъра, и от мен.

— Значи отхвърляте предложението ми?

— Кое?

— За самоотстраняването ми от работата с руската разузнавачка.

Шефът на гестапо стана и каза:

— Полковник, аз просто не съм чул това предложение.

 

 

След като дезинформацията беше уточнена и утвърдена от Берг със съгласието на шефа на гестапо и генерал Нойбут, полковникът и Швалб излязоха да се поразходят из двора, засаден с рози и глицинии. Те вървяха бавно по постланите с пясък алейки, като си разменяха бързи нищо не значещи фрази.

„Как да я измъкна оттук? — мислеше Берг. На вратата войник. На портичката, която води към гората — автоматчик. Разбира се, през оградата тя не може да премине, пък и веднага ще я прострелят.“

— На буря е каза Швалб. — Много пече.

— Небето е ясно — отвърна Берг. — Може да ни отмине.

— Обожавам бурята. Това е нещо като пречистване на душата на душата каза Швалб.

„Отгоре на всичко е и лирик — помисли Берг. А каква ли е тази зелена барака? Умивалня?“

— Все пак планината е много красиво нещо — каза Швалб. — Никога не ми дотяга да се любувам на планината.

„Във вилата има само една умивалня, как съм забравил това? Всичко гениално е просто и очевидно. Тя ще избяга през умивалнята. Тя е пристроена до самата ограда, ще трябва да се измъкнат с клещи няколко гвоздея. А как да я пратя в умивалнята? Тя е за охраната… Да… Такова нареждане не може да излезе от мен.“

 

 

„Все пак — отговори си Аня и почувства как заледеняха пръстите на краката й — сигурно в моето съгласие е имало частичка желание да се спася. Не му вярвам дори на една хилядна от процента. Значи? Какво по-нататък? Ще откажа, нека стрелят. А ако той иска наистина да установи контакт с нас? Тогава нашите няма да ми простят това. Но аз няма да си простя, ако сбъркам и ако той се окаже обикновен немец като всички, а аз започна да работя за него. После те ще ми се присмеят и ще ме захвърлят като кученце, от което нямат вече нужда. Не! Не! Нека стрелят. И край. Нищо няма да правя за тях.“

Берг попита:

— Слушайте, Швалб, къде е стаята, пригодена за подслушване на разговори?

— Всяка стая може да бъде пригодена.

— Не, аз питам за стаята, която е вече готова за подслушване. Аз ще поговоря с рускинята, а вие ще слушате. Повярвайте, не си придавам важност. Просто вие трябва да чуете маниера на нашия разговор, за да бъдете моя противоположност през дните, когато няма да съм тук и вие ще оставате сам да работите с нея.

— Ей сега ще позвъня в Краков. Те ще изпратят от управлението нашия специалист.

— Добре.

— До довечера всичко ще монтираме.

— Може би е по-целесъобразно това да се направи в нейната стая.

— Мисля, че няма да стане. Голи стени, при това доста дебели, основни. Под леглото не може да се пъхне, ще го забележи. Трябва някъде горе, а?

— Е, разбрахме се. Ще намерите стая, разчитам на вас.

Швалб отиде да се свърже с Краков, а Берг слезе при Аня. Затвори плътно вратата след себе си, седна на крайчеца на стола, огледа тавана и стените дали няма някъде отдушник, където винаги може да се постави подслушвателен апарат, и каза:

— Слушайте ме внимателно, мила.

— Не желая да ви слушам.

— Тоест?

— Размислих.

— Какво сте размислили?

— Нищо няма да предавам на нашите.

— Берг въздъхна уморено. Тъкмо от това се страхуваше най-много.

„Да взема да махна с ръка на всичко? Да става каквото ще? Не бива. Ясно ми е какво ще стане. Краят е неизбежен. Защо да гния в руския лагер, щом мога да се измъкна от тази глупава каша? Защо да се оставя на течението, щом мога да изляза на брега — мислеше той — колкото и да ми е неприятен този бряг, все пак е бряг, а не тинесто дъно.“

Берг извади от джоба си сгънат на четири власовски вестник, в който се съобщаваше за опита за покушение върху Хитлер.

— Погледнете внимателно — и той й посочи с малкия пръст снимката на разрушения бункер в Растенбург: разбити прозорци, срутен покрив, преобърнати маси, а зад разбитите стъкла се виждаше нежна, млада брезова горичка.

Аня беше готова за борбата, беше успяла да премисли всичко за себе си: как ще отказва, как ще понася болките и мъченията, как ще приеме смъртта. Но поради своята младост и неопитност в разузнаването никак не беше помислила как ще се държи Берг. Тя очакваше викове, ругатни, бой. Всичко, само не това кратко съобщение за покушението върху Хитлер, което бяха извършили генерали от вермахта, изменници на родината.

„Кога ми предложи той да работи за нас? — искаше да си спомни Аня. — Преди покушението? Преди двадесети? Нима наистина иска да ни помага? А може да са го напечатали специално за мен? Не. Това не може да бъде. Аз съм дребна риба за тях. Те дори за Вихър, ако той беше попаднал в ръцете им, не биха посмели да напечатат такава фалшификация за покушение върху Хитлер. Биха могли да напечатат всичко, каквото си искат, само не и това. Следователно работата не е така проста, както ми се стори. Значи, отново трябва да взема решение.“

И отново Аня, както тогава, след първия разговор с Берг, се почувствува мъничка, жалка, глупава и нищо неразбираща.

Берг взе от ръцете й вестника, сгъна го, прибра го в джоба си и на пръсти отиде до вратата, завъртя безшумно ключа, отвори я и бързо излезе от стаята.

 

 

Вечерта Швалб каза на Берг:

— Господин полковник, ще ви покажа стаята с апаратурата. Мисля, че там ще бъде удобно.

— Благодаря. Мисля, че разговорът с нея там заслужава да се проведе след първия сеанс на радиовръзка. Всичко ще зависи от тази вечер. Знаете ли, аз винаги се страхувам от жените. Изобщо от всички, а от жените разузнавачки, особено когато са рускини — най-вече.

— Мислите, че ще нервничи?

Берг се усмихна и попита:

— Вие женен ли сте?

— Не.

— Тогава ви прощавам този въпрос, чист в своята наивност.

— Колко е часът?

— Имаме още време. Чакайте, ето че я пускат на разходка. Да се махнем. И, моля ви, не идвайте при нея с черната униформа, тя се страхува много от гестапо.

— Това ме радва.

— Да, да, разбира се, приятно е, когато врагът се страхува от тебе, но оперативната необходимост ни диктува други закони.

Швалб погледна през прозореца: Аня се разхождаше около лехата, навеждаше се и разглеждаше цветята.

— Тя има чудна фигурка — каза Швалб — и очарователна муцунка.

— Хайде — каза Берг и погледна часовника си, — време е. Ще ида да я взема. След половин час нейният център ще се обади за връзка. Заемете се с радистите, всичко да е в пълна изправност. Благословете ме.

— Аз съм атеист, полковник, и се гордея с това. Нека педерастите в раса объркват главите на славяните и косматите италианци.

— Какви, какви? — засмя се Берг. — Интересно определение за съюзниците! Биха се обидили…

Той отиде до Аня и й каза на ухото само с устни:

— Тази нощ на зелената умивалня на двора, където ще ви заведе един войник, ще бъдат измъкнати всички гвоздеи. Отместете дъските и бягайте. Идете в планината. Скрийте компаса. До Рибни има трийсет километра. Ще чакам от вас известие всяка събота и неделя на пейката до вратата на стария град, от девет до десет. Вашият човек трябва да каже: „Поздрав от вашето момиче.“ Запомнихте ли?

— Да.

— Да вървим.