Юлиан Семьонов
Майор Вихър (24)

Крися

Степан Богданов разбра, че за немеца Ленц, механик в автобазата, основното е външният вид — всичко да бъде красиво и блестящо. Това е неговата психология — ако отвън има блясък и шик, то и вътрешно, от само себе си се разбира, всичко ще бъде отлично. Ленц не можеше да си представи, че грижливо измитата, полирана до блясък кола може да има някаква неизправност в шасито или двигателя.

Още в рудника „Мария“ Степан разбра, че немските майстори не забелязваха саботажа, ако инструментът е изтрит, смазан и има хубав „вигльонд“. По всяка вероятност годините на промишлено развитие са наложили своя отпечатък върху цялата нация. Това беше някакво сляпо доверие към външния вид на инструментите и машините, детско преклонение пред прилежанието в труда.

Степан се възползва от това. В рудника той винаги излъскваше миньорския си чук пред очите на немските майстори, а когато те се обръщаха, той разхлабваше винтовете и по такъв начин ускоряваше десетина, а и повече пъти неговото износване.

Немците не можеха да разберат, че тяхното свято отношение към инструментите на труда не може да се разпростре и върху милионите хора, докарани в Германия от Заукел, за да запълнят празнините в системата на трудовия фронт. Из цяла Германия растеше и се разширяваше невиждан досега в историята на човечеството масов стихиен протест, който отначало се изразяваше в пасивно отношение към работата, а по-късно прерасна в обмислен саботаж. Сведенията, които ръководителят на трудовия фронт Заукел даваше на Мартин Борман, даваха една внушителна картина на успехи: милиони хора бяха докарани в райха от всички краища на Европа. Но, ако се сравни производителността на труда на един немец, тя се равнява най-малко на производителността труда на сто, дори на сто и петдесет чуждестранни работници. Немецът работеше за себе си и когато работеше, знаеше за какво: не само в името на победата на фронта, но и в името на онези марки, които му дават възможност да си купи нов гардероб, велосипед или автомобил. Чуждестранният работник работеше за врага, първо, второ, дори и най-неустойчивите, готови да идат на компромис в името на някакви материални блага, получават срещу това чорба и налъми.

Механикът Ленд каза веднъж на Богданов:

— Ако зависеше от мен, аз бих ви плащал като на немците: тогава сигурно бихме победили. Дори маймуната в зоопарка прави фокусите си за бонбони. Защо мислят, че чужденците ще работят за тази помия? Ти правиш изключение, че така излъскваш всичко.

Богданов мълчеше и продължаваше да изтрива опелкапитена. През пленническите години той се приспособи към златното правило: мълчи, слушай, усмихвай се. И толкова.

— Чакай — каза механикът, — дай на мен. Ти не изтриваш, както трябва.

Взе парцала от Богданов, натопи го в полировъчната течност и започна да лъска не с бързи, както Степан, движения, а на бавни кръгове, сякаш миеше гърба на бебето си.

Степан често работеше самичък в гаража. Той можеше и болтовете на мотора да отслаби, и пясък да сипе в двигателя, и леко да отвърти нипела, но Коля, когато се видяха последния път, категорично му беше забранил да върши това.

— Всичко разбирам — каза Коля, — всичко разбирам, Родя. По корем се влачи, но се дръж. Така ще ми провалиш цялата работа. Не струва да се загива мърцина.

— А какво да правя? Обясни ми. Не мога така.

— Обясних ти вече, интересува ме кой пътува с тези коли, къде отиват, имената на шофьорите, техните господари. И сапьорите, сапьорите, Родя. Интересуват ме сапьорите и SS.

Те се срещнаха вечерта в къщичката на Крися, където живееше Богданов. Крися, слабичка, синеока двайсетгодишна девойка, беше тиха-тиха като мишле. От къщи почти никога не излизаше. Ходеше стаите някак си ребром, стъпваше едва чуто и движенията й бяха плавни, тихи и предпазливи.

Тя стана такава, когато заживя с един немец. Казваше се Курт Апел. Той беше също като нея синеок, слабичък, бял — съвсем хлапе.

Всичко разбирам — казваше той, — ще идвам при тебе само нощем, когато никой няма да ни види. Няма да те позоря, Мишле.

Той й викаше Мишле и лицето му ставаше като на светец — чисто, светло, ласкаво.

Крися се беше свързала с хората на Седой, преди да се срещнат. Беше весела, говореше високо, вървеше като всички хора, не както сега — страхливо и свито. А след запознаването с Курт тя се затвори, престана да се среща с нелегалните си приятели — особено след като Седой, чрез свръзка, я помоли да дава информация, получена от немеца.

— Аз го обичам — каза тя тогава. — Не мога така. Не съм аз някаква продажна…

— Разбираш ли какво говориш? — попита я свръзката.

— Де да не разбирах…

— Родината си, значи, продаваш заради един пес?

— Той не е пес, той е момче…

Свръзката беше на седемнайсет години. Той стана от стола и удари Крися по лицето, сетне плю в краката си каза:

— Ех, ти… крастава германска подлога.

Седой се ядоса много, когато научи това, но при Крися не отиде, защото не знаеше как ще го срещне тя след тази история. А тя чакаше. После престана да чака. Тя възненавидя деня: струваше й се, че през деня ще я убият за измяна. Денем чакаше нощта. При нея идваше Курт и Богданов чуваше как през нощта те си приказваха тихичко или говореше само немецът, а тя плачеше. Понякога призори се смееше тихичко със странен, вибриращ смях и не можеше да се разбере изведнъж плаче ли, или това е някаква нейна истерия.

Степан слушаше дълго как си шепнеха те с всеки изминат ден у него се затвърдяваше впечатлението, че си говорят като деца и се обичат един друг с онази, изчезнала през годините на войната, чиста детска любов, когато всичко става не от желание за забрава, преспивайки с когото и където и да било. Техните чувства напомняха времето, когато хората се отнасяха към любовта не като към средство за забрава, като към водка или морфин, а когато любовта е била висше страдание.

Веднъж Богданов и Коля седяха на чаша чай. Беше още рано. До комендантския час оставаха цели четиридесет минути. Макар че Коля имаше паспорт и нощен пропуск, той все пак се връщаше вкъщи по светло, за да не предизвика излишни подозрения.

Крися беше в кухнята. Миеше съдове. Когато се отвори вратата, Степан се обърна рязко, а коля продължаваше да си седи в същата поза, малко наведен над чашата си.

„Трябва да му кажа — помисли си той — че не бива така да се обръща. Резките движения са гробокопачи за разузнавача и движенията на ума също.“

На прага стоеше немец. Това беше Курт.

— Здравейте, панове — каза той на изкълчен полски език и се запъти към кухнята.

Те започнаха бързо да говорят нещо. По-точно — говореше Курт, а Крися го запитваше нещо от време на време. След това дълго замълчаха.

Богданов кимна с глава към кухнята и пошепна:

— Я ги виж, Монтеки и Капулети.

— Ш-ш-шт! — сложи пръст на устните си Коля.

През цялото време коля се вслушваше в разговора: немеца го изпращаха в Германия, а той не искаше да замине. След това заплака. Чуваше се как хълца жално като дете. Крися го утешаваше, шепнеше му нещо бързо, а той хълцаше и смесваше немски и полски думи.

— Няма какво да се прави — шепнеше Крися, — няма какво да се прави. Такава ни била орисията.

— Никъде няма да замина — въздъхна Курт, — никъде!

Коля стана от масата и тръгна към кухнята — при немеца и Крися.