Юлиан Семьонов
Майор Вихър (19)

При Палек

Седой заведе Аня при Палек. Заведе я в старата баня. Тук миришеше на дъбови бурета, на кълчища и на някаква особена далечна, но позната на Аня рибарска миризма: на катран, на ланшна сушена риба. Тази миризма, която Аня познаваше от тайгата, изведнъж я успокои: така беше в землянките, където баща й отсядаше, когато отиваше за цял сезон на лов за катерици.

— Седни, момиче — каза Седой и изтри лицето си с голяма карирана кърпа. — Седни — повтори той и запали една угарка от тъничка църковна свещ.

Аня се огледа и изтръпна: до стената седяха една жена, момъкът с гамашите и момичето, което караше колело след нея и Муха, когато тръгнаха за гората.

— Седни — повтори Седой още веднъж, — седни и си почини. Тук сме твои приятели, ако ти си онова момиче, което трябваше да пристигне с радиостанцията.

— За какво говорите? — вдигна рамене Аня. — Бъркате ме с някого.

— Добре — каза Седой, — мълчи. Ти не познаваш тези хора, но те те познават.

— Къде е Андрей?

— Твоят Андрей е в гестапо.

— Аня се надигна и сложи ръце на гърдите си.

— Какво?!

— Да, да, в гестапо — повтори Седой.

— Арестуван ли е?

— Не. Той стана техен приятел.

Аня се усмихна.

— Нищо не разбирам, за какво непрекъснато ми говорите? Какъв Андрей, какво гестапо? Припознавате се, честна дума. Аз търся леля си. Леля си от Курск, разбирате ли?

— Стига глупости. Ние не се шегуваме — каза Седой, — ние сме ти приятели. Ние ви чакахме, за вас ни каза Андрей, когато пристигна. Това е къщата на Палек, това е вашата явка. Ние сме ти приятели, разбери.

— Бъркате ме с някого, честна дума — засмя се Аня, — аз нямам къде да живея, търся леля си, Андрей ме приюти.

— Стига глупости. Ти и останалите членове от групата ви трябваше да дойдете в дома на Станислав Палек на улица „Грушбва“ и да му предадете поздрави от сина му Игнаций, полковник от Войска Полскаго.

— Аз съм негов син — каза момъкът с гамашите. — Син на Игнаций, внук на Станислав. Ти си в нашата къща.

Аня огледа всички събрани сега в тази малка баня.

— Не ви вярвам — каза Аня, — вие знаете всичко, но аз не ви вярвам. Той не може да бъде предател!

— Той можеше да не бъде — отвърна Седой, — но той стана.

— Не може да стане!

— Защо?

— Защото е наш.

— А ние чии сме? — попита момъкът с гамашите. — Нас за какви ни смяташ?

Седой каза:

— Трябва да се свържем бързо с вашия център и да попитаме: как да постъпим с Андрей? Да го хванем жив или да го очистим още тук, докато не е направил големи поразии.

„Нима аз не вярвам на тези хора само защото говорят лошо руски? — мислеше Аня, като се вслушваше отчуждено в това, което й говореха ту Седой, ту синът на полковник Игнаций, внукът на Палек. — Ако е така, това е ужасно. Муха беше през цялото време връзката с Бородин. В центъра му вярваха. Нас ни изпратиха при него. Но нали нас ни изпратиха при него, защото той предаде, че има връзка с представители на местното нелегално движение? За Палек аз зная, тук те казват истината. Това знаеха Муха, Вихър, коля и аз. Ами ако са хванали радиопредаването? Ако всичко това сега разиграват с мен статисти от гестапо?“

— Запомни, всяко бавене е равносилно на смърт — завърши Седой, — особено сега.

— Аз съм у вас — каза Аня, — във вашите ръце. Можете да правите с мен, каквото си искате. Аз не ви вярвам! Разбирате ли? Не ви вярвам.