Юлиан Семьонов
Майор Вихър (13)

А къде е радиостанцията

Аня се събуди след час. Струваше й се, че само за минута е затворила очи. Видя непознат таван над главата си (тя винаги запомняше точно корнизите на таваните и по тях можеше безпогрешно да определи височината на стаята) и всичко в нея се преобърна и изопна. Но това беше само за миг, докато видя до прозореца Муха. Той седеше в същата поза, както преди час, опрян с лакът на боядисания с блажна бяла боя прозорец. Седеше преметнал крак връз крак удобно, както преди войната, спокойно, сякаш съвсем не е в тила на немците, а в щаба след завръщане от изпълнение на задача, седи и си почива безгрижно.

— Е каза той, почина ли си?

— Починах си добре.

— Гледах те — хубава си. Защо изпращат такива? Би могло някоя по-грозна…

— Защо пък?

— Така… Ако се провали някоя по-грозничка, не ти е така жал.

— Всеки човек си е човек… Пък работата не е във външността.

— Не започвай за душата, недей каза Муха, — това сме го учили в училище. Къде е радиостанцията? Трябва да идем при нашите, в гората местните партизани свършиха батериите и са онемели.

— За радиостанцията трябва да се повърви.

— При верни хора ли я скри?

— Зарових я.

Муха подсвирна.

— Ще намериш сега дявол и половина!

Аня се усмихна.

— Ще я намеря — каза тя спокойно. — Още утре ще я намеря. Двамата ли ще идем?

— Не, трима. Ще взема с нас и един местен.

— Какъв е той?

— Един… младеж… от моята група.

— Наш ли е?

— Щом ми помага, значи е наш.

— Това е ясно. Питам: и той ли е хвърлен с парашут или е от местните?

— Местен. Тук го вербувах.

— Как да те наричам? Знам, че си Муха, и толкоз.

— Наричай ме Андрей. А теб?

— Аня.

— А всъщност как се казваш…

— Аз не те питам всъщност как се казваш…

— Всъщност се казвам Андрей, това е разликата.

Аня бързо погледна Муха и си помисли: „Полудял ли е, че се нарича с истинското си име?“ Нищо не му каза, седна на масата, извади огледалце и започна да се реши.

— А ти защо не си накъдрена? — попита той. Сега е модерно да се ходи с шестмесечна ондулация.

— Опитвала съм, не ми отива.

— Добре са те облекли — продължаваше Муха, — както трябва… А другите как са? В трофеи, или са им шили по поръчка?

— Различно…

— Ръководителят на групата със син костюм ли скочи?

— Скочи с комбинезон.

— А с какви обувки беше? Не помниш ли цвета им?

— Не помня…

— Отбеляза ли на картата къде си скрила радиостанцията?

— Аз зарових картата.

— Къде?

— Тук наблизо.

— Да идем за картата.

— По-добре е довечера. По-спокойно е. А за намиране и нощем ще я намеря, оставих знаци в гората.

— Какви знаци?

— Просто следи… Кора изрязах, линия прокарах от пътечката, съчки натрупах… По сибирски, бива ме за това.

— Сибирячка ли си?

— Почти.

— Гледай колко е предпазлива — усмихна се Муха, — всичко с намеци и загадки. Слушай, Аня, а вторият как е облечен? Да зная за всеки случай, ако е загинал…

— Също с комбинезон — отвърна Аня. — По паролата ще ги познаеш.

— Ти какво, не ми ли вярваш?

— Как мога да не ти вярвам?

— Защо? — учуди се Аня.

— Тук съм сам, от три месеца! Скалъпих някаква група! Предавам сведения, приготвил съм ви база! Не спя, не ям! Какво ще приказваме!

— Не се сърди, Андрюша… Ако се вълнуваш, не отивай на явката. Сега мога да ида аз. Аз ги зная по лице…

— Добре, после ще решим… Извинявай, че не издържах: нервите ми са изопнати до краен предел. Но за картата ще идем сега.

— А защо сега? Вечер е по-сигурно. Нека довечера да идем, а?

Вечерта Муха имаше среща с Берг. Затова каза:

— Не, Аничка, довечера няма да ходим. На всяка крачка патрули, ще се натъкнем някъде, на зъл час.

А картата той трябваше да покаже на полковник Берг — така му беше наредил. Освен това искаше да покаже картата и на гестаповците: след очната ставка с разузнавача се чувстваше оплют — явно не му вярваха. Ще покаже картата, ще му повярват.

— Добре — каза Аня, — щом смяташ, че трябва да вървим сега, да вървим, аз съм готова.

— Почакай — каза Муха, — приготвих ти да хапнеш.

— Благодаря — усмихна се Аня, гладна съм като вълк.

Муха излезе и се върна с чиния, в която имаше варени картофи, жълта едра сол и съвсем пресен, явно, откъснат направо от градината зелен лук.

— Ох, благодаря — каза Аня. — Каква прелест!…

— Почакай — каза Муха. Приготвил съм ти и купичка кисело мляко.

— Благодаря, Андрюша, само че аз не го ям.

— Защо? Това е най-вкусното нещо.

— Не мога… Когато бях малка, майка ми ме наплаши. Каза, че в него слагат жаби, за да е студено. Оттогава не мога да го ям, предпочитам да гладувам.

— Пустите му жени! — каза Муха. — А на всичко отгоре и воюват… Хайде, наяж се, както трябва. А утре и млекце ще ти намеря. Тук млекцето им е мазно, хубаво млекце…

След десетина минути те излязоха от къщата.

— Слушай, Аня — попита Муха, — а каква задача имаме сега, знаеш ли?

— Зная — отговори Аня. Задачата е специална, от особена важност, подробностите ще ти каже Вихър. Само не се сърди. Аз не те питам за твоите връзки и явки. Ще дойде Вихър, ще се разберете.

— Не се сърдя, какво говориш… Вихър е един такъв висок, нали? Синеок?

— Аня се огледа. По пътя след тях караше велосипед едно момиченце. Други нямаше. Аня се огледа още веднъж: велосипедът й се видя познат — същият, какъвто караше хлапето, което дойде при младия момък с гамашите.

— Много ли велосипеди има тук? — попита Аня.

— Във всяка къща. Защо?

— Нищо. Интересувам се, за всеки случай.

И те свърнаха в гората.