Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (3)

3

Тук трябва да дам социологическа картина на самия себе си. Характерът на жертвата осветява природата на политическия хищник.

Аз принадлежа на една наивистична епоха и естествено споделях поне отчасти нейния наивизъм.

Родителите ми бяха високообразовани хора. Баща ми завършил в Женева, където бе живял в един дом с Ленин и бе станал личен приятел с него. Моето семейство много държеше на този факт. За мен бе по-важно това, че изучавайки право в Женева, баща ми бе слушал редица курсове по санскритознание, индология, иранистика, сравнително езикознание (знаеше добре латински и гръцки).

Сдружавайки се с Ленин, баща ми изменя на една дълга патриотична традиция в семейството ни. Моят прадядо вдига на въстание Голяма Раковица, отива в Диарбекир, връща се и умира. Той е един от създателите на демократичната партия, приятел на Алеко Константинов.

Баща ми посвети живота си на „социалната“, беше убит от монархистите. След смъртта му „социалната“ премълча всички негови страдания и борби. „Изтъках си платното — ритнах ти кросното“. Тези хора са безцеремонни!

Майка ми е следвала в Брюксел, но завършила в България. Връща се за Балканската война и е милосърдна сестра в Софийския военен лазарет. Преди това за известно време е частен секретар на Кръстьо Раковски, с чието семейство поддържаше връзки до 1947 г. Тя четеше постоянно научна литература, събираше реликтна флора и по едно време се бе отдала на изследване на водораслите в горещите минерални извори, имаше интересни идеи във връзка с „горещия режим на растенията“. Майка ми очакваше науката да премахне всички злини.

Въпреки урока с наплевателството към бащината ни памет, проявено още в нелегално време, тя се отдаде на дейност на „социалната“. Имаше голяма нелегална работа, която е излишно да конкретизирам тук.

Аз растях под градушката на сталинистката пропаганда. Насъскваха ме срещу богатите, казваха ми, че те, поради своята „класова природа“, не могат да бъдат хора, че бедните, пак поради „класовата си природа“, не могат да бъдат зли, зверове или хищници. Класовата граница бе границата на доброто и на злото.

Не зная как развих много отрано интерес към социологията. Почнах да извършвам своите наблюдения в живота наоколо. Бедните и богатите купуваха от една и съща месарница едни и същи продукти. И също в бакалията и колониала. И аз схванах отрано, че разликите са в това, което днес се нарича „културен тип“. Буржоата донася от Европа архитектурния стил на дома си, мебелите, дрехите, екипажите си. Но селските къщи отдавна вече бяха също така хигиенични. Селяните имаха кабриолети и гледаха коне само за тия кабриолети като истински господари. Кабриолетите бяха бедни в сравнение с файтоните, но също така се караха от двойка едри хранени коне. Разликата бе главно в стилистиката. Селската обстановка бе „гола“, буржоазната — безсмислено натруфена, но селянинът бе също така добре задоволен. „Буржоазните“ преимущества бяха често преувеличавани. Буржоата обичаха да хвърлят „прах в очите“ и демонстрираха благосъстояние (хайлайф), каквото често не притежаваха. Но сталинистите приемаха нещата винаги „сериозно“.

На този фон на уж класови несъвместимости бе драмата в живота на моето семейство. Баща ми и майка ми жертваха всичките си имоти, младост и сили и дори две деца. Не искам да разказвам техните мъки — и без това сталинистите достатъчно са се гаврили с глупостта на саможертвата им.

Моят съзнателен живот започна в Хасково, където майка ми беше учителка. От екскурзиите в Източните Родопи аз носех богата флора, чудесни кристални друзи и минерали с прекрасни цветове. Освен това имах на разположение прекрасен микроскоп, работата с който ме опияняваше. Още помня красотата на кремъчните водорасли, пластичните амеби, скромното чехълче.

Сега, когато си помисля, виждам, че това е било една величествена идилия. Аз изчетох тридесет годишнини на сп. „Природа“, виждах света през булото на дарвинизма: огромна, живо пулсираща маса.

Не зная как и от кого подтикнат, научих руски за няколко месеца. Това бе почти магия за „прогресивните“ среди, които до ден-днешен не научиха този език. А при една учителка, колежка на мама, г-ца Русева, за три години научих доста добре френски, за да мога да чета Жул Верн.

Това също стана причина за конфликт с партийните среди. Бях 13–14 годишен, а вече с два чужди езика. Хората от „социалната“ не бяха сънували такова нещо. Те ми се зъбеха: „Професор искаш да ставаш, а? Ще видим!“

Вече казах, че поради конфликта си със „социалната“ изоставих естествените науки. В София постъпих в италианската гимназия. Там за първи път се срещнах с това, което се нарича интензивно обучение. През януари, след четири месеца зубрене на думи, прочетох първия криминален роман на италиански. По време на ваканцията между подготвителния клас и четвърти на гимназията (днес осми), изчетох двата тома „Новели за една година“ на Луиджи Пирандело.

Окуражен от този успех, за две години научих на добро ниво испански и немски, или поне достатъчно, за да чета научна литература.

Още един контраст със „социалната“. Сталинистите смятаха онези студенти, които ходеха на лекции и упражнения за индивидуалисти, обуржоазени и въобще за политически престъпници. Те говореха загрижено на майка ми, че аз се обуржоазявам и фашизирам, тъй като знанията, които трупам „въобще не са нужни на социалната революция“. Майка ми не се поддаваше на тази „диалектика“. Тя бе доволна, че аз ставам полезен и подготвен за живота човек. И така, с нейна подкрепа, аз пристъпих към английския език. Тогава това бе шеметен труд. Не съществуваха фонетични транскрипции, английската фонетика бе в зародиша си. Трудностите, които срещах, бяха равностойни на трудностите, които днес има изучаващият китайски.

С английския се справях добре вече към 1946 г., когато бях двадесетгодишен. Ще рече, на тази възраст говорех коректно пет езика. По-късно не можах да продължа езиковите си занимания. Подгонен от селската дивотия, нямах нито време, нито необходимото спокойствие. Но благодарение на сериозния ми труд в гимназията, можах да се издържам впоследствие с почтен труд. Защото от университета, разбира се, не получих нищо.

Към 1942–1943 г. вече бях напълно европеизиран и освободен от провинциализма и селянията. Тук си дадох сметка за явно противоречие. Мама имаше добра заплата — 4800 лв. месечно. Освен това получавахме и 3200 лв. наеми. Това правеше осем хиляди. Толкова беше заплатата на един министър. Въпреки това бяхме вечно в недоимък.

Причината бе следната. Нашият дом бе „партиен адрес“. Който излиза от затвора, прекарва у дома, който заминава нелегално за чужбина, преспива у нас. Всички тези „пансионери“ майка ми ги хранеше.

Влязъл в гимназията и зает със сериозен труд, не можех да позволявам да ми се нарушава спокойствието. За своите занимания имах нуждата от един напълно спокоен фон.

Тогава казах на майка ми, че „пансионът“ трябва да се закрие. Разправията помежду ни беше голяма. Тя трябваше да отстъпи, защото аз си стегнах багажа и щях най-сериозно да напусна къщата. Не се боях. Бях свикнал да работя, във всяка търговска кантора щяха да ме вземат като „кнабе фюр алес“ — момче за всичко.

На своите сталинисти мама трябваше да каже причината защо се затварят вратите на нашия удобен дом. Това се случи в първата година на войната. Те още тогава ми се заканиха. Но най-после месечните доходи оставаха за нас.

В София, под влиянието на един чудесен приятел, който имаше качества на гений, Ангел Величков, аз се потопих в четенето на поезия — от Пол Валери до Стефан Георге, четях и френските есеисти, немските културфилософи, италианските и испанските модернисти. Това бе последният дъх на класически модерната Европа. Аз живях в този век, възприемах неговата атмосфера с дробовете си, със сетивата си. За селяните това бе непростимо.

За едно десетилетие, от 1938 г., когато научих френски, до 1948 г., бях изминал развитие от половин век. Точно това бе непростимото от сталинистка гледна точка. Защото при сталинизма развитието е контролирано. На всеки е предварително определен таванът. Хитрият селянин е разбрал, че развитието означава и доходи, и възможности.

Впрочем това десетилетие всички бяха в развитие. Имаше големи обществени библиотеки, за които споменах, будките бяха като панаирни палати от чуждите вестници, в София работеха три големи чужди книжарници. Човек можеше да получи всяка нова книга, излязла в Европа, за една-две седмици.

Народният театър се бе пробудил от провинциалния си сън. В репертоара му влизаха Пирандело и Юджин О’Нийл (вместо вечния провинциален Ибсен!). В живота имаше много нови веяния от Париж и Мюнхен. В поезията, освен сталинистката пропаганда, се чуваха и други гласове. Това бе нов културен климат, доловим от всички. От американските, френските, немските, италианските филми в масата бяха нахлули много нови идеали, личният живот представляваше вече някаква ценност (индивидуализъм!), все повече хора си поставяха някакви цели. В старата атмосфера на провинциализъм и безпредметност на съществуването се множаха чичиковците и вървеше търговията с мъртви души.

Разбира се, цялото това развитие се осъждаше от моите сектанти. За тях всяко индивидуално постижение бе „грях“ — скъсване с живота и интересите на масата. Върви че живей с такива хора!

Моите караници със сектантите и сталинистите нямаха идеологически характер. Аз продължавах да приемам, че капитализмът е осъдено общество, приемах превъзходството на социализма. Кавгите ми бяха съвсем частни — лъжата в науката, правото на индивида на развитие и на изява, автономия на мисълта, самостоятелност на действието. Кавгата ни избухваше от това: аз смятах, че имам право на творческо постижение, а те — че нямам. Такива права имаха само оторизираните от партията.

Ще рече, моят конфликт бе (тогава!) не с марксизма, а с нещо друго. Но това друго още нямаше име — за него не съществуваше понятие.

По-късно всичко се изясни. Манипулирането на индивидите, потискането на едни (талантливите) и стимулирането на други (селските „плондери“) сталинистите определяха като „кадрова политика“. Във всяко учреждение, във всеки завод се практикува това адско „връзване“ на способностите, докато не беше завързан за дървото на мъчението интелектът на самата нация и се стигна до това обществено оглупяване, от което като че няма изход.

Аз не оспорих нито „Капитала“, нито „Държавата и революцията“ — аз осъдих едни обществени нрави, по-скоро отдръпнах се от тях. Но както се оказа, това прегрешение беше далеч по-страшно от каквото и да било ренегатство. Посягах на светая светих на селския лумпен — правото му да разполага непозволено със съдбините на всеки човек.

Тогава не осъзнавах нищо. Понятията дойдоха по-късно. Както всички понятия, и моите бяха изстрадани. Сега всичко това е кристално ясно за всеки. Никаква социология — нито западна, нито източна, не е изследвала проблема (социология на сталинизма няма!). Но страданията на милиони хора са довели обществото до познанието — довели са го насила, както в миналото селяните насила пояха упоритото магаре.

При мене действаха главно интуициите. Смътно долавях, че ние излизаме от епохата на блажения обществен наивизъм (малките сецесионни градове, центрове на култура, заобиколени от плътния мрак на околните села) и влизаме в една жестока реалност, която не познава „условности“. Сега имаме едно богатство от понятия за обществения живот. Сега знаем какво е „човекът без качества“ и „едноизмерният човек“. Сега знаем, че това е сбор от хора, напълно негодни да осъществят каквато и да било обществена програма.

Но как да допуснеш такова нещо тогава? Лумпените бяха народ, бяха „свещеният народ“, бяха „съюз на работниците и селяните“, бяха „призовани“ да извършат чудеса, бяха „гробокопачи“ на капитализма (който ги закопа до шията живи!).

Не, такъв проблем не стоеше пред мене. Познавах вече термина „сталинизъм“, но нямах понятието. Борех се със своята среда за себе си. Бяха ми отнели правото да се занимавам с естествени науки. Сега ме преследваха заради езиковите ми занимания. Искаха да изоставя и тях. Тогава аз се обърнах и почнах да хапя. Хапех като заека, когото застига ловното куче.

Нещата се бяха изменили, ние бяхме изцяло в ръцете им.

Интелигенцията беше направила грешка в много отношения. Преди всичко в разбиранията си за българския селянин. За мен бе нетърпим възгласът на Вазов: „Извай от мрамор българский селяк“. Това ми звучеше буквално като: „Извай от мрамор българский простак“. Защото мраморът е подходящ при други случаи. Българският интелигент не можеше да направи разлика между селянин и селянин.

На село съществува човекът, който отглежда интензивни култури, който е овощар и пчелар, трудолюбив и предприемчив.

И съществува селянинът, който не излиза от кръчмата. Двамата нямат нищо общо помежду си, а за интелигенцията бяха едно.

Никой не виждаше градския лумпен, който минаваше за „работник“. Но никой не виждаше и творческия елемент в живота: истинските производители и тази част от интелигенцията, която носеше култура и хигиена в бита, просветата в училището и живота, благоденствието в полетата и фабриките. Никой не би и посмял да извърши такова разграничение. „Народът“ бе свещен и когато нямаше нищо общо с народа.

Никой не виждаше в селото хитреца простак, който „знае къде зимуват раците“, „къде е на баницата мекото“. Този социален тип разчиташе във всичко на безумната си селска хитрост, живееше с увереността, че не може да бъде надхитрен и надлъган и бе най-лесната плячка за сталинистките интриги и агитации. Те му бяха обещали „поземлена реформа“. Тази реформа у нас е проведена още от турските султани, никъде нямаше чифлици, които да бъдат конфискувани от държавата и раздадени. В цялата страна нито един човек не осъзнаваше този елементарен факт. Откъде ще вземете земята, която ще „раздавате“?

Селяните бързо разбраха, че ще вземат тяхната земя, но им оставаше още нещо като надежда: те влизаха „в играта“, в тези болшевишки интриги, чрез които един биваше „въздигнат“, а друг — смален. Бяха удовлетворени поне психологически. В този свят никой не ставаше нещо сам, а биваше „направен“. В това „правене“ участваха селските лумпени.

Тук почваше пък един смътен ропот от средата на културните слоеве. За да бъде той спотаен, се създаде огромна полицейска мрежа, която обхващаше цялото население. Всеки домоначалник и по две-три семейства в къща биваха доносници.

Аз не си спомням да съм „роптал“ (техен термин). Отнасях се крайно „позитивистично“ към реалността. Залагах изключително на подготовката си. Отказах едно след друго да стана офицер в милицията или в армията, с което напълно ги вбесих, според тях аз не исках „да раста“. Видиотяването в глупавата администрация те наричаха „растеж“. Ето как се струпаха моите вини.