Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (28)

28

Един ден инкята забълва имена. В течение на един час ни разделиха на две групи: една голяма и една малка. В голямата попаднаха всичките ми приятели. В малката останахме Жорж Мицков, Ицето и аз.

Голямата група изпращаха за Белене на по-строг режим, тези хора ги бяха дразнили с високия си дух. Сега отиваха в Белене, за да им бъдат „превити вратовете“.

Разделихме се с Латин, с Доктора, със Станчовски. С някои от тях щяхме да се видим по-късно, след години.

Самотата започна да ми тежи. С Ицето можехме да говорим за весели случки, с Мицков — за френски поети. Жорж удивително не се интересуваше от реалността — стоеше над нея.

Започнах да се оглеждам и открих нови хора, хора, за които не бях подозирал.

Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.

Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.

Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.

С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.

— Ако останем!

Това го казва Каро Асо, софийски тарикат, американофил и американоман. Гледал е невероятен брой американски филми, по десетина пъти всеки. Говори за отделни кадри. Знае разкадровката на „Уайоминг“, на „Чикаго в пламъци“, на „Дъждове“.

Каро Асо не знае английски, но чете само американски книги: „Отнесени от вихъра“, „Дъждове“, пък и всички романи на Бромфийлд.

Той е пълен с видения от Хонолулу и Хаваи, знае от книги и филми Сан Франциско така, като да е живял там.

Каро Асо е продукт на масовата американска пропаганда, на американския филм и американския роман. Той диво презира сталинистите — „паезани“! — преди всичко затова, че не знаят един американски актьор.

— Слушай бе, той не знае Спенсър Трейси, не знае Уолъс Бири. Паезан.

Той е кръгъл пролетарий, коньовичар. Американските филми са му допаднали, защото сам е кавалер. Той е градският бедняк, който въпреки всичко иска животът да има стил. Ходи с изтъркани панталони, но те са стилни, модерни — „шик“.

Каро Асо е от тези бедняци, които са изгубени завинаги за сталинистите. Тия го третират като „индивидуалист“. Той ги дразни с това, че е развил личността си.

Опитали се да го превъзпитават, разказва той. Накарали го да гледа „Кубански казаци“. „Ега ти гадорията!“ На следствието казал:

— Господин следовател, гледали ли сте „Фредерик Марч“?

— Не съм го гледал.

— Тогава с вас разговор не става, карайте ме на лагер.

„Какво ще разговарям с такъв галфон.“

Неговата американомания е сладка, направена от уестърни, героични филми и цветисти книги. В този свят Каро Асо се движи като в рая.

Неразделен с него е Васко Графа, също коньовичар, също така „стилен“.

— Ти виждал ли си царя, като пръв гражданин? Не? У дома го има изрязан от един календар. Само бомбето му какво е, ще говорим ли, а? А виждал ли си го като ловец? Ловна шапка, много изискана и едно идеално чифте. Шофираше си сам. Веднъж, ученик, стоя точно при къщата на Вазов. От улица Вазов на Раковска излиза той с колата си, онази с дванадесет цилиндъра. Позабави. Тогава свалих шапка и казах: „Добър ден, Ваше Величество“. Той ме поздрави много любезно: „Добър ден, младеж“.

Защо да харесва Георги Димитров? Заради каскета? Няма стил и това е. Дори не умее да шофира.

Бедните софийски гамени. Те двамата също имат идеали и образци. Какво са виновни, че техните идеали са други?

— Комунистите не признават, че всеки човек си има свой номер в живота! Но е така.

Стилът на живота е тяхното утешение. Те са пушили цигари „Златна Арда“, пили са коняк „Мартел“ или хиоска мастика, яли са шкембе чорба в „Дамарче“, въобще ползвали са се от лукса за бедни.

След едно хубаво кафе при еди-кого си (който никога не меша ръж в кафето) те са отивали на прожекция в „Капитол“, „Модерния театър“ или още по-добре в „Арда“. На излизане човек си взима от продавача един сусамен геврек, съвсем топъл, уханен.

Това е едно развитие, което левицата не приема. Левицата още помни този безименен пролетарий, без лице и без физиономия, който пълни стъгдите на XIX век. Оттогава насетне нещата са се изменили. Пролетарият не само прави стачки, но и чете преса, гледа филми, има развлечения, създава си лични предпочитания, които невинаги харесват на левичарите. Тогава те казват за него, че той е „аспириращ буржоа“.

Асен Историята, с който наблюденията ни са общи, казва:

— Всичко това дължим на Девети юни.

— Как така?

— Ами така. Девети юни отложи с двадесет години руското нахлуване и в тези двадесет години стана пък това развитие в индивидите. Хубаво, че и Филов не се хвана на Соболевата въдица, та спечели още шест години независимост. Точно в тия шест години възникнаха такива социални типове — и то масово, — че сталинистката хегемония стана немислима. Може да се осъществи само с безпримерни жестокости.

Тук е главният редактор на списание „Нова Европа“, висок, черен — ако не ме лъже паметта, казваше се Любо. Завършил славянска филология. Останал жив, защото в неговото списание били поместени статии върху атомната енергия, които предупредили съюзниците.

Той има изключително самообладание и невероятна интуиция, граничеща с пророчески качества.

Любо е извор на информация за Втората световна война, Русия, Германия, Съюзниците. Ясно е, че има богати сведения. Никога не говори с омраза за руснаците или съюзниците. Но цифровите данни, които изнася, детайлите, които помни, документите, които цитира редовно побъркват франкофилите и земеделците.

Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго, освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:

— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.

Това за подбирането от улицата не е лъжа.

По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.

Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.

— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.

Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.

Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.

Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).

Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.

Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.

Тук е майор Стрихинов, безтрепетният човек.

Вика го Гершанов и му казва:

— Майоре, престани да чакаш американците и ще те пуснем.

— Имате грешка, господин капитан. Ако е до мен, никого не чакам. Виж, българският народ, той чака американците.

Такива анекдоти се носят непрекъснато около него. Той приема всичко със смях. И така години, но го видях по-късно. По повод Пражката пролет, мисля, бяха тръгнали да го изселват. Беше възрастен, болен, семейството му го молеше да престане. И беше престанал. Но на устните му тържествуваше старата усмивка.

Тук е вечният български сектант, съботянин.

Една вечер се застоях в клубната стая. Стана време за смяна. Викам на колегата, който прелистваше списания:

— Хайде, че ще закъснеем.

Той ми казва:

— Аз петък вечер и събота през деня не работя.

Отишъл при Гершанов и му казал, че е съботянин, че съботата е свят ден и през него той не може да работи, защото трябва да мисли за Бога.

За наша изненада Гершанов не го убил, а му разрешил от петък вечер до събота вечер да стои празен. Сигурно Гершанов е изпаднал в умиление пред самия себе си за този либерализъм.

Тук е жандармерийски офицер от частта, която е водила боеве с отряд „Антон Иванов“.

— Но как Ви оставиха жив?

— Не позволих на жандармеристите да си приписват убийството на намерени трупове. Давахме по петдесет хиляди лева награда за убит партизанин. Партизаните се избиваха сами. Нашите намираха труповете им и искаха парите. Това е лъжа. Не го позволих. Така моята част е убила двама партизани, затова не можеха да ми дадат смърт или дълъг затвор. Но си прекарвам времето тук.

Той е тих, внимателен, отличен наблюдател на политическите събития. Където никой не вижда нищо, той вижда недоразумения, разногласия, спорове. И после се оказва прав. Той не съжалява нито миг за функцията, която е имал, държи много на своята униформа, на кортика, на своите подчинени, които помни всички по име.

Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.

Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.

Тук са неколцина писатели, между които Димитър Спространов и Георги Жечев. Жечев познавам отпреди. Той напразно се опитва да адаптира своята анархистична лирика към отечественофронтовската ера. Неговата книга „Внимание, говорят низините!“ се използва известно време от сталинистката агитация, но после и на това му дойде краят.

За мен Жечев е бил винаги безинтересен човек, един догматик и сектант.

Спространов е по-любопитна фигура. Таман една вечер разказваше на Мицков за бъдещата си трилогия: „Поп Богомил“, „Ивайло“ и „Родопски войводи“, когато се чу сигналът за строяване. На лицето му се изписа ужас. Той хукна презглава към строя. Не бях виждал толкова уплашен човек.

Спространов бе станал популярен с „Човешка менажерия“. Той имаше богат живот, скитания по френските земи и широки исторически интереси.

Такава пъстра бе картината.

Внезапно минният инженер дойде при мене на забоя. Предложи ми, след като ме освободят да се върна в мината. Ще ме направят минен техник и ще мога да следвам задочно минно инженерство. Това, разбира се, бе добро предложение, защото иначе работите се развиваха по следния начин: студентът се завръща в университета, почва да посещава занятията. И… внезапно го изключват, защото е бил в лагер. Пращат го отново в лагер, защото е бил изключен…

Долових, че някак се стремяха да омекотят жестоката ми съдба. Все още имаше хора, които помнеха баща ми, знаеха моето семейство и тези хора бяха почнали да говорят. Че такова нещо може да направи впечатление на сталинистите, е смешно. Но имаше такава грижа моята съдба да се уреди по-безболезнено, не заради мен, а заради техния „авторитет“.

Както казах, от 14-годишна възраст тези хора не ме оставяха на мира. Вряха се във всичките ми занимания, интересуваха се от всичките ми виждания — въобще разглеждаха ме като своя собственост.